Коледа идва! Нека бъдем радостни и добри!

Коледа или Рождество Христово (25 декември) е денят, който отбелязва раждането на Христос и това го прави един от най-големите християнски празници. Ето някои изключително любопитни факти около тази светла дата: 1. Норвежки учени дават хипотеза, че червеният нос на Рудолф вероятно е резултат от паразитни инфекции на респираторната му система.

2. Германците създават първите изкуствени коледни елхи от оцветени гъши пера.

3. Всяка година повече от 3 милиарда коледни картички се изпращат само в САЩ.

4. Повечето от северни елени на Дядо Коледа имат мъжки имена от мъжки като Блитцен, Комет и Купидон. Въпреки това, мъжките елени сменят рогата си около Коледа, така че елените, които дърпат шейната на Дядо Коледа няма вероятност да са от мъжки пол.

5. През 350 сл. Хр. папа Юлий I, епископ на Рим, обявява 25 декември за официален празник, отбелязващ рождения ден на Христос.

6. Според световните рекорди на Гинес, най-високата коледна елха, която някога е била отсичана е 221-метровата дугласка ела, изложена през 1950 г. в търговски център Northgate в Сиатъл, Вашингтон.

7. Традиционните три цвята на Коледа са зелено, червено и златно. Зеленото отдавна е символ на живота и прераждането; червено символизира кръвта на Христос , а злато представлява светлината, както и богатството и кралските особи.

8. Според анализираните данни и постове от Facebook, две седмици преди Коледа е второто най-популярно време, в което двойките се разделят. Въпреки това, Коледа е най-малко любимият ден за раздяла.

9. Противно на общоприетото схващане, процентът на самоубийствата през коледните празници са ниски. Най-високите стойности са през пролетта.

10. Коледните елхи обикновено растат в продължение на около 15 години, преди да бъдат продадени.

11. Коледни елхи се продават в САЩ от 1850 г.

12. В много европейски страни са вярвали, че духовете на доброто и злото са активни по време на дванадесетте дни на Коледа. Тези духове в крайна сметка се превърнали в елфите на Дядо Коледа, особено под влияние на "The Night Before Christmas" (Нощта преди Коледа) на Клемент К. Мур (1779-1863) и илюстрациите от Томас Наст (1840-1902).

13. Всяка година има около 20 000 "дядо Коледа" под наем в Съединените щати. Тези "дядо Коледа" обикновено се подлагат на сезонно обучение за това как да се поддържа весела нагласа под натиск или напрежение. Те получават и практически съвети, като да не приемат пари от родителите, докато децата са наоколо и да избягват чесън, лук или боб за обяд.

14. Боливийците празнуват Misa del Gallo или "Среднощна литургия на петела" в навечерието на Коледа. Някои хора носят петли в полунощ на литургията, един жест, който символизира вярата - петелът е първото животно, с което се обявява раждането на Исус.

15. Британците носят корони от хартия, докато ядат коледна вечеря.

16. В Полша паяците или паяжините са често срещани коледни декорации за елхите, защото според легендата, паяк изплита одеяло за бебето Исус. В действителност, поляците смятат паяците за символ на добротата и благоденствието на Коледа.

17. Алабама е първият щат в САЩ, който признава Коледа официално през 1836 г. Коледа не е била официален празник в САЩ до 26 юни 1870.

18. Оклахома е последният щат, който обявява Коледа за официален празник, през 1907 г.

19. В България православната църква признава 25 декември за Коледа през 1968 г. Датата е възстановена като официален празник през 1990 г.

НАЦИОНАЛНА СЕДМИЦА НА ЧЕТЕНЕТО - 7-12 ДЕКЕМВРИ 2015г.

Национална седмица на четенето започва от 7 декември. Тя ще продължи до 12 декември. В изпълнение на Националния план Министерството на образованието и науката е организатор на Национална седмица на четенето. В Националната стратегия за насърчаване и повишаване на грамотността (2014-2020) са очертани ключови политики и мерки за повишаването на грамотността на всички нива на образование и е представена визията на Министерството на образованието и науката за насърчаване на четенето до 2020 година, като в стратегията са взети предвид Заключенията на Съвета по въпросите на грамотността от 27 ноември 2012 г. Голяма част от планираните мерки в стратегията имат за цел преодоляването на причините за ниска грамотност с особено внимание към застрашените групи – бедните, при които ниските доходи ограничават възможностите и намаляват мотивацията; билингвите, при които езикът е съществена пречка за придобиване на образование; ромите, при които бедността и езикът увеличават преградите в придобиването на образование. В стратегията се акцентира върху създаването на среда за насърчаване на грамотността, в която специално място се отделя на съвременните информационни средства и на ролята на учителите в нея. С разбирането, че повишаването на грамотността е един от значимите фактори за развитие на всяко общество e приет Национален план за действие през 2015-2016 година за изпълнение на Националната стратегия за насърчаване и повишаване на грамотността (2014-2020).

Защо обичам книгите?(есе) Защо ли обичам да чета? Книгите не са ли само листи хартия? Те не дават ли нещо повече? Обичам да чета, защото е приятно. Докато чета, съм захласната от разказа. Всяка книга ме запленява с приключенията и историите в нея. Четенето ми дава знания за хората, за света и за нацията. Книгата е полезна и важна. Да обичаш да четеш е преимущество. Всяка книга има герой, които ти е любим. Докато той има интересни преживявания и приключения, ти си рамо до рамо с него. Вълнуващо е да изживяваш преживяванията на героя. Четенето ни дава нови знания. Запознава ни с нови по-хубави и по-пъстри светове. Докато четеш ти се потапяш в нежна наслада и сладки мечти. Представяш си , че си красива принцеса или смел воин. Книгите ни развиват въображението, обогатяват речника ни и ни дават познания. Малко са хората, които не обичат да четат, но са и малко тези, които са истински любители. Повечето хора предпочитат компютъра и телевизора. Дано новите технологии никога да не изместят книгите, защото ценността от четенето е много по-голяма от губене на време. Всеки човек предпочита различните книги и писатели. Всеки има собствен стил и предпочитания, но всеки знае, че без книги е за никъде. Да обичаш книгите е дар от бога. Всяка книга е вълшебство, а всеки писател магьосник. Книгите са едно от най-важните неща в живота. Аз обичам да чета, защото е важно, забавно и много полезно. Анонимен читател

Училищната библиотека е на Ваше разположение! За подготвителна група и първокласнците в читалнята ще се четат книги с Коледен и зимен привкус. Големите ученици могат да посетят, заемат, четат по свой избор и желание. Четете, развивайте се като умни хора на XXI век! Нека бъдем горди с Вашите успехи!

180 години от рождението на Николай Павлович - български художник

Видният български художник, Николай Павлович, е роден в Свищов на 9 декември 1835 година.

Николай Павлович (9 декември 1835, Свищов – 13 февруари 1894, София) е български художник роден в семейство с 8 деца на видния възрожденски деец Христаки Павлович с духовно име Хрисант, български възрожденски учител и писател, написал Първа българска граматика (1836 г) и Севастия (Севаста), дъщеря на свищовския първенец Илия Цанков. Николай е брат на лекаря Димитър Павлович, който е основател на първата аптека по европейски образец и открил първата лечебна станция за гръдноболни. Димитър е наричан „Слънцето на Свищов”, след като спасява живота на ханъмата на бея. Огромният му авторитет и застъпничеството му пред турските власти спомагат да бъдат спасени много свищовски съзаклятници и революционери, особено след провала на свищовския таен революционен комитет и разбиването на четите на Филип Тотю и Хаджи Димитър. След клането в Стара Загора и Казанлък, много жители от тези градове се преселват в Свищов. Д-р Павлович е първият главен лекар, на основаната от него болница в Свищов – първата след изгрева на свободата. От 1890 до 1899 г. е главен лекар в Александровска болница в София. Работи за въвеждане на нови клинико-лабораторни методи за изследване. Автор е на известната проба „Павлович-Ривалта” за диагностика на сериозен менингит. Д-р Павлович внася от Германия първия микроскоп за изследване на туберкулозни бацили и др. Разработва начини за разгръщане на амбулаторна дейност. Д-р Павлович е един от основателите на „Българското книжовно дружество”, прераснало впоследствие в „Българска академия на науките” (БАН). Гробовете и на двамата братя, които и в смъртта си са един до друг, са посещавани и до днес в централните софийски гробища.

Бащата оставя децата си сираци през 1848г., когато почива от холера, а една година след това и майката Севаста науска Земният свят. Първите опити на Николай Павлович като художник са илюстрации към книги на д-р Петър Берон. С парите от тези илюстрации той започва да учи във Виена. По-късно – през 1858 г., завършва Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен. Под влияние на немската школа Павлович става поклонник на детайла в живописа. След завръщането си в Свищов Павлович се отдава на различни техники – живопис, графика, литография, театрална сценография и др. Работи върху историческа живопис, иконопис, битови картини и др. Сред работите му са 73 икони за църквата „Света Троица“ в родния му град. Павлович е оставил и голям брой светски портрети, вкл. автопортрети. Сред нарисуваните образи са тези на племенника му Цветан Радославов, на русенския чорбаджия хаджи Велико Хаджипенчович, на съпругата на Иванчо Хаджипенчович Анастасия, на видни търновски граждани като Стефан Серафиди, Петър Ст. Пипев и Никола Златарски. До края на живота си остава скромен художник и патриот. През 1885 г. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис. Николай Павлович умира в София на 13 февруари 1894 г.

„Съединена България“ – литография от българският художник Николай Павлович (1835-1894)**, син на видния възрожденски деец Христаки Павлович и брат на лекаря Димитър Павлович. След приключване на Сръбско-българската война през 1885 г. художникът отново рисува алегорична политическа картина, след като през 1881г Павлович рисува с масло върху платно композицията „България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес в 1878 г.”, наричана още „Разделена България”. През 1881г. и е тиражирана също като литография. Картината за СЪЕДИНЕНИЕТО ни е позната ни пак в два варианта – живопис с масло и литография. Втората /на снимката/ е тиражирана в 1886 г. като е отпечатана в Държавната печатница в София.Тракия, наименована вече Южна България, стои плътно до по-голямата си сестра Северна България, подслонена под нейната ръка. И двете са облечени в пищни военни униформи и здраво държат меч в дясната ръка. На главата на по-малката сестра освен венец вече има и корона. Под краката им скъсаното знаме със счупена дръжка и виждащите се на него крак и крило на орел (сръбския герб), както и строшените пушка и топ, насочват към отминалата Сръбско-българска война – сръбското знаме с орела е стъпкано в краката на двете Българии-победителки. На щита на по-малката сестра в литографията няма вече лъв, а е изобразен гербът на присъединената към България бивша автономна област, наричана след Съединението Южна България. На лентите, веещи се от върха на знамето, са отбелязани датите на Съединението и края на славната Сръбско-българска война, както и местата на паметните сражения и български победи. Коронованият лъв е заел мястото си на български символ върху знамето. Друг лъв свободно реве долу.

Декември-месецът на празниците, подаръците, изненадите, равносметките

Календар на бележитите личности и събития:

•03. 195 г. от рождението на Сава Доброплодни (1820 – 1894), български възрожденски книжовник и учител; •09. 180 г. от рождението на Николай Павлович (1835 – 1894), български възрожденски художник и сценограф; •11. 205 г. от рождението на Алфред дьо Мюсе (1810 – 1857), френски поет; •14. 120 г. от рождението на Пол Елюар (1895 – 1952), френски поет; •14. 140 г. от рождението на Добри Христов (1875 – 1941), български композитор и музиковед; •14. 60 г. от приемането на България за член на Организацията на обединените нации (1955); •16. 245 г. от рождението на Лудвиг Ван Бетовен (1770 – 1827), немски класически композитор; •16. 240 г. от рождението на Джейн Остин (1775 – 1817), английска романистка; •19. 100 г. от рождението на Едит Пиаф (1915 – 1963); •25. 90 г. от рождението на Карлос Кастанеда (1925 – 1998), американски писател, антрополог и етнограф; •30. 150 г. от рождението на Джоузеф Ръдиард Киплинг (1865 – 1936), английски белетрист и поет.

180 години от рождението на Марк Твен

На 30 ноември светът ще отбележи юбилейната годишнина на американския писател Марк Твен. Тогава и деца, и родители ще си спомнят вълнението и очарованието от безкрайните пакости на вечните Том Сойер и Хъкълбери Фин. Разменените роли на Принца и Просяка са любопитни и днес, децата четат и разбират, че всеки от тях носи в сърцето си емоции на Принц и на Просяк и че всеки може при дадени обстоятелства да влезе в ролята на единия или другия. Родителите помнят и знаят романите на писателя, в които се осмиват човешката глупост и невежество: "Глупаци в чужбина" , "Животът по Мисисипи", "Писма от земята". Автобиографията на Марк Твен ни прави съпричастни с живота му - от детството, до зряла възраст. Откровено, честно, без пози и надменност, ние откриваме един човек, който е трябвало да преживее най-тежки моменти - смъртта на 3-те си деца и съпругата си Оливия, впечатляваме се от един човек с новаторски порив, на когото дължим три патентовани екстри... Марк Твен- американският писател, който въвежда разговорният език в романите си, който очовечава американската литература, показвайки добрите и лошите черти на всеки от героите си, така, както е и в живота.

Четвъртокласниците ще се запознаят с биографията и делото на Марк Твен детайлно, чрез презентация, четене, разкази, рисунки и много емоции, които ще споделим и покажем.

"МОЯТА УЧИЛИЩНА БИБЛИОТЕКА" - наградени ученици

Осем ученици участваха в конкурсното начало, обявено от НБ"Иван Вазов"-Пловдив и РИО-Пловдив. Рисунки и съчинения представиха нашите възпитаници от 5-7 клас. Всички участници са наградени с Грамоти, а Даниела Милева от 5а кл. има Първа награда за съчинение и книга-подарък.

Представям ви нейната творба:

МОЯТА УЧИЛИЩНА БИБЛИОТЕКА

Книгата!!! Началото на нови светове, на неизмеримо духовно богатство, среща с интересни хора... Къде е домът на книгата? Навсякъде по света хората купуват и събират книги. За тях това е духовна храна, която им дава надежда, кояго ги учи на истините в живота и начините да осмислят и осъществят по-добро съществуване. Като си купуваме книги, ние се сдобиваме с един ценен помощник и приятел. И на него отреждаме най-прекрасното място в дома си- библиотеката. Какво значи „библиотека”, това свещено място, към което пристъпваме с уважение и страхопочитание?! „Библиотека” или „библия” означава книга, а ние знаем какво се крие в Библията- Книгата на книгите, вечният източник на знание за християнския свят. Аз редовно посещавам нашата училищна библиотека. В края на предходната учебна година получих Грамота и подарък книга за „Най-активен читател в училищната библиотека”. В нашата библиотека има изоболие от книги и енциклопедии, от речници и справочници и често не успявам да избера коя книга да разлистя и прочета по-напред. От прочетените досега книги съм научила толкова много неща: вършила съм пакости заедно с Пипи и Том Сойер, разказвала съм чудати случки в тона на барон Мюнхаузен, поучила съм се от стотиците български народни приказки на състрадание и обич, Х.Кр.Андерсен, Шарл Перо и братя Грим създадоха представите ми за добро и лошо, за красиво и грозно... Неизброими са авторите, случките и книгите, които са формирали крехките ми знания за света, за отношенията между хората, за природата и нейните обитатели... Толкова е приятно и уютно в нашата училищна библиотека! Подредените по лавиците книги, като че ли ме викат:”Ела, разтвори ме! Ще ти разкажа интересни неща!” Посреща ме библиотекаря, винаги усмихнат и добронамерен, готов да помогне и разкаже, да поучи и насочи. Приятно, спокойно, зареждащо е. Има книги, от които мога да почерпя информация за всичко и всички: за чудесните български обичаи, за научните открития, за милионите житейски случки, за гениите на човечеството, зя историята на България и света. Океан от информация, богатство от знания и житейска мъдрост. Книгите рисуват в съзнанието ми пътешествия, пренасят ме в битки, опознавам чудати животни и птици, живели преди хилядолетия. На крилете на „Белите лебеди” обхождам света и намирам приятели и страни, ставам космополитна и мъдра. Приказен е светът на книгите, но ето ги и компютрите-библиотеката променя своя вид... , Ето как си представям модерната библиотека на новото време. Освен кротко подредените книги по стелажите, ще има кресла с различен цвят, където можем да се настаним удобно, като у дома си. Ако не държим книга в ръцете си, слушалки могат да ни пренасят в непознати светове или само музика ще релаксира напрежението ни от току-що отминалото контролно. Огромна стена-монитор ще показва природни красоти, тук можем да осъществим пореден урок по история, география, биология, физика, астрономия, химия... Игрални филми в 3D и 5Dформати ще ни радват и озадачават. Въртяща сцена ще дава възможност за показ на актьорски таланти, певчески възможности ще се проявяват при музикален съпровод на пиано, китара, тромпет. Библиотеката ще съвмести всички дарования, които изкуствата могат да родят чрез благодатната мултимедийна среда в училищната библиотека. Децата поети, писатели, художници ще творят, ще рисуват, моделират и ще предоставят своите творби, когато се налага, в помощ на свои приятели-съученици със здравословни или други проблеми. Деца ще подпомагат деца и ще има дух на приятелство и разбирателство. Приказните герои ще оживяват в дефилета на малките ученици, а големите ще ги аплодират. Духовен център, място за познание и релакс-това ще бъде модерната училищна библиотека. Срещи с любими поети, писатели, творци, философи, изявени специалисти от различни професии ще разказват и показват своите творби и знания. Ще можем да се ориентираме в своите бъдещи професии и таланти – нещо съществено за нашето бъдеще. Всяко училище трябва да има своята училищна библиотека, защото тя е неговото сърце. Бъдещето ще направи това сърце-библиотека още по-голямо, пълнокръвно и обично, защото ще съчетае желанията, необходимостите и мечтите ни. ДАНИЕЛА ЖЕЛЕВА МИЛЕВА – Vа кл. СОУ „СВ.СВ.КИРИЛ И МЕТОДИЙ”-КАРНОБАТ ЙОРДАНКА МИЛКОВА - УЧИТЕЛ ПО БЕЛ

Да опазим децата си!

В периода 16 – 20 ноември 2015 г ще се проведе „Седмицата на правата на детето” по идея на Съвета но децата и Държавната Агенция за закрила на детето (ДАЗД). В нея ще бъдат предприети инициативи за популяризиране на Конвенцията на ООН за правата на детето.

„Седмицата на правата на детето” ще бъде координирана на областно ниво от представителя на Съвета за съответната област. През следващата седмица членовете на консултативния орган на ДАЗД ще запознаят връстниците си и представителите на местните власти с приетото на вчерашното заседание обръщение към институциите.

10 ноември – Денят на свободата на словото в България

На 10 ноември в България честваме Деня на свободата на словото. Той е обявен за такъв през 2003 г. по време на церемония за връчване на ежегодни награди за журналистика “Черноризец Храбър” от Съюза на издателите в България. Историческата справка сочи, че 14 години по-рано – на 10 ноември 1989 г., се провежда Пленум на ЦК на БКП, на който Тодор Живков се оттегля от длъжността генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет на България. Това слага началото на поредица от бурни политически събития, митинги и протести.

Ето една тъжна статистика, която би трябвало да ни накара да търсим и предоставяме истинските събития, да не се примиряваме със статуквото, а да изискваме справедливост и почтеност-двигателите на цивилизационния живот.

Де е България... в свободата на словото...

Автор: Марио Николов

От Съюза на българските журналисти разпространиха остра декларация и в нейния текст става дума, че България е на последно място сред страните от Европейския съюз [поредната негативна статистика] по показателя „свобода на словото за 2015 г.” (2015 World Press Freedom Index). Иначе, сме на унизителното 106-о място в света (32.91 точки, което означава „очевидни проблеми”). В доклада на „Репортери без граници” (Reporters Without Borders) за свободата на словото в българските медии се говори за опита на правителството да контролира медийните изяви [разкриване на източниците на информация], свързани с кризата в банковия сектор, като са отбелязани и актовете на насилие срещу журналисти от 2013 г. А ето и резюмето за нашия „подгласник” - Република Конго, която е на 107-о място (33 точки): „В субсахарска Африка, Конго падна с 25 места след трудна година за независимите новинарски медии. Правителството активизира своя „лов на вещици” на критикуващи журналисти, като на моменти се прибягва и до крайно насилие. Журналистите, които отказват да мълчат, са принудени да напуснат страната или са уволнявани...” Една великолепна компания!.. България е още в компанията на Гамбия, Непал, Бутан, Еквадор, Централна Африка, Парагвай... А като си помисли човек, самочувствието [най-често, изразяващо се в някакво лъскаво 4х4] на българските медийни велможи е такова, сякаш са собственици на най-големите световни издания. Това, обаче, е снобски битовизъм... Журналистиката е нещо съвсем друго, макар и да звучи патетично - свобода на духа, на мисълта, всекидневно доказване на професионализъм, етика, морал... Разбира се, „свободата на словото” в днешния глобален политико-икономически Вавилон, е чиста фикция [нещо подобно на понятието „демокрация”]. Словосъчетанието „свобода на словото” автоматично се превръща в нонсенс, когато е съпътствано от думи като „собственик”, „медийна група”, „рекламодател”, „власт” и прочее. Става въпрос за частни интереси, наричани за по-ясно - „бизнес”, който пък изключва понятия като „чест”, „нравственост”, „морал”, „истина” и т.н. Или накратко - бавно и целенасочено хвърляне на прах в очите на обществеността [не мога да се сетя за по-точно сравнение], докато образът отсреща се превърне в безплътен мираж... А колко ли илюзии могат да се родят от един мираж? Въпросът е да накараш хората да ти повярват, че ги водиш във вярната посока, дори когато знаеш, че тя не съществува. Оказва се, че това не чак толкова трудно [справка, броят на читателите на жълти вестници у нас]... Това, което се случи с вестник „Преса” на Тошо Тошев и със списание „Тема” на Валери Запрянов беше „хроника на една предизвестена смърт” - диагноза, обусловена от историята на българския всекидневен печат. През далечната 1994 г. крак повлече всекидневникът „Подкрепа”, последваха го редица „вестникарски драми”, които през годините белязаха кончината на издания като „Денят”, „Демокрация”, „Дневник”, „Пари”, „Земеделско знаме”, „Класа”, колизиите със спирането/тръгването на „Дума” през 1998 г., и т.н. Но кризата сякаш започна, когато през 1997 г. „Труд” и „24 часа” бяха „придобити” от германска медийна група WAZ, която безцеремонно обедини рекламата на двете издания и буквално постави на колене останалите български вестници. Последвалите протести не помогнаха, а керванът, отрупан с несметни богатства, продължи да си подрънква щастливо по постлания с „рози” път... Това, което се случва днес във българските всекидневници е логично - ниски тиражи, икономическа и политическа зависимост, цензура, липса на доверие у читателите, често - слаба обслужваща журналистика... Причините за това са най-разнообразни... Достатъчно е да си припомним провинциалния манталитет на някои т.нар. „издатели”. Тяхната очевидна некадърност и ограничено феодално мислене бяха доказани и от невъзможността им да бъдат дългосрочни партньори с нито един чуждестранен медиен инвеститор в България. WAZ изненадващо разпродаде всичко в края на 2010 г.; Verlagsgruppe Handelsblatt изтърпяха само за две години и малко „брака по сметка” с „Икономедиа” - издателската група, която по-късно не успя да задържи за дълго в „обятията си” и шведската Bonnier AB [издател на в. „Пари” в периода 2009 - 2011]. Сякаш най-предвидливи се оказаха швейцарците от компанията Ringier, които след тригодишен опит за плаване из мътните води на българското вестникарство и бизнес напуснаха „потъващия кораб” през 1996 г. и оставиха КЕШ „на дрейф”... Не по-малко разрушително за журналистическата професия през изминалите 25 години се оказа и безхаберието на държавата - мотивирано и завоалирано от абсурдната концепция, наречена „пазарна икономика” [дъвка за наивници], която доведе до безпрецедентна икономическа принуда [методично мачкаща не само професионалното, но и личното достойнство на журналистите - а и не само тяхното]... Друг проблем - социалната импотентност на синдикатите [в началото на 90-те, копнеещи за благините от международните хуманитарни помощи, сетне за свещоливниците на Синода, рудниците и предприятията от военно-промишления коплекс, но не и за това да бъде създаден нормален медиен закон, гарантиращ „правилата на играта” и правата на гилдията - да речем, чрез практиката на колективния трудов договор, както е в много европейски страни... И като капак на всичко се стигна до ужасната антиутопична концентрация на медийна власт у няколко лица, които сега контролират целия вестникарски бизнес - издания, печатници, разпространение и т.н. Големият проблем, е че не се забелязва и най-малък интерес към създаването на нови издания, което от своя страна говори за една силно капсулирана и безперспективна за външни „играчи” среда, в която всичко е отдавна разпределено. Рекламните бюджети - също. Колкото и банално да звучи, медийната обстановка в България е точно отражение на деструктивните процеси, които вървят и в обществото ни повече от четвърт век. Заразата на жълтата преса покоси така неусетно съзнанието на читателите, както това стори чалгата на всички нива на българската народо-психология. Скандалите, лъжите и клеветите се превърнаха във всекидневие, средство за политически и икономически шантаж, което подмени реалния живот и го превърна в тъпо риалити... През годините тази абсурдна среда сякаш логично доведе и до фактическата, но фатална [за няколко души], подмяна на думата „слово” с „олово”, което недвусмислено обяснява защо сме на кошмарното 106-о място в дисциплината „свобода на словото”... За агресивното настъпление на пълчищата евтина аматьорщина в медиите, може би, няма смисъл да говорим. Те, обаче, се оказаха златната кокошка за т.нар. издатели, които предпочетоха да плащат на посредствени персони, готови на всичко [дори и на обидно ниски заплати], но да се превърнат в част от столичния чалгаджийски „мейнстрийм”. Така, доказани професионалисти, които, съвсем естествено, биха имали по-големи претенции и... собствено мнение, но пък биха поддържали нивото високо, останаха извън борда. „Ако не ти харесва, има други които чакат за твоето място.” - този дивашки пазарно-икономически рефрен са го чували мнозина... А вонята от приближаващото се тинесто дъно ставаше все по-осезаема и по-остра... Всичко казано дотук, е само част от тревожната анамнеза на тежкоболната българска медийна среда, която нищо чудно съвсем скоро да се окаже и невъзможна за лечение... Шансът, навряно, е в интернет медиите - единственият „остров на свободата”, но колко от тях могат да се похвалят, че се издържат нормално [с достатъчна реклама, например]... Друга банална истина - информацията я дават медиите, а информираният човек е по-малко роб. Очевидно тази истина не дава мира някому и целта е конкретна: българинът да бъде самоизгубен в наложеното му невежество... Отвратително предателство спрямо „народ и родина”, но какво ли не би направила една дребна чиновническа душа за няколко жалки сребърника... И тъй като последните години сочат именно в тази апокалиптична посока, страх ме е, че в един немного далечен ден наистина ще се запитаме: „Де е България?”, както пита в първата си стихосбирка „Пряпорец и гусла” през все още робската 1876 г. Иван Вазов (1850-1921): ...Там, де днес е зла неволя, де народа й мъченик, дето плачат и се молят се на същият язик... Случили се, обаче, да си зададем този въпрос, тогава нито имането на едните, нито нямането на другите, вече ще имат значение... Нито пък т.нар. „свобода на словото”... Защото самоизгубеният човек, не е нищо повече от един презрян роб, комуто свобода не е нужна, защото той не може да я осъзнане. Ако позволим да се случи, това робство на невежеството ще бъде по-страшно от всички други в нашата историята... Впрочем, английската дума press, чиято производна е „преса”, в превод означава натискам, притискам, налягам, стискам, изстисквам, смачквам, пресовам... Случайно или не, тези синоними описват съвсем реално последните медийни събития у нас [да не забравяме ситуацията и в Българското национално радио]… Думата „преса”, обаче, винаги ми е звучала някак цинично и някак неоправдано високомерно, арогантно и агресивно. Но това е друга тема...

Международни и световни дни през м.ноември 2016

9ноември.Международен ден за борба срещу расизма, ксенофобията и антисемитизма. Годишнина от “Кристалната нощ” в Германия (1938) - един от най-големите погроми срещу евреите. Отбелязва се от 1988 г. и е посветен на борбата срещу антималцинствените и расистките обществени нагласи.

Световен ден на Книгата на рекордите на Гинес. Чества се от 2005 г.

10 ноември.Международен ден на младежта. Отбелязва се от 1949 г. по решение на Световната федерация на демократичната младеж.

Ден на свободата на словото в България. Обявен на 10 ноември 2003 г. по време на церемонията за връчване на ежегодни награди за журналистика “Черноризец Храбър” от Съюза на издателите в България.

14.Световен ден за борба против диабета. Отбелязва се от 1991 г. по повод годишнина от рождението на Фредерик Бантинг, канадски физиолог, откривател на инсулина.

16.Международен ден на толерантността. Отбелязва се от 1996 г. по инициатива на Общото събрание на ООН. 21 ноември

Световен ден на поздравите. Отбелязва се от 1973 г. по инициатива на американски студенти като реакция срещу засилването на международното напрежение.

26ноември.Световен ден на информацията. Отбелязва се по инициатива на Международната академия по информатика.

27ноември. Ден на народната памет. Отбелязва се от 1996 г. по инициатива на Общонародното сдружение “Мати Болгария”. На този ден през 1919 г. е подписан Ньойският мирен договор.

 Световен ден на мъжете. Отбелязва се от 2000 г. през първата събота на м. ноември по инициатива на Международния фонд “Михаил Горбачов”, на кметството на гр. Виена (Австрия) и на Службата на ООН във Виена.

 Световен ден на отказ от тютюнопушенето. Отбелязва се през третия четвъртък на м. ноември.

 Световен ден за борба с хроничните обструктивни белодробни болести (ХОББ). Провежда се ежегодно през 2-та или 3-та сряда на м. ноември под егидата на Световната здравна организация.

 Световен ден на философията. Отбелязва се от 2005 г. през третия четвъртък на м. ноември с решение на 33-ата сесия на Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО) от октомври 2005 г.

Ноември2015г.- календар на бележити дати и събития

Името му произлиза от латинското Novem (девети), тъй като е деветият месец според римския календар, който започва през март. Старото славянско име на ноември е груден, тъй като през този месец земята се сковава от студ и става на грудки (буци). Прабългарите наричали този месец Елнем. Ноември е типично есенен месец(какъвто е и октомври). За разлика от по-големия си събрат обаче, единадесетият месец от годината е по-скоро късно есенен, най-вече предвид факта, че обикновено почти навсякъде, дори и на морския бряг през този месец пада първият сняг.Месеците ноември и март започват винаги на един и същ ден от седмицата. Същото се отнася и за двойката месеци ноември и февруари, освен в случаите на високосна година.

130 г. от Сръбско-българската война, в която Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. Българската победа в тази кратка война, наричана „капитаните побеждават генералите“, е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия. •04. 65 г. от подписването на Европейската конвенция за защита правата на човека (1950) ; •08. 115 г. от рождението на Маргарет Мичъл (1900 – 1949), американска писателка, авторка на бестселъра „Отнесени от вихъра”; •09. 135 г. от рождението на Йордан Йовков (1880 – 1937), български писател и драматург; •12. 175 г. от рождението на Огюст Роден (1840 – 1894), френски скулптор; •13. 165 г. от рождението на Робърт Луис Стивънсън (1850 –1894), британски романист, поет и автор на пътеписи; •16. 100 г. от рождението на Асен Димитров Диамандиев (1915 – 2009), български музикален педагог, създател на АМТИИ Пловдив; •22. 170 г. от рождението на Григор Начович (1845 – 1920), български политик и държавник, публицист; •25. 130 г. от рождението на Стефан Македонски (1885 – 1952), български оперен артист; •28. 135 г. от рождението на Александър Блок (1880 – 1921), руски поет, представител на руския символизъм; •30. 180 г. от рождението на Марк Твен (1835 – 1910), американски писател, журналист и хуморист.

ДА СЕ ПОКЛОНИМ ПРЕД ДЕЛОТО НА БЪЛГАРСКИТЕ БУДИТЕЛИ

Отново е 1 ноември, отново си спомняме за народните будители , тези българи,които оформиха нашата идентичност, тези родолюбци, които дадоха живота си за достоен, свободен живот, тези творци, които оформиха нашата духовност...

В училищната библиотека има сбирка от антикварни книги, които са запазили будителския дух на нашите възрожденци. Ето ги:

Посетете библиотеката и се насладете на безсмъртното дело на нашите народни будители!

Ефрем Каранфилов на 100

Почина на 23 март преди седемнайсет години. Една от най-влиятелните фигури не само в литературния, но и в културния живот на страната през 70-те и 80-те години, в края на дните си, както обикновено се случва, Ефрем Каранфилов бе практически забравен. Днес – съвсем. Когато казвам „влиятелен“, нямам предвид само институционалното му положение, което е наистина значимо – директор на издателство „Български писател“ (1967-1969), главен редактор на органа на СБП вестник „Литературен фронт“ (1973-1980), директор на Института за литература при БАН (1982-1989). В добавка – член-кореспондент (1979) и академик на БАН (1989). Но Ефрем Каранфилов развива една представа за литературата, която е популярна по презумпция, която може да бъде схваната дори от политическите лица и която той изпълва с виртуозност. Това е поглед към литературата откъм героите и авторите. Поглед, който търси в литературата отлаганията на народопсихологията. Поглед, който търси националните достойнства, за да ги утвърди. Първата му книга, в която тази представа е трасирана ярко, е първият том на „Герои и характери“ от 1962 г. И както сам пише в него, разделил е интересуващите го литературни персонажи на „мечтатели, революционери и строители“. Следват още два тома през 1964 и 1967 г. А в тях са включени две от есетата му, които са в сърцето му до самия край на живота му: „Дон Кихот и присмехулниците“ и „Жулиен Сорел на изпит пред йезуитите“ (есе, чиято премиера е на четене в 65 аудитория на Софийския университет в началото на 60-те години). И в двете есета – а и в много от останалите – основната му тема е сблъсъкът на младежа мечтател с действителността и резултатите от този сблъсък. Това е може би най-старата и най- трайната тема в идейния свят на Ефрем Каранфилов. Тема, която романтическата рамка на епохата поставя сред централните, а той има какво да каже. И как. На финала на есето за Жулиен Сорел стига до обобщението: „Наистина едни от най-пламенните, възторжени младежи постепенно замират под упоритите удари на пошлото ежедневие, вкостеняват в навиците си, очите им погасват и те самите трудно се разпознават в младежките си портрети. Други – по-добрите, предпочитат да мечтаят своя живот, вместо даго живеят. Трети – най-добрите, предпочитат да стан борци, защото те се плашат от баналната посредственост повече, отколкото от пораженията, неуспехите, ешафода.“ Но това е, когато в самия апогей на социалистическата власт неговият възторг от съхранилия идеалите си се среща за негов късмет с официалната идеология. В самото начало на оформянето му като автор е прочитът на „Оптимистична теория за българския народ“ и изобщо на текстовете на Иван Хаджийски. Тогава, в края на 1938 г., юнкерът във Военното училище Ефрем Каранфилов изпраща до редакцията на редактираното от Димитър Михалчев списание „Философски преглед“ есето си за тариката. Както казва в анкетата си пред Драган Ничев през 1982 г.: „Забелязах, че има особена категория младежи, „.наричани „тарикати“. Това бяха хора, които се подиграваха с всички нравствени норми. Имаха един-единствен девиз: да се наредят по-хубаво в живота, да използват само облагите и да лъжат лековерните. Те гледаха да останат настрана от всякакви идеи; бяха брутални, себични и създаваха „етика“ на егоизма.“ Следват есетата „Социология на клюката“, „Мижитурката като социален и обществен тип“, „Психология на удобните хора“... А малко по-късно идват и статиите му в българския „Таймс“, както е народното название на вестник „Мир“ – „Суинг или тарикат?“, „Приятните хора и приятното общество“ и др. Идва и приятелството със самите Михалчев и Хаджийски, а и с Филип Кутев, Кирил Цонев, Стоян Загорчинов, Георги Караславов. А през октомври 1943 г. отпечатва есе, озаглавено „Спортоманията“, в което тогавашната цензура задрасква (коректурите на статията се пазят от семейството и до днес) пасажа: „Най-после и най-много спортоманията се развива сред синовете и дъщерите на успелите буржоа. Младежите с напомадени ръце, които нямат никаква работа, могат да си намерят забавление, което ще стане цел на празния им живот. Това е спортът, при тях лесно станал мания.“ Сякаш се е надъхал от „Дамата с рентгеновите очи“, нали?

През есента ще имаме повод да говорим за Ефрем Каранфилов по повод 100-годишнината му. Той е роден на 27 октомври 1915 г. в Кюстендил. Внук е на фолклориста Ефрем Каранов, създател на едно от най- силните български читалища и до днес, и това е важен детайл от детството му – съвсем малък той изгълтва христоматията на Вазов и Величков, а после поезията на Пушкин, Хайне и Мицкевич, и особено на Лермонтов, който си остава любимия му поет до края. Благодарение на кюстендилското читалище се запознава и сприятелява и с Александър Балабанов, поканен през 1934 г. за тържество в негова чест. Основно и гимназиално образование получава в родния си град, а след това завършва Военното училище и право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (1947). И през цялото време вярва в литературата. Като ученик превежда Алфред дьо Мюсе и Константин Балмонт за вестник, озаглавен „Ученическа мисъл“. А във Военното училище български език му преподава Стефан Младенов, психология – Спиридон Казанджиев, а френски – Стоян Загорчинов.Точно докато следва във Военното училище се случва и сътрудничеството му за „Философски преглед“. Но никой, дори Михалчев не подозира, че авторът на есетата за тарикатите е военен. И ето какво си спомня, че му се е случило веднъж във влака: „На път за София група студенти, които пътуваха в същото купе, отвориха списание „Философски преглед“ и започнаха да коментират моето есе. Казаха някои добри неща, похвалиха образния език, но започнаха да допълват наблюденията си и да правят бележки. По едно време аз се намесих в разговора. Един от тях обаче ме скастри: „Господин подпоручик, това е „Философски преглед“, не се бъркайте! Това не е военен устав...“ Кариерата му на литературен критик не е безоблачна заради принципността му („За характера на литературния критик е може би най-важно да бъде искрен“). А той е толкова близо до една идея за съвършената простота, която го кара постоянно да търси опори в Гьоте, Сент Бьов и Белински. Първия си доклад на годишно събрание на Съюза на българските писатели изнася през 1958 г. – за поетическата продукция през 1957 г. И веднага възниква проблем. Както казва в анкетата пред Драган Ничев: „Една поетеса, която пишеше за деца, беше издала книга за възрастни, а аз не я споменавах. И тя много се беше обидила. Пропускът не беше мой – секретарката, дала ми списък на публикуваните стихосбирки през годината, пропуснала нейната, като смятала, че това е книга за деца... По това време току-що се бях оженил за младата белетристка Лада Галина. Поетесата срещнала моята жена и в присъствието на Людмил Стоянов, Мария Грубешлиева и други казала: „И аз съм имала съпруг литературен критик, но той имаше орлов поглед – никога никого не изпускаше... А вашият съпруг ме изпусна – какъв критик е той?“ Наскоро след това срещнах поетесата – и пак в присъствието на споменатата компания, й казах: „Аз дълбоко уважавам Боян Пенев – той действително е голям критик, но все таки той изпусна от нашата литература Иван Вазов, Захари Стоянов, Алеко Константинов... Аз изпуснах вас, смятам моя грях за по- малък...“ Поетесата естествено ми се разсърди за цял живот“. Е, забавното е, че вероятно става дума за книгата на Дора Габе „Неспокойно време“, та объркването на секретарката на СБП не е съвсем обяснимо.

При успеха на кариерата му Ефрем Каранфилов си остава психолог, който не крие, че подценява идеологията. „Децата назовават с имена всеки човек, животно, вещ, които обичат. Истинската обич е винаги конкретна. Децата не могат да обичат изобщо народа, справедливостта, истината“, пише в книгата си „Споменни есета“ от 1983 г. Затова и не е странно, че текстовете му се вписват в онази част от литературното поле, която можем да определим като „външна история на литературата“. Литературата като отпечатък на личната и колективната психология. По собствените му думи: „Литературата е най-верният израз на народностната характерология, на душевността на един народ.“ Затова и толкова го вълнуват Захари Стоянов и Антон Страшимиров. Димитровска награда получава тъкмо за книгата си „Българи“. На въпроса на Драган Ничев дали смята, че спорът „физици-лирици“ е безвъзвратно спечелен от „физиците“, в анкетата от 1982 г. отговаря: „Ужас ме обзема, ако този спор бъде спечелен безвъзвратно от „физиците“. Може би ако препрочетем есетата му, ако ги препрочетем в контекста на есетата на мислителите от междувоенното време, а после и в контекста на есетата и книгите на автори като Тончо Жечев и Марко Семов, ще дадем отговори на важни въпроси от историята на българските идеи, а и на българските институции. Автор, който трябва да бъде в полезрението дори на тези, които не споделят възгледите му, намират ги за остарели още през 30-те години или ненаучни.Автор Йордан Ефтимов>Литературен вестник, бр.12/25-31.03.2015

130 години от рождението на Емануил Попдимитров- виден интелектуалец, общественик, поет

Емануил Попдимитров завършва Педагогическото училище в Кюстендил (1904). През 1904-1906 е учител в с. Долни Коритен и с. Долна Лисина, Босилеградско. Като студент по философия (от 1906) е изключен от Софийския университет, поради участие в освиркването на цар Фердинанд I при откриването на Народния театър на З януари 1907. Записва литература в Монпелие, Франция (1907). Завършва философия и литература в Фрибург, Швейцария (1912). Учител в Лом и Хасково (1912-1914). Участва в Първата световна война, като преводач на Южния (Солунски) фронт, и в Главната квартира на армията в Кюстендил. След войната се установява в Кюстендил (до 1923), преподавайки френски език в Кюстендилската гимназия, и философия във Висшия педагогически курс. През 1923, заедно със семейството си, се установява в София. Частен доцент (1923-1943) в Катедрата по сравнително литературознание на Софийски университет.

Емануил Попдимитров, като българин роден и израсъл в Западните покрайнини, развива трескава дейност в защита правата на гражданите от български произход в Кралството на сърби, хървати и словенци. Националистическият натиск за сърбизиране на българското население край границата след Ньойския договор най-напред се посреща с пасивна съпротива, а след известно време /към края на земеделското управление на Стамболийски/ отпора придобива организиран характер. На 15 и 16 юни 1924 г. временният Върховен комитет за бежанците свиква в София първата конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трънско. С това се поставят основите на една легална организация, която успява да включи в редовете си почти всички бежанци от Западните покрайнини, развивайки мащабна политическа дейност в България и Западна Европа. Организацията издава вестниците „Западни покрайнини“ и „Западно ехо“, имайки 68 дружества с над 3000 членове. Освен пропагандната си дейност за ревизия на Ньойския договор, организацията се грижи и за настаняване на бежанците от Западните покрайнини.

Най-значимите успехи организацията постига под председателството на Емануил Попдимитров. На Петия конгрес на малцинствата, организиран от Обществото на народите през месец май 1929 г. в Женева, въпреки противодействието на югославската делегация да не бъде допуснат български представител в залата, Емануил Попдимитров успява да се пребори за правото на съвещателен глас, запознавайки участниците в конгреса с положението на българите в Западните покрайнини. Попдимитров като българин от Западните покрайнини предоставя на делегатите карти и статистически данни за българския произход на населението от областта. Произнасяйки реч по темата за родния си край, и с подкрепата на руската, унгарската, еврейската и делегацията на испанските каталонци, успява да постигне значим успех – конгресът фактически признава съществуването на българско малцинство в Югославия, приемайки Върховния комитет за бежанците и Емануил Попдимитров в качеството му на председател, за представители на българското малцинство в Югославия /факт, който Югославия и нейната дипломация упорито отказва да признае/. Благодарение на личните качества и заслуги на Емануил Попдимитров, Върховният комитет за бежанците се превръща в субект на международното право. На следващия ден на конгреса в Женева, Емануил Попдимитров прави изложение за Западните покрайнини и пред провеждащия се паралелен конгрес на журналистите от европейските малцинства. Организира лични срещи и провежда разговори с редица видни политически фигури и журналисти. Международния успех на Емануил Попдимитров и ръководената от него организация подтиква външния министър на България, Атанас Буров, да повдигне въпроса за българското малцинство в Югославия пред Обществото на народите на 11 септември 1929 г. Впоследствие Върховният комитет за бежанците редовно е канен на европейските конгреси на малцинствата, като дори и когато организацията вече не съществува (след Деветнадесетомайския преврат), Емануил Попдимитров е канен в лично качество да присъства на форумите. През 1933 г. на такъв форум, Попдимитров произнася бляскава реч в защита правата на българите в Югославия. Издава книги за Западните покрайнини на немски и английски език. Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет на бежанците е създаден Научен институт "Западни покрайнини", включващ 44 известни имена на българската наука и изкуство, като Стилиян Чилингиров, Тихомир Павлов, професор Анастас Иширков, професор Йордан Иванов, професор Стефан Младенов, професор Георги Генов, Александър Теодоров-Балан и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини.

За пръв път печата стихове през 1907 в сп. „Художник“. Сътрудничи на списанията „Демократически преглед“, „Художник“, „Съвременна илюстрация“, „Факел“, „Звено“, „Хризантеми“, „Слънце“, „Везни“, „Огнище“, „Парнас“, „Наши дни“, „Хиперион“, „Чернозем“, „Ек“, „Пламък“, „Българска мисъл“, „Съдба“, „Предел“, на вестниците „Развигор“, „Светлоструй“, „Литературен глас“, „Час“, „Литературен живот“ и др. Твори във всички литературни жанрове - лирика, лиро-епически поеми, художествена проза, драматургия, литературна теория и критика. Създава произведения за деца - стихове, поемки, приказки, „драматични поеми“. Автор е на философски студии. Философските му възгледи са формирани под влиянието на А. Шопенхауер, Фр. Ницше,Й. Ремке и главно на А. Бергсон. Допринася за изграждането на българската философска култура не чрез самобитни идеи, а чрез рецепцията на модерни за времето в Европа философски теории. Пръв в България прави системен анализ на Бергсоновите естетически възгледи (кн. „Естетиката на Бергсона“). Определя Бергсоновата теория за интуицията като неовитализъм и своеобразен естетизъм, а интуицията - като познание „от естетически разред“, в което вижда корените на символизма (студията „Философски предпоставки на символизма“ - Философски преглед, 1929, № I). Редица статии на Емануил Попдимитров - „Бергсон. философия на интуицията“ (Хиперион, 1922, № 4-5), „Неовитализмът в съвременната натурфилософия“ (Хиперион, 1923, № 8-10) и най-вече книгата му за Бергсон го нареждат сред теоретиците - застъпници на българския символизъм. Естетическите му схващания, подобно на художествените му изяви, вибрират между апология на индивидуализма и символизма, и тяхното отрицание („Позив към българския писател“ - Огнище, 1919, № 2). Най-безспорни са достиженита на Попдимитров като лирик. Той се утвърждава преди всичко със 17-те си „Женски портрети“ от стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ и с пейзажните си стихотворения. Едновременно съзерцателен и витален, лиричния субект в стиховете му е устремен към по-висш духовен идеал, към висша хармония, която дири в природата и във вечната женственост. Поетът съчетава по своеобразен начин персоналистичната идея и поетиката на символизма с пантеистичен култ към природата и предпочитание към визуалното внушение. При него изобразителното начало е по-силно от музикалното. Това определя както специфичното място на Попдимитров сред българските символисти, така и непрестанните лъкатушения на поетиката му между романтично-символистичния и предметно-реалистичния художествен модел. Ранните му стихове (сб. „Юношески стихотворения“) са наивно романтични.

Стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ бележат еволюция към имресионистичен символизъм, изпъстрен с реалистични елементи. По-типични за поетиката на символизма са сб. „Плачущи върби“ и „Вечерни миражи“, макар и в тях да не стига до възможния предел на стилизация и символизация. Въпреки иносказанието образите му никога не загубват конкретния си план. След Първата световна война тенденцията към по-ярка предметност, отново подчинена на символни внушения, се засилва (сб. „Кораби“). Настъпилият след войната обрат в позицията на лиричния субект, отварянето му към динамиката на световните събития намира израз в една поетика, която споява елементи на символизма, експресионизма, футуризма и реализма (поемите „Чернозем“, „Народ“, „Обожествяване“, голямата лироепическа поема „Златни ниви и бойни полета“). Наученото от българския фолклор, чието присъствие се долавя още в ранните стихове на поета, се проявява все по-осезателно и директно. През 30-те г. Попдимитров стига до един неореализъм, обогатен както от символизма и от постсимволистичните авангардни течения, така и от българската народна поезия (стихосб. „Есенни пламъци“). Отличен познавач на френския символизъм и немския неоромантизъм, от които черпи уроци, Емануил Попдимитров през целия си творчески път се стреми да съчетае универсалното с родното. В края на 30-те г. като критик и като поет застава на подчертано гражданско-демократични позиции. Създава голямата „хумористична поема“ „В страната на розите“ - остра сатира срещу обществените пороци. Попдимитров е безспорен майстор на българския стих. В по-голямата част от творбите си (вкл. драмите и приказките) предпочита стихотворната форма. В творчеството си за деца изпъква предимно като лирик (сб. „Иглики“, „Росни капки“, „Песни за малките“). Популярни са приказките му в стихове - „Цар Януари“, „Цар Салтан“ и др. Лиричния натюрел на Попдимитров проличава и в художествената му проза, където импресията преобладава не само като жанр, но и като стилистичен похват. Особено показателна в това отношение е автобиографичната му проза („Живот и блян“, „Дневникът на самотния“), а в известна степен и романът му „Пред буря“. През 20-те и 30-те г. събира и обработва народни песни. Като литературен теоретик допринася не само за изясняване естетиката на модернизма (предимно на символизма), но е и сред първите задълбочени изследователи на българския стих. Емануил Попдимитров е полиглот и преводач, владеещ доста езици - сръбски, френски, немски, италиански, руски, норвежки, турски, унгарски, румънски, латински, еврейски и др. Превежда и издава на съвременен български език основни произведения на старобългарската литература (антол. „Глас от дълбините“). Превежда „Крал Хенрих четвърти“ от У. Шекспир (1908), „Песен за камбаната“ от Фр. Шилер (1930), „Апостолът“ от Ш. Петьофи (1946), както и творби на Гьоте, Хайне, Хьолдерлин, Новалис, Емил Верхарен, Метерлинк, Рембо, Георге, Пушкин, Лермонтов, Надсон, Ахматова, Балмонт и др. Издава студия за Хенрих Ибсен. Рисува (с молив и маслени бои) пейзажи и потрети.

Припомнете си стиховете на Емануил Попдимитров в училищната библиотека!

Да си спомним за един виден интелектуалец - Иван Карановски

Иван Тодоров Карановски (псевдоним на Иван Тодоров Атанасов), български поет и белетрист, е роден на 05.04.1882 г. в град Карнобат. Завършва основно образование в родния си град, гимназия – в Сливен и Русе (1901), а висше образование (литература и философия) – в София, Женева и Фрибург (Швейцария) (1909). От 1901 до 1906 г. е начален учител в селата Стефан Караджово, Палаузово и Крушаре, Бургаско, а след завършването на висшето си образование е гимназиален преподавател по български език и литература в Кюстендил, Ямбол и София (1909-1929). Работи и в Етнографския музей и Министерството на народното просвещение. Участва по време на Първата световна война, през 1915 г., в сражения в Черна гора, Албания, Косово и в Македония (1916) в състава на 11 пехотен полк. За пръв печата в ученическото сп. “Нов живот” в Сливен, през 1898 г. Редактира сп. “Тракийска лира” (Ямбол, 1915), “Парнас” (Ямбол, 1921-1922), “Яснина” (1923), “Кръгозор” (1925), в. “Шега” (Ямбол, 1911), “Тунджа” (Ямбол, 1919) и “България” (1920). Съставя “Поетична година. Антология от българските поети, наредена според рождените дни”, отпечатана от издателство “Ново училище” (1920). Сътрудничи в списанията “Общо дело”, “Летописи”, “Съвременник”, “Демократически преглед”, “Ново общество” и други. Член на Съюза на българските писатели. Автор е на книгите: “Тежки минути” (стихове, 1901, 1923), “Стихове” (1905), “Горски цветя” (1911), “Моята почивка” (1912, 1923), “Анемони” (1919), “Тракийски легенди” (1922), “Ветви от бръшлян” (стихове, 1922), “Под дъжд от есенни листа” (стихове, 1923), “Мигове от вечността” (разкази, 1925), “Селото Чучовей” (повест, 1928), “Светлата книга” (лирика, 1929), “Тунджанската хризантема” (драма в стихове, 1929), “Разкази. Т. І – ІІІ” (1929-1931), “Гордиян Лунатов” (роман, 1933), “Пълно събрание стихотворения” (1934), “Карнобатски предания” (1935), “Лов” (комедия, 1936), “В Пантеона на Карнобат” (1939), “Детски спомени” (1939), “Слънчеград” (роман, 1939), “Златозар Тигинин” (роман, 1940), “Талисман” (разкази, 1946), “Алпийско лято” (роман, 1947), “Радости” (стихотворения за деца, 1947). Умира на 22.10.1960 г. в София.

Поезия: НОЩТА ГОВОРИ/ брой 18 март 2010

МЪЛЧАНИЕТО НА ЛИПИТЕ/ брой 22 юли 2010

КУЛАТА С ЧАСОВНИК/ брой 41 юни 2012

НА СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА МАЙКА МИ/ брой 42 юли 2012

ИЗ „СТИХОВЕ” (1905)/ брой 44 октомври 2012

ИЗ „ГОРСКИ ЦВЕТЯ” (1900-1910)/ брой 46 декември 2012

ПОМЕН ЗА ТОДОР ЙОНКОВ/ брой 75 юли 2015

В училищната библиотека ще намерите следните книги: Иван Карановски. Стихотворения. Пълно събрание. 1934г.- антикварно издание; Иван Карановски. 1882-1960. Юбилеен сборник. Материали от научна конференция, посветена на живота и творчеството на Иван Карановски, проведена през м.октомври 1997г. в гр. Карнобат

66 години без Димитър Талев, авторът на най-прекрасните български романи

Димитър Талев - безсмъртният писател, запалил най-романтичната мъка на съвременна България

На 20 октомври, през 1966 г. умира един от най-големите наши писатели – Димитър Талев - българинът, който запали “Железния светилник” и превърна любовта по Македония в най-романтичната мъка на съвременна България. Роденият в Прилеп Димитър Талев издъхва на 68 години, но успя да разлюлее Преспанските камбани, които продължават да бият и носят ехото на националната ни идентичност. Димитър Талев е най-необичайното доказателство, че в българската култура се е родил велик творец, оцелял от безчинствата и страданията на комунизма.

Главният редактор на вестник “Македония” Димитър Талев, орган на дясното крило на македонското движение на Ванче Михайлов се превръща във враг за комунистическия режим, след 1944 г. Политиката на България по Македонския въпрос изцяло е променена и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.) После е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол (до края на август 1945). Талев отново е арестуван през октомври 1947. След тази случка здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва. Въпреки това е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (до февруари 1948). Там големият родолюбец и писател е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците /анархиста Христо Колев Йорданов-Големия/. Талев сам описва за освобождаването си от мините пред българина от Македония – Христо Огнянов: „Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх“ „…Един ден – продължи Талев – бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вра-тът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“ Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. Тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“

След 1948 семейството му е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация, през следващите 10 години Талев доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“. Трилогията се превръща в литературния отговор на антибългарската политика на комунистическа България към Македония и остава най-светлия порив на съвременното национално самоосъзнаване. Христо Огнянов, емигрант след 9 септември, творец и почитател на Димче (както са наричали македонците Талев) разказва в спомени за него потресаващи факти. „Железният светилник“ е бил готов за публикуване още през 1946 г. (писателят го е нахвърлил още през 1942 г.). Книгата обаче остава в чекмеджето на Пантелей Зарев до 1952 година. В страшните времена, в които животът дори и на най-талантливите не струвал пет пари, никой не смеел да издаде книгата.

През 1952 г. настъпва обрат. В Луковит пристигат писмо и пари. Властта кани Талев да се завърне в София, защото политиката е променена. Комунистическото правителство застава на патриотични позиции спрямо Македония. Талев е реабилитиран. Именно това дава шанс тетралогията да види бял свят и да се пвевърне в най-силното духовно доказателство за българското минало на Македония. В училищната библиотека ще намерите цялото творчество на Димитър Талев. Заповядайте!

Днес, 14 октомври е рождената дата на Гарсиласо де ла Вега, испански поет

Гарсиласо де ла Вега е испански поет, един от първите представители на Златния век на испанската литература. Гарсиласо де ла Вега произлиза от видна благородническа фамилия и е един от приближените на Карл V, император на Свещената Римска империя и крал на Испания. Той участва във войните срещу османците и французите, като се бие при Родос, Тунис, Павия и Виена. За службата си е обявен за рицар на Ордена на Сантяго. През 1532 г. Гарсиласо де ла Вега изпада в немилост, след опит да ожени свой племенник за една от придворните дами на императрицата против волята на Карл V. Той е затворен за няколко месеца на остров в река Дунав, след което прекарва няколко години в Неапол. След като си възвръща благоразположението на императора, той отново воюва срещу французите. През 1536 е ранен при атаката на Льо Мюи и умира малко по-късно в Ница. Гарсиласо де ла Вега започва да пише стихове под влиянието на своя приятел Хуан Боскан. Той е сред първите, въвели в испанската поезия модерните в Италия форми, повлиян от Франческо Петрарка, Джовани Бокачо и Джакопо Санацаро. Поезията на де ла Вега, общо по-малко от 60 стихотворения, е публикувана, заедно с работите на Хуан Боскан, през 1543 г. Тя играе важна роля при формирането на испанската поезия от следващия един век.

Книгата "История на империята на инките"е най-ценния труд на Гарсиласо де ла Вега. Публикувана за първи път през 1609 г. в Лисабон. Оттогава до ден днешен тя многократно е превеждана и издавана на всички световни езици. Хрониката на Инка Гарсиласо де ла Вега вече четири века е най-подробното изложение на историята на най-великата империя, създадена някога в Америка. История на империята на инките не е сведена към описанието на живота на отделни личности. Гарсиласо де ла Вега я поднася комплексно, като внася в повествованието такива важни елементи, като описание на бита, нравите, обичаите и вярванията на инките. Той подарява на света великолепен образец на испанска хроника от времето на Ренесанса, първото изключително произведение не само на перуанската, но и на цялата латиноамериканска литература. Това е достатъчно, за да бъде завинаги вписано името му в златния фонд на световната култура. Умира на 77 години на 23 април 1536г. На същата дата умират Мигел де Сервантес и Уилям Шекспир, и тази дата- 23 април - е обявена от ЮНЕСКО за Световен на книгата и авторското право.Всеки просветен човек трябва да знае името и делото на Гарсиласо де ла Вега.

За българската народопсихология - Иван Хаджийски, български философ и социолог

Eдин млад мъж обикаля България пеша и с колело. На гърба си носи 20-килограмова раница, в която се намира и пишеща машина, а от джоба му стърчи голям тефтер. Тази необичайна гледка в средата на 30-те години на миналия век със сигурност е будела любопитство. Благодарение на нея днес имаме социологическите изследвания за българската народопсихология „Бит и душевност на нашия народ“ и „Оптимистична теория“, чийто автор е Иван Хаджийски, мъжът с колелото. Той е и философ, и социолог, и историк, и етнограф, и психолог, и писател, и народопсихолог...

Иван Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 г. в Троян. Учи в Търговската гимназия в Свищов. През 1923 г. е арестуван по неоснователно подозрение за убийство, а през 1924 г. участва в ученическа стачка в града. Следва нов арест, осъден е условно на една година затвор. Завършва философия в СУ. През 1931 г. се връща в Троян и докато работи като счетоводител в Популярната банка в града, осъществява първата социологическа анкета с 43 чирачета в Троян. Тогава за първи път се среща и с проф. Димитър Михалчев. Завършва второ висше - право, и се жени за Петрана Ахчийска. Младото семейство се премества да живее на ул. „Марин Дринов“ 28. В съседния апартамент живее семейството на писателя Орлин Василев, а жилището им е средище на писатели. Хаджийски контактуват със семейството на Пантелей Матеев, Младен Исаев, стават близки с Никола и Бойка Вапцарови, с Георги Караславов, Христо Радевски, а по-късно и с Тодор Павлов, Георги Цанев и Бленика и др. През 1936 г. започва и обиколката му из България за написване на книгата му „Бит и душевност на нашия народ“. Две години стажува в известната адвокатска кантора на Борис Павлов. От 1937 до 1942 г. публикува в списание „Философски преглед“ повечето студии, известни от „Оптимистична теория за нашия народ“. Загива на фронта на октомври 1944 г. под Висока чука. Погребан е в Троян на 2 ноември 1944 г. В училищната библиотека ще намерите "Оптимистична теория за нашия народ" и ще почерпите огромна доза човеколюбие, патриотизъм и мъдрост.

Усмихнете се- днес е Световен ден на усмивката

По традиция Световният ден на усмивката се отбелязва всеки първи петък на октомври. Основател на Световния ден на усмивката, както и автор Популярното усмихнато жълто личице, е американският график Харви Бел, създал символа като част от рекламна кампания през 1963 година. Днес усмихнатото лице е един от популярните емотикони не само в Интернет, но и навсякъде в нашия живот. Датата е в началото на октомври, защото определено има нужда от повече усмивки. Празникът на усмивката се отбелязва за първи път в американския град Уорчестър, щата Масачузетс на 1 октомври 1999 година. Хиляди ученици от този град изготвят картички с усмихнатото лице, които изпращат на болници и клиники.

Културен календар за месец октомври 2015г.

Името му произлиза от латинското october (осми), тъй като е осмият месец според римския календар, който започва през март. Старото славянско име на месеца е било листопад, тъй като през този месец листата на дърветата започват да падат. Прабългарите наричали този месец елем. Октомври е единият от двата типично есенни месеца (другият е ноември). Понякога през първата му половина се наблюдава така нареченото циганско лято с максимални температури между 18 и 23-24 °C и предимно слънчево време. Месец октомври е обявен за Международен месец за борба с рака на гърдата.

215 г. от рождението на Петър Берон (1800 – 1871), български учен енциклопедист с европейска известност. •03. 90 г. от рождението на Гор Видал (1925 - 2012), американски писател, автор на романи, пиеси и есета; •03. 120 г. от рождението на Сергей Есенин (1895 – 1925), руски поет; •07. 130 г. от рождението на Нилс Хенрих Давид Бор (1885 – 1962), датски физик; •07. 55 г. от рождението на Теди Москов (Стефан Стефанов Москов),(1960), български театрален, телевизионен и кинорежисьор; •08. 95 г. от рождението на Франк Хърбърт (1920 – 1986), американски писател; •09. 75 г. от рождението на Джон Уинстън Ленън (1940 – 1980), английски рок музикант, съосновател на британската група Бийтълс; •10. 85 г. от рожденето на Харолд Пинтър (1930 – 2008), британски драматург, поет, режисьор и актьор, носител на Нобелова награда за литература за 2005 г; •10. 65 г. от рождението на Нора Робъртс (1950), американска писателка, автор на множество съспенс романи; •15. 110 г. от рождението на Христо Бръмбъров (1905 – 1974), български оперен певец и вокален педагог; •15. 95 г. от рождението на Марио Джанлуиджи Пузо (1920 – 1999), американски писател от италиански произход, автор на романи за мафията; •17. 100 г. от рождението на Артър Милър (1915 – 2005), американски драматург; •17. 105 г. от рождението на Петър Николов Динеков (1910 – 1992), български литературен историк, критик и фолклорист; •20. 90 г. от рождението на Борис Димовски (1925 – 2007), български график, карикатурист, общественик; •22. 145 г. от рождението на Иван Бунин (1870 – 1953), руски писател, поет и преводач; •23. 95 г. от рождението на Джани Родари (1920 – 1980), италиански писател, автор на детска литература; •24. 70 г. от създаването на Организацията на обединените нации (1945); •25. 190 г. от рождението на Йохан Щраус – син (1825 – 1899), австрийски композитор и диригент; •27. 100 г. от рождението на Ефрем Каранфилов (1915 – 1998), български литературен теоретик и критик.

В училищната библиотека ще Ви бъде предоставена литература за всяко едно от посочените събития. Заповядайте!

Свети Софроний Врачански - познатият и непознатият будител на българския народ

Свети Софроний Врачански, известен и със светското си име поп Стойко Владиславов, а по-късно Врачански епископ, е български народен будител, духовник и пръв последовател на делото на Св. Паисий Хилендарски. В началото на 19 век той е приеман от руското и румънското правителство за основен представител на българската общност. Автор е на сборника „Неделник“ - първата печатна книга на новобългарски език. Канонизиран е за светец от Българската православна църква с писмен акт на патриарх Кирил през 1964 г.

Стойко Владиславов е роден през 1739 година в Котел в семейството на заможен търговец на добитък. Самият той се венчава с Ганка Хаджиатанасова, с която има четири деца: Цонко, Владислав, Мария и Ганка. Цонко се оженил за Гана Хаджи Танасова и е бащата на княз Стефан Богориди (Стойко Цонков Стойков) и Атанас Богориди (Атанас Цонков Стойков). Мария е майка на бъдещия епископ Поликарп Патаролийски.

Софроний Врачански учи в килийно училище в родния си град по старобългарски и гръцки черковни книги. Работи като абаджия, но се забелязва стремежът му към духовни занимания. През 1762 година е ръкоположен за свещеник, работи и като учител и книжовник в Котел. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата му с Паисий Хилендарски през 1765 година в Котел.

Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис. Самият Стойко Владиславов пътува до Света гора през 1770-1775 година. През 1792 година напуска Котел, служи в енорията в Карнобат. Пътува до Цариград, Света гора, Анхиало, Арбанаси и през 1794 година става монах в Къпиновския манастир, а на 17 септември същата година е ръкоположен за епископ на Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани.

Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, посещава и манастира „Седемте престола“ в Стара планина, който е във Врачанска епархия. След случилите се през 1797 година размирици във Враца с участието на войските на видинския паша Осман Пазвантоглу напуска града и пътува из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където по това време управлява като полунезависим владетел Пазвантоглу. Този период е важен за изясняване на целите му като писател.

През 1803 година Софроний Врачански заминава за Букурещ, където служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 до 1812 година е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след Руско-турската война. През последните си години се оттегля в манастир край Букурещ.

Най-добрите свои творби Софроний Врачански пише в букурещкия си период. „Кириакодромион, сиреч Неделник“ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на старобългарски и гръцки източници — единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Отпечатан е в град Ръмник-Вълча през 1806 година. Сборникът има историческо значение — поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Книгата става широко популярна под името „Софроние“. Пише и друг сборник — „Неделное евангелское толкование“ (1805, Регионален исторически музей, Шумен). „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и „Възвание към българския народ“ превръщат Софроний в най-видния представител на българската литература от началото на 19 век. Неизвестна е датата на смъртта на Софроний (датира се по последния подписан документ от 2 август 1813 година). Същата година Димитър Попски пише за него ода. Канонизиран е за светец на 31 декември 1964 година от Българската православна църква, а паметта му се чества на 11 март.

Книжовна дейност:

Часослов в препис на Софроний Врачански, 1765. Експонат на НИМ

Първи Софрониев препис на „История славянобългарска“ (1765 г.) - за църквата в Котел. Съхранява се в НБКМ.

Втори Софрониев препис на „История славянобългарска“ (1781 г.) - правен за лично ползване. Съхранява се в Библиотеката на Румънската академия на науките.

Видински сборници от 1802 г.:

Първи видински сборник: "Поучение и словосказание за празниците господни" - Има характер на дамаскин. Съдържа 79 слова с християнско-поучителен характер,сред които "Слово за раждането на нашия Господ Иисус Христос", "Слово за Сретение Господне", "Слово за краткостта на човешкия живот" и други. Към тях са прибавени "Посвещение" и "Послесловие".

Втори видински сборник: "Разкази и разсъждения" - компилация от басни и нравоучителни разкази, този сборник е основното съчинение на Софроний с предимно светско съдържание, наред с „Житие и страдания грешнаго Софрония“. "Кириакодромион сиреч неделник (Софронийе)" - Първото печатно произведение на новобългарски език и единственото произведение на Софроний отпечатано приживе. За да събере необходимите средства за отпечатването му, Софроний изпраща "Позив" до заможни българи в Румъния. В него той изтъква необходимостта от печатни книги на съвременен български език. Книгата съдържа "Оглавие", 94 слова и поучения, послеслов и две наставления за свещениците относно обредите на кръщенето и венчавката. Отпечатана е в 1000 броя през 1806 г.

Книга от 1805 г. за православната, еврейската и мохамеданската религии. Разделена е на три части, по една за всяка религия. За източници Софроний ползва руски и гръцки съчинения от XVII-XVIII в.

Житие и страдания грешнаго Софрония - смята се за първата автобиография на българин. С това съчинение Софроний окончателно скъсва със средновековната книжнина и поставя началото на съвременната българска литература. За пръв път е отпечатано от Георги Раковски в седем поредни броя на вестник "Дунавски лебед" през 1861 г.

"Гражданское позорище" - Това е превод от гръцки на книгата "θέατρον πολιτικόν", която пък е превод на "Theatrum politicum" от Амброзий Марлиан, излязла през 1802. До 1963 г. погрешно се смята, че книгата е превод на книгата на протестанският свещеник Вилхлем Стратеман. В извлечението от Втория Видински сборник са включени анекдоти за персийски, гръцки, египетски владетели. На места Софроний използва анекдотите за да внуши на читателя свои мисли: необходимостта от образование, съвет към народа да не дава излишна милостиня на манастирите, упреци към ниския морал и невежеството на духовенството.

Серафим, архиерей български - позив към българския народ от 1810 г. по повод войната на Русия срещу Турция.

Наред с книжовните си способности, превърнали го в един от създателите на съвременният български език и литература, Софроний притежава и художествена дарба. Той се проявява като калиграф и художник при създаване на своите ръкописи. Известното му изображение в епископски одежди се счита за автопортрет. Ето и монетата, пусната от БНБ в чест на 250 години от рождението на нашия безсмъртен будител- Софроний Врачански.