ВИЗИТКА:Антон Страшимиров / 15 юни 1872-1937/ е роден във Варна. Син е на зидар, преселник от Разложко. Дълги години слугува из Добруджа по кръчми и кафенета. По-късно успява да стане начален учител във Варненско и Бургаско и се увлича от социализма.
През1895 г. заминава за Берн, Швейцария, където слуша лекции по литература и география. След завръщането си в България основава заедно с Тодор Влайков сп."Демократически преглед" /1902/. Издава и списанията "Наш живот" и "Наши дни", които отразяват културния живот в България след войните. По време на Септемврийското въстание пише знаменитото: "Клаха народа, както и турчин не го е клал" върховен акт на гражданска смелост и достойнство. Неподкупната му съвест го издига винаги на вълната на обществените събития.
Автор на публицистични статии, народопсихологически студии, романи и пиеси като "Есенни дни", "Хоро", "Вампир", "Смутно време", "Книга за българите" и др.
Без нежна половинка мъжете оскотяват и не са способни на нищо , твърдял белетристът
Антон Страшимиров грабнал сърцето на млада поетеса. Той убедил красивата жена да зареже писането и да му стане съпруга.Често съвременниците на Антон Страшимиров са го обвинявали, че е надут, необщителен, че представлява вихър, който преминава през всичко, без да се трогне сърцето му. Личният живот на писателя разкрива много факти, които са противни на това твърдение.
Той обикалял страната и изнасял сказки. Една от любимите му теми била за любовта. "Любовта не е фарс", казвал пред събраните си слушатели Страшимиров. "Тя е тази, която единствено ни ръководи в живота. Без жената мъжът оскотява, а нейната любов го облагородява и вдъхновява за велики дела. Хвалете и уважавайте жената, която трябва да бъде поставена на пиедестал".
Белетристът твърдял, че грижата за днешния и утрешния ден убива у мъжа кавалера. На една сказка във Видин писателят се провикнал, че "културните ценности не се създават от мъже-простаци".
На тази сказка присъствала и бъдещата съпруга на писателя - Стефка. Тя била млада учителка, от средно заможно семейство. Страшимиров забелязва хубавата жена и я пита интересува ли се от писателския труд.Тя му отговаря, че боготвори хората, които пишат. След два дни двамата се срещат на гости в семейството на учителя Димитър Сарафов. Поканват ги да седнат на масата един до друг. От тази вечер започва връзката между тях.
Стефка показва на Антон свои стихове. Той ги прочита, след което й прошепва: "Не искам да те обидя, но всеки може да пише така. По-добре рисувай или свири на някакъв инструмент, а най-добре ще бъде да ме обичаш!"
След сватбата, пред близките си, писателят твърдял, че е случил на жена. Единствено тъжен момент в съвместното им съществуване е, че двамата нямат деца. Веднъж, когато семейството останало почти без пари, Стефка вижда чудно хубава рокля на една витрина и я купува с последните 60 лева. Прибира се в къщи и казва на Антон, че е направила прибързана покупка. Тогава писателят се доближава до нея, прегръща я и в този момент земетресение разтърсва и двамата. Така те стоят дълго. Природното бедствие отминава и в стаята им влиза една позната, която ги вижда прегърнати. Когато ги пита какво правят, Страшимиров отговаря, че искали да останат така до края на живота си. В най-тежките за Антон дни, когато списанията, в които пише, не дават никакви хонорари, Стефка спасява домашния уют на мъжа си. Тя става актриса и основава трупа, която играе пиесите на Страшимиров по села и градове. Така жена му припечелва дребни пари за съществуването им. На големия ни писател принадлежат думите: "Обичам хората само когато са нещастни." Според него българинът, какъвто и пост да заема, си остава практичен селянин по душа. Той рее погледа си не в небесата, а към земята. Обръща очи към Бога единствено, когато е тъжен. Само тогава устата му сипе ласкави думи към Спасителя. Като илюстрация Страшимиров привеждал следната случка. Наскоро след Балканската война той посещавал по свои работи нотариата в Разград. Тук често го посрещало едно злобно и навъсено чиновниче, което забождало очи в едно тефтерче. Веднъж писателят надникнал в тефтерчето и останал изненадан. Там, на първа страница, стоял надписът "Скръбните часове на Петър Еленски, дневник". По-нататък човечето разказвало как жена му го биела и тероризирала, как изсмуквала кръвта му с ненаситната си алчност и как мъчно се живеело с нея. Тогава Страшимиров го съжалява и започва да го пита защо не остави тази проклета съпруга - толкова бил трогнат от изповедта на Еленски. Отначало чиновникът се наежил, но после думите му се отприщили и той разказал невероятни случки на писателя - как подгонен от тежката си мъка ходел сам в полето и си говорел. "Ето, тези хора само в нещастието си са истински. Иначе са хищници", казвал пред приятели писателят.
Понякога и най-близките до Антон не са могли да го разберат. Такъв е случаят през 1907 г., когато се обявява конкурс за написване на пиеси. С наградената трябвало да се открие новата сграда на Народния театър. Страшимиров изпратил по пощата два ръкописа, с различни почерци и с различни псевдоними и мото. Не след дълго се оказва, че той спечелва конкурса с пиесите си "Свекърва" и "Отвъд". Намусен от случилото се, Петко Тодоров, който също участва в конкурса с драмата си "Първите", разказва в кафене "България" на П.К.Яворов и на проф. Ал. Балабанов, че Страшимиров се големеел. В този момент в кафенето влиза победителят, а Петко го упреква, че не ги поздравява поотделно. Тогава Антон се провиква така, че чуват всички:"Аз не миткам като Вас от капия на капия, защото нямам време". Това препълва чашата и Тодоров обявява дуел на Страшимиров.
Решават дуелът да е на площад "Александър I", а разстоянието между дуелиращите се да е 200 крачки. Яворов съжалява Петко, който не е хващал револвер в ръка, и иска да го замести в дуела. Преди това искат последни обяснения от Страшимиров. Той обаче се изправя пред тях и започва да ги замеря с лимонадени шишета. И Яворов изпраща няколко шишета по белетриста. След сбиването решението за дуел е забравено, но в. "Вечерна поща" отразява в пълнота случилото се.
Същият този Страшимиров, който създава пред другите илюзията, че е влюбен в себе си и в творчеството си, не успява до края на живота си да събере пари и да издаде своите съчинения.
След смъртта на близките си - на брат си, на съпругата си, на Димчо Дебелянов, на Христо Ясенов и др.,Страшимиров живее много тъжно. И не за себе си му е мъчно в тези дни, както споделял пред приятеля си Христо Миндов, а за скъпата Стефка. Според него, жена му е била мъченица, защото останали бедни. "Хубавото е, че се обичахме", казвал с поклащане на глава писателят.
ВИЗИТКА:Антон Страшимиров / 15 юни 1872-1937/ е роден във Варна. Син е на зидар, преселник от Разложко. Дълги години слугува из Добруджа по кръчми и кафенета. По-късно успява да стане начален учител във Варненско и Бургаско и се увлича от социализма.
През1895 г. заминава за Берн, Швейцария, където слуша лекции по литература и география. След завръщането си в България основава заедно с Тодор Влайков сп."Демократически преглед" /1902/. Издава и списанията "Наш живот" и "Наши дни", които отразяват културния живот в България след войните. По време на Септемврийското въстание пише знаменитото: "Клаха народа, както и турчин не го е клал" върховен акт на гражданска смелост и достойнство. Неподкупната му съвест го издига винаги на вълната на обществените събития.
Автор на публицистични статии, народопсихологически студии, романи и пиеси като "Есенни дни", "Хоро", "Вампир", "Смутно време", "Книга за българите" и др.
Без нежна половинка мъжете оскотяват и не са способни на нищо , твърдял белетристът
Антон Страшимиров грабнал сърцето на млада поетеса. Той убедил красивата жена да зареже писането и да му стане съпруга.Често съвременниците на Антон Страшимиров са го обвинявали, че е надут, необщителен, че представлява вихър, който преминава през всичко, без да се трогне сърцето му. Личният живот на писателя разкрива много факти, които са противни на това твърдение.
Той обикалял страната и изнасял сказки. Една от любимите му теми била за любовта. "Любовта не е фарс", казвал пред събраните си слушатели Страшимиров. "Тя е тази, която единствено ни ръководи в живота. Без жената мъжът оскотява, а нейната любов го облагородява и вдъхновява за велики дела. Хвалете и уважавайте жената, която трябва да бъде поставена на пиедестал".
Белетристът твърдял, че грижата за днешния и утрешния ден убива у мъжа кавалера. На една сказка във Видин писателят се провикнал, че "културните ценности не се създават от мъже-простаци".
На тази сказка присъствала и бъдещата съпруга на писателя - Стефка. Тя била млада учителка, от средно заможно семейство. Страшимиров забелязва хубавата жена и я пита интересува ли се от писателския труд.Тя му отговаря, че боготвори хората, които пишат. След два дни двамата се срещат на гости в семейството на учителя Димитър Сарафов. Поканват ги да седнат на масата един до друг. От тази вечер започва връзката между тях.
Стефка показва на Антон свои стихове. Той ги прочита, след което й прошепва: "Не искам да те обидя, но всеки може да пише така. По-добре рисувай или свири на някакъв инструмент, а най-добре ще бъде да ме обичаш!"
След сватбата, пред близките си, писателят твърдял, че е случил на жена. Единствено тъжен момент в съвместното им съществуване е, че двамата нямат деца. Веднъж, когато семейството останало почти без пари, Стефка вижда чудно хубава рокля на една витрина и я купува с последните 60 лева. Прибира се в къщи и казва на Антон, че е направила прибързана покупка. Тогава писателят се доближава до нея, прегръща я и в този момент земетресение разтърсва и двамата. Така те стоят дълго. Природното бедствие отминава и в стаята им влиза една позната, която ги вижда прегърнати. Когато ги пита какво правят, Страшимиров отговаря, че искали да останат така до края на живота си. В най-тежките за Антон дни, когато списанията, в които пише, не дават никакви хонорари, Стефка спасява домашния уют на мъжа си. Тя става актриса и основава трупа, която играе пиесите на Страшимиров по села и градове. Така жена му припечелва дребни пари за съществуването им. На големия ни писател принадлежат думите: "Обичам хората само когато са нещастни." Според него българинът, какъвто и пост да заема, си остава практичен селянин по душа. Той рее погледа си не в небесата, а към земята. Обръща очи към Бога единствено, когато е тъжен. Само тогава устата му сипе ласкави думи към Спасителя. Като илюстрация Страшимиров привеждал следната случка. Наскоро след Балканската война той посещавал по свои работи нотариата в Разград. Тук често го посрещало едно злобно и навъсено чиновниче, което забождало очи в едно тефтерче. Веднъж писателят надникнал в тефтерчето и останал изненадан. Там, на първа страница, стоял надписът "Скръбните часове на Петър Еленски, дневник". По-нататък човечето разказвало как жена му го биела и тероризирала, как изсмуквала кръвта му с ненаситната си алчност и как мъчно се живеело с нея. Тогава Страшимиров го съжалява и започва да го пита защо не остави тази проклета съпруга - толкова бил трогнат от изповедта на Еленски. Отначало чиновникът се наежил, но после думите му се отприщили и той разказал невероятни случки на писателя - как подгонен от тежката си мъка ходел сам в полето и си говорел. "Ето, тези хора само в нещастието си са истински. Иначе са хищници", казвал пред приятели писателят.
Понякога и най-близките до Антон не са могли да го разберат. Такъв е случаят през 1907 г., когато се обявява конкурс за написване на пиеси. С наградената трябвало да се открие новата сграда на Народния театър. Страшимиров изпратил по пощата два ръкописа, с различни почерци и с различни псевдоними и мото. Не след дълго се оказва, че той спечелва конкурса с пиесите си "Свекърва" и "Отвъд". Намусен от случилото се, Петко Тодоров, който също участва в конкурса с драмата си "Първите", разказва в кафене "България" на П.К.Яворов и на проф. Ал. Балабанов, че Страшимиров се големеел. В този момент в кафенето влиза победителят, а Петко го упреква, че не ги поздравява поотделно. Тогава Антон се провиква така, че чуват всички:"Аз не миткам като Вас от капия на капия, защото нямам време". Това препълва чашата и Тодоров обявява дуел на Страшимиров.
Решават дуелът да е на площад "Александър I", а разстоянието между дуелиращите се да е 200 крачки. Яворов съжалява Петко, който не е хващал револвер в ръка, и иска да го замести в дуела. Преди това искат последни обяснения от Страшимиров. Той обаче се изправя пред тях и започва да ги замеря с лимонадени шишета. И Яворов изпраща няколко шишета по белетриста. След сбиването решението за дуел е забравено, но в. "Вечерна поща" отразява в пълнота случилото се.
Същият този Страшимиров, който създава пред другите илюзията, че е влюбен в себе си и в творчеството си, не успява до края на живота си да събере пари и да издаде своите съчинения.
След смъртта на близките си - на брат си, на съпругата си, на Димчо Дебелянов, на Христо Ясенов и др.,Страшимиров живее много тъжно. И не за себе си му е мъчно в тези дни, както споделял пред приятеля си Христо Миндов, а за скъпата Стефка. Според него, жена му е била мъченица, защото останали бедни. "Хубавото е, че се обичахме", казвал с поклащане на глава писателят.
