Почина на 23 март преди седемнайсет години. Една от
най-влиятелните фигури не само в литературния, но
и в културния живот на страната през 70-те и 80-те
години, в края на дните си, както обикновено се случва,
Ефрем Каранфилов бе практически забравен. Днес
– съвсем.
Когато казвам „влиятелен“, нямам предвид само
институционалното му положение, което е наистина
значимо – директор на издателство „Български
писател“ (1967-1969), главен редактор на органа на СБП
вестник „Литературен фронт“ (1973-1980), директор
на Института за литература при БАН (1982-1989). В
добавка – член-кореспондент (1979) и академик на БАН
(1989). Но Ефрем Каранфилов развива една представа
за литературата, която е популярна по презумпция,
която може да бъде схваната дори от политическите
лица и която той изпълва с виртуозност. Това е поглед
към литературата откъм героите и авторите.
Поглед, който търси в литературата отлаганията на
народопсихологията. Поглед, който търси националните
достойнства, за да ги утвърди.
Първата му книга, в която тази представа е трасирана
ярко, е първият том на „Герои и характери“ от 1962 г.
И както сам пише в него, разделил е интересуващите го
литературни персонажи на „мечтатели, революционери
и строители“. Следват още два тома през 1964 и
1967 г. А в тях са включени две от есетата му, които
са в сърцето му до самия край на живота му: „Дон
Кихот и присмехулниците“ и „Жулиен Сорел на изпит
пред йезуитите“ (есе, чиято премиера е на четене в
65 аудитория на Софийския университет в началото
на 60-те години). И в двете есета – а и в много от
останалите – основната му тема е сблъсъкът на
младежа мечтател с действителността и резултатите
от този сблъсък. Това е може би най-старата и най-
трайната тема в идейния свят на Ефрем Каранфилов.
Тема, която романтическата рамка на епохата поставя
сред централните, а той има какво да каже. И как. На
финала на есето за Жулиен Сорел стига до обобщението:
„Наистина едни от най-пламенните, възторжени
младежи постепенно замират под упоритите удари
на пошлото ежедневие, вкостеняват в навиците си,
очите им погасват и те самите трудно се разпознават
в младежките си портрети. Други – по-добрите,
предпочитат да мечтаят своя живот, вместо даго живеят. Трети – най-добрите,
предпочитат да стан борци, защото те
се плашат от баналната посредственост
повече, отколкото от пораженията,
неуспехите, ешафода.“
Но това е, когато в самия апогей на
социалистическата власт неговият
възторг от съхранилия идеалите си се
среща за негов късмет с официалната
идеология. В самото начало на
оформянето му като автор е прочитът
на „Оптимистична теория за българския
народ“ и изобщо на текстовете на Иван
Хаджийски. Тогава, в края на 1938 г.,
юнкерът във Военното училище Ефрем
Каранфилов изпраща до редакцията на
редактираното от Димитър Михалчев
списание „Философски преглед“ есето си
за тариката. Както казва в анкетата си
пред Драган Ничев през 1982 г.: „Забелязах,
че има особена категория младежи,
„.наричани „тарикати“. Това бяха хора,
които се подиграваха с всички нравствени
норми. Имаха един-единствен девиз: да се
наредят по-хубаво в живота, да използват
само облагите и да лъжат лековерните. Те
гледаха да останат настрана от всякакви
идеи; бяха брутални, себични и създаваха
„етика“ на егоизма.“ Следват есетата
„Социология на клюката“, „Мижитурката
като социален и обществен тип“,
„Психология на удобните хора“... А
малко по-късно идват и статиите му в
българския „Таймс“, както е народното
название на вестник „Мир“ – „Суинг
или тарикат?“, „Приятните хора и
приятното общество“ и др. Идва и
приятелството със самите Михалчев
и Хаджийски, а и с Филип Кутев, Кирил
Цонев, Стоян Загорчинов, Георги
Караславов.
А през октомври 1943 г. отпечатва
есе, озаглавено „Спортоманията“, в
което тогавашната цензура задрасква
(коректурите на статията
се пазят от семейството и
до днес) пасажа: „Най-после
и най-много спортоманията
се развива сред синовете и
дъщерите на успелите буржоа.
Младежите с напомадени ръце,
които нямат никаква работа,
могат да си намерят забавление,
което ще стане цел на празния
им живот. Това е спортът,
при тях лесно станал мания.“
Сякаш се е надъхал от „Дамата
с рентгеновите очи“, нали?
През есента ще имаме повод да
говорим за Ефрем Каранфилов
по повод 100-годишнината му.
Той е роден на 27 октомври
1915 г. в Кюстендил. Внук е на
фолклориста Ефрем Каранов,
създател на едно от най-
силните български читалища и
до днес, и това е важен детайл
от детството му – съвсем
малък той изгълтва христоматията на
Вазов и Величков, а после поезията на
Пушкин, Хайне и Мицкевич, и особено на
Лермонтов, който си остава любимия
му поет до края. Благодарение на
кюстендилското читалище се запознава
и сприятелява и с Александър Балабанов,
поканен през 1934 г. за тържество в негова
чест.
Основно и гимназиално образование
получава в родния си град, а след това
завършва Военното училище и право в
Софийски университет „Св. Климент
Охридски“ (1947). И през цялото време
вярва в литературата. Като ученик
превежда Алфред дьо Мюсе и Константин
Балмонт за вестник, озаглавен
„Ученическа мисъл“. А във Военното
училище български език му преподава
Стефан Младенов, психология – Спиридон
Казанджиев, а френски – Стоян
Загорчинов.Точно докато следва във Военното
училище се случва и сътрудничеството
му за „Философски преглед“. Но никой,
дори Михалчев не подозира, че авторът
на есетата за тарикатите е военен. И
ето какво си спомня, че му се е случило
веднъж във влака: „На път за София група
студенти, които пътуваха в същото купе,
отвориха списание „Философски преглед“
и започнаха да коментират моето есе.
Казаха някои добри неща, похвалиха
образния език, но започнаха да допълват
наблюденията си и да правят бележки.
По едно време аз се намесих в разговора.
Един от тях обаче ме скастри: „Господин
подпоручик, това е „Философски преглед“,
не се бъркайте! Това не е военен устав...“
Кариерата му на литературен критик
не е безоблачна заради принципността
му („За характера на литературния
критик е може би най-важно да бъде
искрен“). А той е толкова близо до една
идея за съвършената простота, която
го кара постоянно да търси опори в
Гьоте, Сент Бьов и Белински. Първия си
доклад на годишно събрание на Съюза на
българските писатели изнася през 1958 г.
– за поетическата продукция през 1957 г.
И веднага възниква проблем. Както
казва в анкетата пред Драган Ничев:
„Една поетеса, която пишеше за деца,
беше издала книга за възрастни, а аз не я
споменавах. И тя много се беше обидила.
Пропускът не беше мой – секретарката,
дала ми списък на публикуваните
стихосбирки през годината, пропуснала
нейната, като смятала, че това е книга
за деца... По това време току-що се бях
оженил за младата белетристка Лада
Галина. Поетесата срещнала моята жена
и в присъствието на Людмил Стоянов,
Мария Грубешлиева и други казала: „И аз
съм имала съпруг литературен критик,
но той имаше орлов поглед – никога
никого не изпускаше... А вашият съпруг
ме изпусна – какъв критик е той?“
Наскоро след това срещнах поетесата – и
пак в присъствието на споменатата
компания, й казах: „Аз дълбоко уважавам
Боян Пенев – той действително е голям
критик, но все таки той изпусна от
нашата литература Иван Вазов, Захари
Стоянов, Алеко Константинов... Аз
изпуснах вас, смятам моя грях за по-
малък...“ Поетесата естествено ми се
разсърди за цял живот“.
Е, забавното е, че вероятно става дума за
книгата на Дора Габе „Неспокойно време“,
та объркването на секретарката на СБП
не е съвсем обяснимо.
При успеха на кариерата му Ефрем
Каранфилов си остава психолог, който не
крие, че подценява идеологията. „Децата
назовават с имена всеки човек, животно,
вещ, които обичат. Истинската обич е
винаги конкретна. Децата не могат да
обичат изобщо народа, справедливостта,
истината“, пише в книгата си „Споменни
есета“ от 1983 г.
Затова и не е странно, че текстовете
му се вписват в онази част от
литературното поле, която можем да
определим като „външна история на
литературата“. Литературата като
отпечатък на личната и колективната
психология. По собствените му думи:
„Литературата е най-верният израз
на народностната характерология, на
душевността на един народ.“ Затова и
толкова го вълнуват Захари Стоянов
и Антон Страшимиров. Димитровска
награда получава тъкмо за книгата си
„Българи“.
На въпроса на Драган Ничев дали смята,
че спорът „физици-лирици“ е безвъзвратно
спечелен от „физиците“, в анкетата от
1982 г. отговаря: „Ужас ме обзема, ако
този спор бъде спечелен безвъзвратно от
„физиците“.
Може би ако препрочетем есетата му, ако
ги препрочетем в контекста на есетата
на мислителите от междувоенното
време, а после и в контекста на есетата
и книгите на автори като Тончо Жечев
и Марко Семов, ще дадем отговори
на важни въпроси от историята на
българските идеи, а и на българските
институции.
Автор, който трябва да бъде в
полезрението дори на тези, които не
споделят възгледите му, намират ги
за остарели още през 30-те години или
ненаучни.
Автор Йордан Ефтимов>Литературен вестник, бр.12/25-31.03.2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар