БОРИС ВИАН – ЕДИН ОТ ПИОНЕРИТЕ НА МОДЕРНИЯ РОМАН Новатор в литературата, скандален, охулван, забраняван, обожаван – и днес той е сред значимите литературни феномени на ХХ век.
Починал твърде рано и по зла ирония на съдбата, сбъдвайки най-мрачните си прогнози – че няма да доживее и 40 години, Борис Виан остава зад гърба си 6 романа, множество разкази, стихове, песни, сценарии за джаз предавания, киносценарии – не особено обемно творчество, което обаче съществено променя облика на съвременния роман, привнася дух на свободомислие, еклектизъм и най-вече успява да формира представата за литература и музика, създавани в чест на Негово Величество читателят и слушателят.
Живот като на филм, завършил в киносалон, по време на преглед на сценария за филма му към „Ще плюя върху вашите гробове”, пътят на Б. Виан е маркиран както с подценяване от страна на литературните корифеи и издатели, така и с наличието на верни сподвижници, Любов и чести състояния на екстаз. Малко или много е това – като че ли той успява да се докосне и макар и за кратко да получи всички дарове на боговете, да отпие до дъно от чашата на удоволствието, страстта и успеха и да си запази специално място сред звездите. С крехко здраве, постоянно борещ се със сърдечната недостатъчност, живял със съзнанието за ограничените си дни, за Борис Виан сякаш всеки миг е спечелен и трябва да се изживее пълно и оползотвори. Съществуванието му е в постоянен бяг, кипеж, той се заема, пише и се интересува от какво ли не, подобно на енциклопедистите от ХVІІ век.
Литературните му изяви, най-важното за него призвание обаче, са съпътствани от неразбиране, критика и от множество скандали и дори забрани на книгите му. Едва през тази година се подготвя включването на произведенията му в престижната колекция на издателство Галимар „Плеяд”. Най-добрите му романи - „Пяната на дните” - апотеоз на любовта, която е в състояние да обземе цялото човешко същество и да се превърне в мерна единица на живота, „Есен в Пекин” , „Веркокен и планктонът”, „Смут в Андените” излизат през 40-те г. на ХХ в., но в твърде ограничени тиражи и остават почти непознати на публиката, факт който силно наранява и терзае писателя. Без да унива, вярвайки в таланта си на романист и под давление на първата си съпруга Мишел Леглиз, която е и негова муза и вдъхновителка, той започва да пише под английски псевдоними. Пародийно имитирайки станалите по това време модни жанрове на черния роман, Виан създава изпълнени с еротизъм, брутални сцени и черен хумор романи, най-известни от които са „Ще пречукаме всички гадняри” „Всички мъртви имат еднаква кожа”, „Ще плюя на вашите гробове”. Четивни и динамични, изпълнени с жаргонни реплики, множество американизми, те се радват на сериозен успех и привличат вниманието на публиката.
„Ще плюя на вашите гробове” излиза през 1947 г. и става нещо като запазена марка на автора си. Твърде куриозна е историята на създаването на това произведение - Борис Виан го пише под псевдоним - Върнан Съливан и посочва, че е само преводач на американски автор. Идеята за френски черен роман му хрумва през 1946 г. при разговор с издателя Жан д’ Алюен от издателска къща „Скорпион”, оплакващ се че работите му вървят зле и би искал да издаде автор от типа на Дж. Х. Чейз, жънещ невероятни успехи с прохождащата по това време „Черна серия”. Полу-на шега, полу-насериозно Б. Виан обещава, че скоро ще му предостави такъв роман. Наистина, той го написва само за 15 дни, творейки нощем до леглото на болното си от коклюш дете. В него той пресъздава историята на сериен чернокож убиец, изнасилвач на жени. Подобно на героя си обаче Борис Виан също става прицел на съда. Заловен е търговски сътрудник, убил любовницата си, на чието нощно шкафче е намерена отворена книгата на Виан, на страница, описваща сцена на убийство. Започва шумен процес за подриване на нравите на обществото, вследствие на което през 1949 г. романът е забранен .
Всичко това обаче води до огромни тиражи на книгата – над 100 000 екземпляра са продадени до забраната й. От този момент всеки издател, желаещ да рекламира книгите му, посочва, че са дело на превърналия се в медийна звезда автор на „Ще плюя на вашите гробове”. Така, по ирония на съдбата Б. Виан придобива широка популярност не чрез най-фините си и естетски произведения, а чрез книгите, оказали се по стечение на обстоятелствата въвлечени в скандали и в центъра на обществения интерес.
Поезията на Б. Виан и текстовете на многобройните му песни са не по-малко силни, неординерни и въздействащи. Впрочем за стихове като „Последен валс”, посветен на самоубийството, видяно като танц по една все по-затваряща се крива на живота, е трудно да се каже дали е стих или бавна музика. Изумителни с музикалността и лиризма си са и „Ако валяха сълзи”, „Фуга”, опитващи с леко намигване и доза стоицизъм да изразят авторската нетърпимост към болката, житейската грубост, несправедливостта. В забързан, лаконичен стил, те изпяват повика му за нежност, любов и доброта.
Верен на линията си да провокира и иронизира всичко банално и модно – така например още в „Пяната на дните” Борис Виан поставя необичайната по това време тема за уродливите черти на феновете на известни личности, през 1950 г. той написва пособие, наречено с немалка доза хумор „Учебник за Сен-Жермен де Пре”. Това е своеобразна пародия на станалите вече популярни туристически гидове и информационни бюлетини. В него с бликащ хумор и много симпатия са описани най-посещаваните и известни кръчми, барове и заведения в този квартал, станал нарицателен за парижката артистична бохема. Чак 60 години по-късно помагалото му по бонвиванство ще бъде издадено, заедно с автентични графики и илюстрации на някои от редовните персонажи-приятели на писателя. С типичната си ирония Борис Виан представя като основни герои в „учебника си” музиканти, танцьорки, шоу-звезди, както и най-редовните посетители на клубовете. А самият той е сред най-постоянните изпълнители на джаз, редовно свири на тромпет пред посетителите. Истински принц на мистериозните нощни клубове, особено на основания на 11 април 1947 г. бар „Табу”, Борис Виан не крие възторга си от френетичния, живян сякаш на един дъх живот на интелектуалната бохема от 40-те години на ХХ век.
Позволил си дързостта да руши литературните клишета, да разчупи традиционната рамка на романа, поезията и дори на песента, която на моменти придобива дори политически нюанси, Б. Виан естествено се сблъсква с консерватизма и укорите на френската критика. Особено любопитни са думите му, посветени на литературната критика, съставляващи своеобразен протест срещу догматичното мислене на критиците. Невероятен заряд е стаен в тях, поради което ще си позволя следния цитат: „Те говорят (критиците ), те говорят за всичко, освен естествено за книгата… тъжни индивиди, шайка критици, кога най-сетне ще действате като критици? Кога ще престанете да търсите себе си в книгите, които четете, докато истинският читател търси да открие именно книгата. Кога ще престанете да се питате преждевременно дали авторът е перуанец, схизматик, член на комунистическата партия или близък на А. Малро?... И в крайна сметка, шайка критици, нима книгите, които не разбирате, не заслужават поне да бъдат посочени? Тази би била най-добрата препоръка за читателите.” Словата на Б. Виан впечатляват със своята сила, сарказъм и непримиримост, те призовават за критика по същество, без смесването й с личността, скандалността или възгледите на автора, разглеждани под лупа. Всъщност, това е повик за чиста литературна критика, която да акцентира на достойнствата и характеристиките на произведението.
Разводът на Борис Виан със съпругата му и дългогодишна муза Мишел Леглиз променя в известна степен литературните му занимания - създал под импулс на връзката им едни от най-проникновените си произведения - „Есен в Пекин” и „Пяната на дните”, след 1952 г. той се дистанцира и променя чувствително художествения си подход. По това време прекъсва и изявите си в редактираното от Ж. П. Сартр списание „Тан модерн”, където списва рубрика, отново пропита от характерния му шеговит тон, насочена към творчеството на съвременните писатели и все по-ясно изразява идейното си отдалечаване от екзистенциализма. Постепенно той се ориентира към писане на по-кратки форми - разкази, новели, сценарии за театър и кино, в които също личи изключителната му виртуозност и дарба за жонглиране с езика и понятията. Още през 1948 г. Борис Виан започва да сътрудничи на американско радио, като представя френските джаз изпълнители. Репортажите му са истински словесни шедьоври и безкрайна игра на думи, изпълнени с много хумор, фантазия и същевременно сериозно представяне на стиловете в музиката. Този втори житейски етап е също твърде продуктивен –
Борис Виан пише романа „Червената трева”, в който опитва да си направи нещо като автопсихоанализа, идентифицирайки се условно с образа на Волф. Следвайки типичната си полуиронична, фриволна линия към сериозните сюжети, още в „Есен в Пекин” той създава прословутите си „пасажи” – текстове, вмъкнати в произведението, които накъсват историята и й придават парадоксален, нереален характер. Всъщност, това е вид авторски поглед „в аванс” върху героите, опит за демаскирането им и изтъкването фиктивността на персонажите. Този прийом, който ще стане характерен за писането му, както и изпъстрянето на текста с въпроси относно поведението на героите, замисъла на автора, преобръщането на фабулата, превръщат Борис Виан в един от пионерите на модерния роман - роман, в който читателят не просто попива излаганата и режисирана от автора история, а е провокиран, смятан за равностоен партньор в диалог, водещ към самопознание, търсене и красота.
Късен, но плътно следващ бохемския нрав и неспокойната натура на Борис Виан, реверанс към творчеството му, е издаването през 2009 г. на текстовете на писаните от него песни като комикси, придружени с подробни обяснителни бележки, представящи създаването им .
Статията е от Мария УЗУНОВА.
В училищната библиотека разполагаме с книгите "Човекът вълк" - разкази и "Червената трева"- роман. Открийте таланта на Борис Виан! Очаквам Ви!
Няма коментари:
Публикуване на коментар