3 МАРТ - НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК НА НАШАТА РОДИНА БЪЛГАРИЯ

На 3 март 1878 г. в градчето Сан Стефано, днешния Йешилкьой, предградие на Истанбул, е подписан мирен договор между Русия и Османската империя. С него се слага край на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) и след 500-годишно османско владичество се създава Българска държава. Причина за Руско-турската война е жестокото потушаване на Априлското въстание от 1876 г., което предизвиква огромен отзвук в Европа. Редица видни европейски общественици и държавници, сред които личат имената на Уилям Гладстоун, Виктор Юго издигат глас в подкрепа на подтиснатите българи. Войната става неизбежна след провала на Константинополската конференция и отказа на Османската империя да се реформира и да зачита правата на своите християнски поданици. Тя завършва с победа на руското оръжие. Санстефанският мир е подписан на 3 март (19 февруари стар стил). Тази дата не е избрана случайно. Тя съвпада с коронацията на Александър ІІ през 1855 г. и освобождаването на крепостните селяни в Русия през 1861 г., за което руският император получава прозвището Освободител. Договорът е прелиминарен - т. е. предварителен и подлежи на одобрението на останалите Велики сили. Според него освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство и войска. Площта му е над 170 000 кв. км. Пълномощници от руска страна са граф Н.П.Игнатиев и А.И.Нелидов, а от турска страна - Савфет паша и Садулах бей. Чл. 6-11 се отнасят до България, която е създадена като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и своя войска. Границите на княжеството обхващат Северна България (без Северна Добруджа), Тракия (без Гюмюрджинско и Одринско) и Македония (без Солунската област и Халкидическия п-в). Чл. 7 от договора урежда устройството и управлението. Държавата се управлява от княз, избран от населението с одобрението на Великите сили и Високата порта. Парламентът е трябвало да изработи Органически устав (Конституция). Предвижда се и временно руско управление за срок от две години, което се осъществява от специален императорски комисар. Чл. 8 предвижда да се плаща специален данък на Високата порта.

Със Санстефанския мирен договор България възкръсва отново на картата на Европа. Нейното население наброява 4 800 000 души. Сан-Стефанският мирен договор от една страна решава проблема с легитимността на българската държавност, а от друга е убедително доказателство за българското териториално присъствие на Балканския полуостров. Санстефанска България с малки изключение припокрива картата на Екзархията от 1870 г., с която султанът легитимира православната духовност на българското население. Един от важните резултати на Санстефанския договор е, че той създава един идеал, който е в основата, както на големите успехи, така и на националните катастрофи за българската държавност след 1878 г.Англия и Австро-Унгария се обявяват против Санстефанския договор. По тяхна инициатива той е ревизиран и заменен с Берлинския договор през юли 1878 г. По силата на неговите клаузи Сан-Стефанска България е разделена на пет части - Северна България и Софийския санджак формират васалното Княжество България, което плаща ежегоден данък на турския султан, има своя милиция и се ръководи от княз, избиран от народа, но със съгласието на Великите сили и султана; земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област с име Източна Румелия, управлявана от генерал-губернатор, назначаван от Високата порта; Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя под пряката власт на султана; градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа.

От 1888 г. 3 март се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество. Еднократно като официален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението. 10 години по-късно той става официален празник, а с решение на Великото Народно събрание от 5 март 1990 г. датата е обявена за национален празник.

БАБА МАРТА БЪРЗАЛА, МАРТЕНИЧКИ ВЪРЗАЛА....

ЧЕСТИТА БАБА МАРТА! Идването на Баба Марта е древен български празник, с който се свързва началото на пролетно-летния сезон. негов знак е мартеницата, символ на пробуждането и култа към слънцето. На 1 март млади и и стари се кичат с нея- усукан бял и червен конец, своебразен народен амулет срещу злите сили, да предпазва от болести, за здраве и сила. Белият цвят символизира мъжкото начало, силата, а червеният - женското начало, здравето: то е знак на кръвта, на зачеването и раждането.

Легенда за мартеничката Наскоро след смъртта на хан Кубрат хазарите нападнали и превзели земите на българите. Взели в плен дъщурята на хана- прекрасната Хуба. Синовете му отказвали да живеят под чужсо господство и тръгнали да търсят нови земи. Котраг се отправил на север, а Аспарух, Кубер и Алцек- на юг. Само Баян признал властта на хазарите, за да остане като опора на сестра си. Когато Аспарух преминал Дунава, изпратил своя сокол с вест до Хуба и Баян да дойдат при него. Двамата тайно напуснали стана на хазарите, но бягството им било открито. Преследвани, те достигнали до река Дунав. За да открият брод, вързали краяь на бяло кълбо за едното краче на сокола и го пуснали да лети. понесла се птицата към небесата. В този миг вражеска стрела пронизала Баян. Кръвта от смъртоносната рана започнала да обагря кълбото. С последни сили двамата бегълци излезли на отвъдния бряг и Баян паднал мъртъв в ръцете на своя брат. Тогава Аспарух взел кълбото, започнал да къса нишки от бяло-кервената прежда и да закичва своите воини, та когато потрябва, тези късчета да се съединят в едно цяло без начало и без край. Това се случило в първия ден на март през 681 година. Оттогава се е запазил обичаят на този ден да се закичваме с червено-бял конец, та нишката, която свързва всички българи, да не се прекъсва. Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи! Да сме българи! Обред:

Преди изгрев слънце жените изнасят на двора нещо червено и го оставят там 9 дни. Вярва се, че червеното ще развесели Баба Марта, т.е. времето ще бъде хубаво. Бабите не излизат рано сутринта да не срещнат Баба Марта и да не я разсърдят, и обратно - ако я срещнат момичета, времето ще е топло и хубаво. Жените не перат, не простират, за да не падат слани и градушки. В мартенска събота жените не вършат домакинска работа, а мъжете - не орат. На 1 март сутринта жените изтърсват всички дрехи, постелки и завивки, премитат и събраната смет запалват в двора, за да изпъдят бълхите и лошотиите. Паленето и прескачането на огъня на Първи март се свързва с гоненето на змии и гущери. Обичаи за здраве: Вечерта срещу Първи март или рано сутринта на самия ден най-възрастната жена в дома, която трябва да бъде чиста, усуква червена и бяла прежда. Мартениците се вързват по ръцете и вратлетата на децата, по плитките на момите, по хурките на бабите, по плодните дръвчета, на малките кончета, телета, агънца. Мартеницата може да бъде и многоцветна, украсена с кръстчета, парички и др. Носи се докато се види първата лястовица, щъркел или жерав. Тогава се сваля и се поставя под камък, след което се гадае. Ако след няколко дни под камъка има мравки- ще се въдят много овце през годината, ако има червени - коне, ако има божи кравички - крави.

Свалената мартеница може да се окачи на плодно дръвче.

Днес е рожденият ден на ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - създателят на "Чернишка" и на "Крадецът на праскови"

Емилиян Станев е един от българските писатели който опознаваме още в детството си чрез разказите му за животни. Трогателната "Къщичка под снега" - за самотното и неразбрано зайче, перипетиите на лисичката Чернишка... Романът "Крадецът на праскови", станал емблема на една невъзможна любов. Емилиян Станев живее със своите творби и герои и затова днес с уважение и обич ще си припомним за този прекрасен писател и интелектуалец.

Истинското име на Емилиян Станев е Никола Стоянов Станев,той е роден в Търново на 28 февруари 1907. Детството си прекарва най-вече в градовете Търново и Елена, където живее дълго заедно със семейството си. От малък баща му започва да го води със себе си на лов сред природата и по-късно това дава отражение в произведенията му, където намираме често нейни описания. През 1928 г. завършва гимназия в град Елена като частен ученик, след което се премества в София и учи известно време живопис при проф. Цено Тодоров.През 30-те години записва финанси и търговия в Софийския университет. През 1932-1944 става чиновник в Софийската община, а през 1945 е управител на ловно стопанство в с. Буковец, Ловешко.Починал е на 15 март 1979 година. Емилиян Станев публикува първите си произведения през 1931г.Завежда отдел "Белетристика" във в. "Литературен фронт" (1950-1955). Сътрудничи на сп. "Съдба", "Завети", "Златорог", "Изкуство и критика", "Венец", "Българска реч" и др. Пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести. По време на престоя си в София се запознава с много от тогавашните интелектуалци - писатели, художници и журналисти, които оказват сериозно въздействие върху произведенията, които той пише в по-късната част на своята творческа кариера.Първата му книга - сборник с разкази с името "Примамливи блясъци" е издадена през 1938 г. Следващата му книга е сборникът "Сами" (1940 г.), с който поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват още "Вълчи нощи" (1943), "Делници и празници" (1945), "Дива птица" (1946), "В тиха вечер" (1948).

През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения - повестта "Крадецът на праскови". След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху своя роман "Иван Кондарев", в който са описани събитията свързани със Септемврийското въстание от 1923 г.Автор е на книги за деца и юноши:"През гори и води" (1943), "Лакомото мече" (1944), "Повест за една гора" (1948), "Когато скрежът се топи" (1950), "Чернишка" (1950) и др./

Произведенията му от следващите години са с по-философски насочена тематика. В тези творби Емилиян Станев използва задълбочените си познания на тема история на България. От този период са романите "Легенда за Сибин, преславския княз"(1968), "Тихик и Назарий"(1985), "Антихрист"(1970), "Търновската царица" (1974) и др. Ето и малък откъс от повестта "Търновската царица", която е филмирана и е със запомнящото се участие на Камелия Тодорова/Марина/ и Стефан Данаилов/Доктор Старирадев/

:"Споменът избликваше като рефрен на песен, щом стрещнеше очите на девойката, и той вярваше, че когато тя стане негова жена, непременно ще изживее с нея също такива вълшебни часове. "Тя е жената, която всеки мъж очаква да срещне - чистата Беатриче" - казваше си той, но щом си спомнеше за Марина, тоя копнеж и усет за щастие помръкваха: въобръжението му възстановяваше нощите в кабинета, бялата сластна снага на неговата прислужница, той усещаше жива страстта към тая жена и се виждаше в друга, унизяваще светлина - развратник и измамник, готов да похити болната девойка и да заграби нейното богатство и удобната къща. В душата му се зараждаше зло чувство, за което не можеше да си даде сметка - мразеше ту себе си, ту Марина, - и неведнаж след такива разходки се канеше да я изпрати да нощува при баба Винтия. Но всеки път, щом срещнеше веселите, щастливи очи, греещото от обич лице, цъфтящата от здраве и задоволство снага, отлагаше решението си за по-късно..." В училищната библиотека можеше да намерите цялото творчество на Емилиян Станев и да се потопите с света на героите му.

Да си жив означава да имаш белези. — "Зимата на нашето недоволство", 1961 - 110г. от рождението на ДЖОН СТАЙНБЕК

Преди да ви разкажа за този велик писател, искам да ви насоча - ако скоро не сте чувствали вътрешна свобода, ако скоро не сте се радвали на малките и истински неща, ако едва сте "събудили" с идващата пролет желанието си за радост - Джон Стайнбек е авторът, който ще ви "достави" всички тези емоции. Бъдете сигурни!"Промяната идва като лек ветрец, който развява завесите по изгрев слънце; като приятния аромат на дивите цветя, дори на тревата."

Джон Стайнбек е роден в Салинас, Калифорния, на 27 февруари 1902 г. Баща му е от немски, а майка му от ирландски произход. Джонатан Адолф Гросстайнбек, дядото на писателя, съкращава фамилията си, когато емигрира в САЩ. Въпреки това семейната ферма в Хейлинхаус, Германия и до днес носи името Гросстайнбек. Баща му, Джон Стайнбек Старши, работи като чиновник в общинската администрация на Монтерей (окръг, Калифорния), а майка му, Олив Хамилтън е бивша учителка. Именно от нея Стайнбек наследява страстта си към книгите и литературата. Семейството живее в малко градче близо до границата. Младия Стайнбек прекарва летата работейки в близките ферми, а по-късно пътува с други работници към захарната фабрика, която се намирала в околността. Тогава той опознава по-грубата страна на преселническия живот и тъмната страна на човешката природа, които той описва в "За мишките и хората" (1937).

Това е родната къща на Стайнбек, където живее до 17 годишна възраст.През по-голямата част от Голямата депресия и от брака си с Карол Стайнбек живее в малка къща, собственост на баща му, в Пасифик Гроув, Калифорния, в залива Монтерей, на няколко преки от град Монтерей, който по-късно става сцена за много от творбите му. Стайнбек Старши осигурява на сина си дърва за огрев, хартия за ръкописите и конструктивна критика, които го карат в началото на 1928 да напусне работата си в склад в Сан Франциско и да се отдаде изцяло на писателското поприще.След публикуването на "Тортила Флет" през 1935 г, първият му успех като романист, Стайнбек напуска къщата на баща си и си построява лятно ранчо в Лос Гатос. През 1940, Стайнбек се отправя на пътешествие из Калифорнийския залив с приятеля си Ед Рикетс, за да събират биологични образци. Това пътуване описва в "Морето на Кортес" (1951). Въпреки че Карол го придружава на това пътуване, по това време бракът им започва да страда и фактически ще приключи през 1941 г, докато Стайнбек още работи по книгата.През 1943 г той се развежда с Карол и се мести в Ню Йорк. Същата година се жени за певицата Гуиндолин "Гуин" Когнър, от която има двама сина Томас Майлс Стайнбек (р. 1944) и Джон Стайнбек IV (1946-1991). Стайнбек се развежда и с втората си жена през 1948 г. През декември 1950г, той се жени за Илейн Скот, след като тя се развежда с актьора Закари Скот. Този брак продължава до смъртта на Стайнбек през 1968г.През 1948 г Стайнбек пътува из Съветския съюз заедно с известния фотограф Робърт Капа. Те посещават Москва, Киев, Тбилиси, Батуми и Сталинград. Книгата му "Руски дневник" (1948) е илюстрирана с фотографиите на Капа. Същата година е избран за член на Американската академия на изкуствата.През 1966 г Стайнбек пътува до Тел Авив, за да посети Хълма на надеждата — земеделска общност основана в Израел от дядо му, чийто брат, Фредерик Гросстайнбек, е убит от арабски мародери на 11 януари 1858 г.Стайнбек умира от кардиопатия и сърдечна недостатъчност в Ню Йорк на 20 декември 1968 г. Той е на 66 години и цял живот е бил заклет пушач. Аутопсията показва почти пълно запушване на главните артерии. По негово желание е кремиран и погребан в семейната крипта на рода на майка си в Салинас на 4 март 1969 г. Неговата трета съпруга е погребана през 2004 до него.Първият му роман е „Златната чаша“ (1929) и е посветен на капера Хенри Морган. Фокусиран е основно върху убийството на Морган и плячкосването на Панама. С нея не успява да изкара дори 250 долара — сумата, която е получил в аванс от издателя.След нея в периода 1931-33 г, Стайнбек пише три по-кратки произведения. "Небесните пасбища" е публикуван през 1932 г, и се състои от дванадесет свързани истории за долина близо до Монтерей, която била открита от испански ефрейтор, докато преследвал избягали роби индианци. В периода 1933-36 г публикува в списание първите три глави от "Червеното пони" - история в 100 страници, в която разказва за собственото си детство (издадена като самостоятелна книга през 1937 г). През 1949 г. по книгата е направен филм, като Стайнбек сам написва сценария за него. "Към един незнаен бог" проследява историята на самотника Джоузеф Уейн, който се заселва в далечна долина и развива собствена система от вярвания за живота и смъртта. За да сложи край на необичайно дълго продължилата суша, Уейн сам се принася в жертва върху един камък, превръщайки се в „земя и дъжд“.Първият голям успех на Стайнбек сред критиците е романът "Тортила Флет" (1935). В него са представени приключенията на група безкласови и обикновено бездомни хора в Монтерей след Първата Световна Война, непосредствено преди сухия режим в САЩ. Героите, които са представени като иронични двойници на рицарите на кръглата маса, са противоположност на почти всички морални норми на американското общество и се отдават предимно на безгрижен живот, въртящ се около виното, сладострастието, другарството и дребната кражба. През 1942 г. книгата е филмирана, с участието на Спенсър Трейси, Хеди Ламар и Джон Гарфийлд, приятел на автора.Стайнбек започва да пише поредица "Калифорнийски романи" и произведения, посветени на пясъчните бурии, в които разказва за обикновените хора по време на Голямата депресия. Това са "В неравна борба" (роман за стачката на 900 берачи на ябълки в Калифорния), "За мишките и хората" (повест за двама души, които пътуват от ферма на ферма в търсене на временна работа и мечтаят един ден да си имат собствена ферма) и "Гроздовете на гнева".Сценичната адаптация на "За мишките и хората" е истински хит с участието на Бродерик Крауфорд в ролята на Лени и Уолънс Форд в ролята на Джордж. Независимо от това Стайнбек отказва да пътува до Ню Йорк от Калифорния (където живеел по това време), за да гледа представлението, защото според автора историята в ума му е "перфектна" и всяко представяне на сцена би било разочарование. Стайнбек написва още две пиеси - "Луната залезе" и "Ярко сияние".Още през 1939 г "За мишките и хората" е филмиран с участието на Лон Чани Младши (който играе и в представлението в Лос Анджелис) в ролята на Лени и Бърджис Меридит в ролята на Джордж."Гроздовете на гнева" е следващият голям успех, за който Стайнбек е вдъхновен от своя статия. Романът е считан за един от най-добрите му. С него авторът печели Пулицър през 1940г, а филмираната версия е режисирана от Джон Форд и е с участието на Хенри Фонда, за която роля е номиниран за Оскар. За да напише "Гроздовете на гнева", Стайнбек обикаля лагерите на сезонните работници в Калифорния през 1936 г. Когато романът се появява, конгресменът Лил Борън го характеризира като „лъжа — черна, низка измишльотина на болен мозък“. Либералните политически възгледи на Стайнбек и показаните негативни аспекти на капитализма са причина за нападки срещу автора. През август 1939 г. книгата е забранена за разпространение в обществените училища и библиотеки под претекст, че е обидна и изопачава условията в страната. Стига се дотам, че в Салинас при два отделни случая книгата е изгаряна публично. Забраната трае до януари 1941 г. През 1962 г, когато Стайнбек получава Нобеловата награда, Шведската академия нарича книгата „епическа хроника“. „Гроздовете на гнева“ също е филмиран.През 1962 г Стайнбек печели Нобелова награда за литература за "реалистичното си и творческо писане, комбинирано с чувство за хумор и остри обществени възгледи". В деня на съобщаването на победителя (25 октомври), когато преди церемонията е попитан от репортер дали заслужава наградата, Стайнбек отвръща "Честно, не." В речта си при награждаването Стайнбек говори за своето възхищение към някои автори. През 1953 г. пише, че счита Ал Кап за "вероятно най-добрия писател в света днес". На първата пресконференция след награждаването е попитан за любимите си автори и техните творби и той отвръща: "Разказите на Хемингуей и почти всичко на Фокнър.През септември 1964 г. Стайнбек получава Медал на свободата на САЩ от Линдън Джонсън.Много от произведенията на Стайнбек се изучават и са сред най-търсените в училищата във Великобритания. В същото време според Асоциацията на американските библиотекари Стайнбек е един от десетте автори, чийто произведения са забранявани най-често в периода 1991-2004, като "За мишките и хората" е на шесто място в тази класация в САЩ. Ето и фрази, станали емблема за този прекрасен писател,докоснал сърцета не само на своите съвременници, но и на хиляди-хиляди хора на земното кълбо: Аз почти винаги пиша - също както почти винаги дишам. — до неговия редактор Паскал Ковици, 1960;В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна.;В пълната си самота писателите се опитват да обяснят необяснимото. — New York Times, 1969;Властта не корумпира. Страхът корумпира… може би страхът от загуба на власт. — "Краткото царуване на Пипин IV", 1957; Животът не е поредица от и… и… и… Животът е поредица от или… или… или…;Литературата е толкова стара, колкото речта. Тя израства от човешката потребност за нея и тя не се променя, освен да става още по-голяма. — из речта при връчване на Нобеловата награда, 1962; "Малко любов" е като "малко вино" — прекаляването с едното или другото сериозно вреди на здравето;Настоявам, че един писател, който не вярва страстно в съвършенството на човека, няма нито отдаденост, нито място в литературата. — из речта при връчване на Нобеловата награда, 1962;Ние сме самотни животни. И прекарваме целия си живот в опити да бъдем по-малко самотни. — "In Awe of Words, 1930; Никой не иска съвети, а само потвърждение. — "Зимата на нашето недоволство", 1961;Писателите са малко под клоуните и малко над дресираните тюлени. — Quote magazine, 1961;Писателят трябва да вярва, че това, което прави, е най-важното нещо на света. И трябва да се придържа към тази илюзия, дори когато знае, че не е истина. — New York Times, 1969; Проблемът е, че аз наистина харесвам жените. Неприятностите идват само от омъжените.;Промяната идва като лек ветрец, който развява завесите по изгрев слънце; като приятния аромат на дивите цветя, дори на тревата.;Пътуването е като брака. Най-сигурният начин да сгрешиш е да мислиш, че ти го контролираш. — "Пътуване с Чарли: В търсене на Америка", 1962;Такъв е престижът на Нобеловата награда и на това място, където стоя, че ме подтикват не да скърцам като благодарна или извиняваща се мишка, а да рева като лъв, горд от своята професия и от големите и талантливи хора, които са я практикивали през вековете. — из речта при връчване на Нобеловата награда, 1962;Човек в действителност нищо не знае за другите човешки същества. Най-доброто, което може да направи, е да предполага, че и те са като него. — "Зимата на нашето недоволство", 1961;Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.

ЩЕ НИ ПРОСТЯТ ЛИ И ТАЗИ НЕДЕЛЯ И НИЕ ЩЕ ПРОСТИМ ЛИ?!

СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ - ДЕН ЗА ПРОШКА /Неделя Сиропустна, 40 дни преди Великден/ Денят на Сирни Заговезни по стародавна традиция народът ни го е определил като Ден за прошка.Прошката е най-великата християнска идея, която липсва в останалите монотеистични религии. Млади вземат прошка от по-стари, деца от родители, кумци от кумове с целуване на ръка и думата "Прости!".

Отвръща се "Просто да ти е!". Вечерта на празника при родителите се събират семействата на техните синове, дъщери, внуци, за да заговеят от млечни храни. След Сирни Заговезни следва седемседмичен строг пост до Великден. На трапезата се слага баница, питка, млин със сирене, яйца, бяла халва с ядки и риба.

125 г. от рождението на Хейтор Вила-Лобос - бразилски композитор

Името на композитора е малко познато за повечето от нас и затова реших да публикувам информация за един световен музикант и талант. Нека разширим познанията си, струва си! Можете и да чуете и творба на Вила-Лобос, ако съм ви заинтригувала.

"Аз не използвам фолклор, аз съм фолклора." Хейтор Вила-Лобос е бразилски композитор, една от най-значимите творчески фигури в 20-ти век в бразилската музика. Роден е в Рио де Жанейро на 5 март 1887г. Баща му, Раул, е богат, образован човек, библиотекар, любител астроном и музикант. В ранното детство на Вила-Лобос, Бразилия е преминала през период на социална революция и модернизация, премахване на робството през 1888 г. и свалянето на Империята на Бразилия през 1889. Промените в Бразилия са били отразени в музикалния му живот: След няколко неуспешни уроци по хармония, той научил музиката от наблюдение от върха на стълбите на редовните музикални вечери в дома му, организирани от баща му. Той се научава да свири на виолончело, китара и кларинет. Когато баща му умира внезапно през 1899 г. той печели прехраната за семейството си, като играе в киното и театъра,свири в оркестри в Рио де Жанейро. Написва многобройни оркестрова, камерна, инструментални и вокални творби. Музиката му е повлияна както от бразилската музика, фолк и от стилистичните елементи от европейската класическа традиция. Европейското влияние вдъхновява Вила-Лобос. През 1917 г. Сергей Дягилев му повлиява осезателно чрез турнето си в Бразилия със своя руски балет. Вила-Лобос, се срещна и с френския композитор Дариус Мийо, който е бил в Рио де Жанейро като секретар на френската легация. Мийо покорява младия музикант с музиката на Дебюси, Сати, а вероятно и Стравински. В замяна Вила-Лобос въвежда Мийо в бразилската музика на улицата. През 1918 г. той се срещна и пианиста Артур Рубинщайн, с който стават приятели за цял живот. Тази среща вдъхновява Вила-Лобос да напиша нова музика за пиано. Вила-Лобос непрекъснато търси нови стъпки в музикалния изказ, в тон със своя пионерска дух. В пиесата си "Детски карнавал" за две пиана от 1919-20, Вила-Лобос освобождава стила си като цяло от европейския романтизъм. През февруари 1922 г. на Фестивала на съвременното изкуство, което се провежда в Сао Пауло, звучат произведенията на Вила-Лобос. Пресата не е особено ласкава от творчеството му, което не пречи фестивала да завърши отново с творба на Вила-Лобос, която пресъздаваща бразилския градски живот. Артур Рубинщайн предлага на Вила-Лобос турне в чужбина и през 1923 г. той тръгва за Париж. Неговата цел е да демонстрира своя екзотичен свят на звука. Той останал в Париж през 1923-24 и 1927-30, като и там се запознава с такива светила като Едуард Варезе, Пабло Пикасо, Леополд Стоковски и Аарон Копланд. Парижките концерти на музиката му правят силно впечатление. Когато обикаля Европа с музиката си, той каза: "Аз не използвам фолклор, аз съм фолклора." (ЕС су о folclore), и "аз не съм дошъл да уча, аз съм дошъл да покаже това, което съм направил до сега", което показва, че той е бил напълно наясно с уникалната си позиция сред класически композитори.

През 1920-те, Вила-Лобос се срещна испански китарист Андрес Сеговия, който му поръчва музика за китара. Композиторът отговоря с набор от дванадесет пиеси, всички с детайли и фигури от бразилските пътуващи музиканти, от улицата.Те се превръщат в класика! На 49 г. Вила-Лобос напуска жена си и свързва живота си с Арминда Невес д'Алмейда, която остава негов спътник до смъртта си. Арминда става директор на музея Вила-Лобос от 1960 г., до 1985 г. Тя също е музикант и влияние значително върху Вила-Лобос,доказателство за което са големия брой произведения, посветени на нея. Творчеството на Вила-Лобос съдържа 11 тома сулфежи, два тома вокални упражнения, както и патриотични песни за училището и за граждански поводи, музика за филми.В творбите си композиторът се вдъхновява от бразилските народни приказки и герои, имитира звуците на джунглата и фауната... Вила-Лобос публикува Música Nacionalista 1941 г., в която характеризира нацията като свещено лице, чиито символи (включително нейното знаме, мото и националния химн) са неприкосновени. Вила-Лобос е председател на комитет, чиято задача бе да се определи окончателен вариант на бразилския национален химн. През юни 1959 г., Вила-Лобос е разочарован от колегите си музиканти и каза в интервю, че Бразилия е "доминирана от посредствеността". През ноември той умира в Рио де Жанейро.

/Латиноамериканска нощ (Latin American night)- търсете и чуйте музика/

170 г. от рождението на Карл Май – немски писател, автор на романи за деца и юноши (1842-1912)

Карл Май

(на немски Karl May) е немски поет и писател, известен като автор на десетки романи за индианци. Неговите най-известни герои са Винету и Поразяващата ръка (Олд Шетърхенд). В България творчеството на големия немски писател става известно благодарение на отличния преводач и почитател на творчеството му Веселин Радков.Роден в семейство на беден тъкач, Карл Май е петото дете. От общо четиринадесет братя и сестри, девет умират рано. Самият той поради недохранване губи зрението си и лекарите успяват да го възстановят когато малкият Карл е на 4 годишна възраст.Учил за учител и преподавал няколко години, той е осъден и лежи в затвора на няколко пъти, общо 7,5 години, за кражби, породени от лошото му финансово състояние. Започва да пише още в затвора, но едва когато се премества да живее и започва работа в Дрезден като редактор, през 1875 г., публикува първия си роман „Олд Файерхенд“. Става действително известен с появата на „Винету“.

Следват над осемдесет тома с романи, разкази и стихове, между които „Винету“, „Съкровището в сребърното езеро“, „Капитан Кайман“, „Завещанието на инката“, „Кралят на петрола“, „Черният мустанг“, „Край Рио де ла Плата“, „Олд Шетърхенд“, „Горски призрак“, „През пустинята“, „Синът на ловеца на мечки“, „Призрака на Ляно Естакадо“, „През дивия Кюрдистан“, „От Багдад до Истанбул“, „В дебрите на Балканите“, „През страната на скипетарите“, „Жълтоликият“,"Князът на бледоликите","Отчето-нож" и др. В повечето романи се среща и героят му, станал известен с бойното име Олд Шетърхенд (Поразяващата ръка). Често той описва събитията от първо лице единствено число и така мнозина си мислят, че самият Карл Май е Олд Шетърхенд.

В Ориента главният герой в романите на Май е известен като Кара бен Немзи (Карл, син на Германия).В романите му за Америка добрите герои обикновено са от немски произход, а лошите са янки. Отнася се със симпатии към негрите и с уважение и тъга към загиващата индианска раса.Най-популярният му индиански герой, Винету е вожд на апачите, кръвен брат на Олд Шетърхенд.Карл Май използва книгите си, за да споделя разбирането си за християнството като религия на доброто. Героят му винаги успява да надделее в споровете на религиозна тема, които води както с мюсюлманите, така и с атеистите в Америка. В третия том на "Винету" самият индиански вожд приема християнството преди смъртта си. Впрочем, в издадените у нас книги преди 10 ноември 1989 г. религиозната тема е слабо засегната поради наличието на цензура.Трябва да се отбележи, че в книгите на Карл Май, посветени на американския Див Запад, липсва каквато и да е автентичност при обрисуване на живота, културата и обичаите на американските индианци. За съжаление неговите книги са допринесли за създавене на твърде погрешна представа у много европейски читатели (в това число и български), за истинската история и култура на коренните жители на Америка.

Филми по неговите книги: Съкровището от Сребърното езеро (1962) Винету I (1963) Винету II (1964) Винету III (1965) Олд Шетърхенд (1965) Винету и Шетърхенд в Долината на смъртта (1968) Кара бен Немзи (1973-1975, 26 тв. епизода) Моят приятел Винету (1980 г., 14 тв.епизода Любопитно : Всъщност Карл Май е описвал Америка и Ориента без да ги е посещавал. Едва през 1899 - 1900 г. той пътува из Ориента, Китай, Цейлон и Суматра. В САЩ отива през 1908 г. След смъртта му, къщата му в Радебойл, близо до Дрезден, е превърната в музей, посветен на индианците. Наред с редицата музейни експонати, посетителите могат да видят и прочутите оръжия на героите на Май - сребърната карабина на Винету и карабината „Хенри“ и „мечкоубиеца“ на Олд Шетърхенд. Романите на Карл Май всъщност не са популярни в САЩ. Книгите му са издавани предимно в Европа, като особено популярни са главно в Германия и Източна Европа. Влияние: Творчеството на Карл Май е любимо четиво за мнозина. Романите му са преведени на над 30 езика, издадени в над 200 милиона тираж из цяла Европа. Почитатели на творчеството му са Карл Либкнехт, Адолф Хитлер, Херман Хесе, Хелмут Кол. Алберт Айнщайн коментира: „Повечето приключенски книги, които съм чел, са ми доскучавали, но никога и книгите на Карл Май.“ Носителката на Нобелова награда за мир Берта фон Зутнер споделя: „Ако бях успяла да напиша поне една книга като неговите, щях да постигна значително повече!“ Карл Май - бащата на Винету, познавал историята на България?Всички знаят кой е Карл Май - бащата на индианския вожд Винету и на Поразяващата ръка, разбира се. Но вероятно малцина от почитателите на писателя знаят, че той е започнал да пише в затвора. Карл Май е осъждан няколко пъти и изкарва зад решетките общо седем години и половина за дребни кражби и измами. Някои отдават неговия начин на живот на мизерията, която го преследва от малък. Карл Май е роден в многолюдно семейство на беден тъкач и поради недохранване, скоро след раждането си, даже ослепява - възприема света само чрез приказките на своята баба. Лекарите все пак успяват да върнат зрението на момчето, когато то е на 4-5 години. В произведенията на Карл Май - над осемдесет тома в романи, разкази и стихове, се срещат герои и теми от Северна Америка до Сибир, от делтата на Нил до прериите на Амазонка и о. Суматра. Малко хора знаят, че с много симпатия и добро познаване на моменти от историята, той пише и за България от 70-те години на 19-ти век. През 1881 г. в германския вестник ‘Дойче Хаусшац’ излиза като подлистник четивото ‘Под сянката на падишаха’, в което главен герой е Кара бен Немзи /Карл, синът на Германия/. По-късно Карл Май преработва сюжета в поредица от няколко части: ‘През пустинята’, ‘През дивия Кюрдистан’ , ‘От Багдад до Стамбул’, ‘През дебрите на Балкана’ и др. Интересни наблюдения и мисли за нашата страна има в четвъртото томче ‘Из дебрите на Балкана’, което се появи и на български през 1993 г. Там се споменава Мелник, описва се тежкото положение на поробеното население на България. Бедната девойка Анка е описана като олицетворение на българите, които, според автора, са честни, спестовни и чистосърдечни хора. Споменава се и за ‘недоволни съзаклятници, избягали в планините’. Водач им бил човек, който не желаел да се подчинява на султана, а искал да създаде българско царство със свой собствен , независим цар.

Явно, Карл Май е знаел, че такова царство вече е съществувало. Той показва това в момента, когато героите стигат до Призрен и се чудят дали са открили сребърна мина. И ето какво пише авторът: ‘Известно е, например, че по времето на цар Симеон, управлявал от 888 до 927 година, не само царството е достигало най-големите си предели, но и че за търговията, изкуството и науката са били полагани ревностни грижи, а на много места е започнало търсенето на благородни метали. Властта на цар Симеон е достигала на запад приблизително до днешния Призрен...’ На фона на твърде неосведомените по онова време /а и днес/ европейци, тези редове правят чест на големия писател и още повече засилват симпатиите ни към него.

"Ако някой срещне някой в цъфналата ръж и целуне този някой някого веднъж, то нима ще знае всякой де, кога веднъж някога целувал някой в цъфналата ръж?" /Р.Бърнс/

Наближава 14 февруари и Денят на влюбените дава повод да се кажат нежни думи, да се "докаже" любовта... Пожелавам на всеки да получи малък жест на прекрасното чувство, наречено "любов"! Ето и историята на празника:

Свети Валентин е католически празник, който се празнува на 14 февруари. На тази дата влюбените изразяват любовта си един към друг, като изпращат поздравителни картички, бонбони сърчица. Обичайно е да се подаряват цветя. Името на празника идва от един от двамата християнски мъченици, наречен Валентин, живял през 3 век. Първоначално стар римокатолически празник, той започва да се свързва с романтичната любов през Средновековието. На този ден още през 14 век започва да става традиция да се разменят любовни послания под формата на т. нар. валентинки. Съвременните символи на любовта сега са сърцето и образа на крилатия Купидон. През 19 век ръчно написаните послания биват заменени от масово произвежданите готови картички. АПК (Асоциацията за поздравителни картички) е изчислила, че всяка година се изпращат 1 милиард поздравителни картички, като така изостават по масовост само от коледните картички. Асоциацията също е изчислила, че жените купуват около 85% от всички валентинки. През втората половина на 20 век в САЩ и други места по света установената практика на размяна на картички се разширява и се въвежда раздаването на подаръци обикновено от мъжа на жената. Най-популярните подаръци са рози и шоколади в червена лъскава опаковка с форма на сърце. През 80-те диамантената индустрия започва да рекламира и подаряването на бижута по случай Св. Валентин. С разпространението на Интернет в началото на 21 век, милиони хора започват да изпращат електронни картички с поздравления чрез електронна поща. На този ден много хора се поздравяват с пожеланието „Честит Свети Валентин“, като това може да бъде казано от мъж на жена, но много рядко от мъж на мъж.

Ще завърша с малък цитат от стихотворението "Унес" на Ел.Багряна, станало и песенно - ето : "Говори, говори, говори, аз притварям очи и те слушам:-Ето, минахме сънни гори и летим над морета и суша..."