Шарл Бодлер- една от най-влиятелните и противоречиви фигури във френския културен живот на 19 век

На днешната дата, преди 178 години светът се разделя с един от най-интересните и противоречиви творци - Шарл Бодлер.

Шарл-Пиер Бодлер е роден на 7 април 1821 година в Париж в семейство със строги нрави. Баща му е виден сенатор при Наполеон. Умира, когато Бодлер е на шест години. Младият Бодлер силно се привързва към майка си след смъртта на баща му, която се омъжва повторно и това разбива целия живот на поета. Животът му минава под знака на Жената. Той я презира и обругава, за да си отмъсти за откраднатата нежност и обич. Изпитва наслада от нейното падение, обяснява всички злини с нейното съществуване. Бодлер се вълнува както от метафизичните проблеми, така и от просяците, вехтошарите и всички отритнати от обществото. Когато е на 23 години, майка му и вторият й съпруг чрез съд успяват да наложат опека над поета, под предлог заради разумного изразходване на средствата, останали от баща му. С това го обричат на полугладно съществуване. Бодлер започва да изживява романтичните си увлечения, започва усилена работа над единствената му поетична книга - "Цветя на Злото". Отнася се към романтичната школа, но няма видима нишка между него и който и да е от тази школа. При първо четене стилът му е труден и неясен. Това се дължи на факта, че нещата, за които говори са нови и досега не са предавани с литературни средства. Затова той изковава свой стил, език и ритъм. Пред читателя изрича истини, обвинявайки го, че независимо от лицемерието си, той притежава всички пороци, които порицава у другите. Цветята, цветовете, костюмите, всяко нещо символизира някой човешки недостатък или порок (напр. изкуствени нокти и начервени устни - проституция; жълтозелено - жлъч; трагичните тонове - есен, залез, презрели плодове; бяло - анемия; розово - туберколоза... Бодлер вярва само в неизменното и вечното. Според него поезията не може да се отъждествява с морала и науката, под заплаха от упадък. Душата съзира светлината, скрита зад гроба, едновременно с поезията и чрез нея. Метриката е изключително важна за Бодлер, защото има разлика между поетическо и поезия. Полужив, болен, майка му го завежда в Париж и го настанява в болница, където го посещават много негови приятели. Бодлер започва да изпада в слабоумие. Мисълта му се прояснява само веднъж - когато го навестява мадам Сабатие. Бодлер издъхва в ръцете на майка си на 31 август 1867 година, само на 46 години...

Шарл Бодлер остава във върховете на световната поезия с брилянтното си майсторство в техниката на стиха. Той е създател на символичната поезия - съвършенство, чувствителност и изящество са качествата, които съпътстват твърде малкото му творчество. Сам поетът се определя като философ-мислител, а Теофан Готие/ френски романист, поет и литературен критик/пише:" ...тоя стил е пълен със съдържание, пълен с изисканост и нюанси. Той е разкрил границите на стиха до крайните му предели. И в тоя език взема своите съкровища от всички речници, взема шарки от всички палитри, звуци от всички съществуващи инструменти". В училищната библиотека ще намерите поезията на Шарл Бодлер. Заповядайте!

Атанас Жеков- художникът - гордост на гр. Карнобат

Роден е на 24 август 1926 година в Карнобат. Завършва живопис в Художествената академия в гр. София при проф. Илия Петров и проф. Панайот Панайотов. Член на Съюза на българските художници от 1953 г. Първи главен художник на издателство „Просвета”. Преподавател по рисуване в Художествената гимназия „Илия Петров” в София. Директор на Софийска градска художествена галерия (1965–1972). Преподавател в Художествена академия „Репин” в Петербург (1972). Преподавател в катедра „Рисуване” при Художествената академия (1972–1986). Утвърдил се със собствен неповторим стил. За него художникът Васил Стоилов казва в слово, произнесено при откриване на изложбата на Атанас Жеков в Карнобат, 1982: „Картините на Атанас Жеков внушават на зрителя възторг от едно сериозно изкуство, наситено с много живот и пластични достойнства. Той представя портрети, пейзажи и натюрморти – жизнени и доведени до една нова реалност, която не си поставя задача да копира действителната природа, а да я изживее по жековски, със свои изразни средства. Жеков е темпераментен живописец, който изгражда формата в нейната едрина, здраво овладяна и потопена в буйна колоритна тоналност. Пейзажите му носят много колоритни изненади, жизненост и разнообразие. Надарен с несъмнени качества на рисувач и живописец, той върви смело по собствения си път без колебания – убеден в това, което съз­дава, далече от външни внушения, личен и сигурен в това, което прави.”

Участвал в повече от 45 Общи художествени изложби и други колективни изложби, както и в международни изложби и пленери: Младежки фестивал в Букурещ – лауреат II ст. (1953); представителна изложба в Париж – галерия Шарпантие (1963): Берлин (1967); Токио (1970); Шчечин (1972); Айслебен (1979) и др. Организирал е над 25 самостоятелни изложби в страната и чужбина: Карнобат (1959, 1968. 1973, 1976, 1996); София (1962, 1967, 1970, 1977, 1980, 1981, 1987); Шчечин (1971); Ленинград (1973); Братислава (1994) и др. Награди за живопис: награда на СБХ (1965); ОХИ – гр. Смолян (1968); Златен знак на почетен гражданин в Шчечин (1972); Носител на орден „Кирил и Методий“ – първа стенен (1967) и др. Негови творби се намират в НХГ, СГХГ, министерства, музеи и художествени галерии, както в страната, така и в чужбина – Полша, Германия, Русия, Словакия, Гърция, Япония и д Здраво свързан с родния си град, Атанас Жеков периодично организира самостоятелни изложби в Карнобат (1959, 1968, 1973, 1976, 1982, 1986, 1996).

По негова инициатива и с изключителното му съдействие е създадена Художествена галерия „Бенчо Обрешков” при читалище „Димитър Полянов” гр. Карнобат. Той е и най-големият дарител. Дарява на родния си град 56 миниатюри – живопис и графика (1982). Днес в Карнобат са дарени повече от 100 негови творби. Удостоен е със званието Почетен член на Народно читалище "Димитър Полянов" и с истинското признание на всички граждани - Почетен гражданин на Карнобат. По случай 80-годишнината от рождението му е открита юбилейна изложба в Карнобат (20 септември 2006) и в СГХГ, София (11 октомври 2006).

18 август 2015г. -- 165 години от кончината на великия френски романист Оноре дьо Балзак

"Животът е като отрупана с лакомства маса, от която трябва да вземаш колкото се може повече", обичал да казва Балзак. Той оставил след себе си повече от 100 романа и хиляди писма. Оноре дьо Балзак дължи успеха си на бедността. Ако не била изключителната мизерия, в която отраснал, той никога не би се насочил към литературата. Както споделял самият той в писмата си, отчаянието и нуждата от пари го подтикнали да опита късмета си в романистиката. Писателят нямал нито един роднина, който да го подкрепя. След като го родила, майка му побързала да се отърве от него, като ги изпратила в пансион за сираци. Там младият Оноре растял, заобиколен с още 200 нещастни деца като него и неизразимо повече плъхове. На фона на тази обстановка всичко останало му изглеждало като лукс. Разкошна му се видяла и първата квартира, в която живеел като студент по право в Сорбоната. Това бил мръсен коптор в покрайнините на града, но имал едно голямо за Балзак предимство - намирала се в близост до няколко публични домове. Може би от този момент тръгнала и легендата за изключителния чар на Балзак, въпреки че самият той нямал нищо общо с образа на прелъстител. Подпухнал, блед и с мазна коса, бъдещият романист трудно впечатлявал жените Остроумието и щедростта му обаче заличили първоначалното мнение за него. И Балзак добре се възползвал от това. Когато като начинаещ писател се запознал с херцогиня Д'Абрантес, той веднага усетил ползата от нейното внимание. Въпреки че официално се възмущавал от мисълта да приема помощ от жена, Оноре "снизходително" я оставял да му плаща дълговете и храната. Така успял да направи първата, най-трудна стъпка към славата. Отчаяно влюбена в него 45-годишната херцогиня го въвела в елитните кръгове на Париж. Когато затвърдил положението си в тях, той я зарязал. Смятал за "по-полезно" да се сближава с нови жени и да създава още по-изгодни връзки. Сред целия този хаос обаче не му липсвали щедрост и добронамереност. Той раздавал и последния си сантим на своите приятели, дори ако след това сам щял да гладува. Не познавал надменността и дори смятал за екзотично да поддържа външния си вид такъв, сякаш току-що е дошъл в столицата - с мръсни нокти, винаги кални обувки и следи от храна по ризата си. Своеобразната колоритност още повече увеличила популярността на Балзак. Той използвал това, за да прави мислена дисекция на хората, да разнищва техните характери и житейски опит. Така се родила идеята за "Човешка комедия" - най-голямото му произведение, в което искал да разкрие лицемерието и двойствеността на човешката природа. Стремежът да представя реалистично нещата от живота му спечелил много почитатели. Творбите му били пълна противоположност на сладникавите романтични драми, характерни за 20-те и 30-те години на XIX век. Балзак се превърнал в един от най-превежданите европейски автори.

Славата му нараснала значително, а с нея и доходите. Това било времето, в което писателят получавал буквално хиляди любовни писма. Само запазените след смъртта му са повече от 12 000. Сред тях са и тези на Евелина Ханска, запленена от таланта му полска баронеса. Двамата поддържали тайна връзка в продължение на 15 години. Когато съпругът на Ханска починал, тя най-накрая била свободна да приеме предложението му за брак. Макар и бременна, полякинята реагирала изключително скандално за времето си - отказала да се омъжи Балзак бил дълбоко огорчен от отказа й. Мъката можела да бъде пагубна за и без това разклатеното му здраве - той страдал от жестоки болки в стомаха заради двата литра кафе, които изпивал всеки ден. Тогава Евелина се решила на най-неприятната за една жена стъпка - да се омъжи за него, водена от съжаление, а не от любов. В заника на живота си Балзак се оказал в компанията на жена, която вече го презирала за слабостта му, и на приятели, които влизали в дома му, пребърквали джобовете му и си излизали. Отслабнал, отчаян и сам, писателят починал на 18 август 1850 г. Когато малко преди смъртта му един нахален журналист връхлетял в стаята и го попитал каква е тайната на успеха, той прошепнал: "Много кафе, много жени и никакво доверие на хората." Мъдри мисли и цитати:

Бъдещето на нацията е в ръцете на майките.

В Париж младите хора правят кариера с помощта на жените, а жените — с помощта на старци.

Да бъдеш щастлив е нищо; да се смяташ за щастлив — всичко.

Да се съмняваш в Бог, означава да вярваш в него.

Да се ядосваш, значи да наказваш себе си за грешките на другите.

Добър съпруг е онзи, който никога не заспива пръв нощем и никога не се събужда втори сутрин.

Жената е добре подредена трапеза, на която мъжът гледа различно, преди да се нахрани и след това.

Завистта е един от най-действените елементи на ненавистта.

Завистта развърва езиците, възхищението ги сковава.

Зад всяко голямо богатство се крие престъпление.

Интригата е по-силна от таланта — тя може от нищо да направи нещо.

Какво е висшето общество - сбирщина от измамени и измамници.

Каквото и да правиш, трябва да го правиш добре, дори то да е безумие!

Когато жените обичат, те ни прощават всичко, дори и недостатъците. Когато не ни обичат, те не прощават нищо, дори достойнствата ни.

Когато целта не е ясна, пътят е погрешен.

Любовта прощава или всичко, или нищо.

Нещастието е добър учител, но неговите уроци са жестоки.

Рискуваме да сгрешим много, ако съдим за човека по неговите съчинения; хартията търпи всичко.

Силата е търпение и време.

Човек може да обича и да не е щастлив, може да е щастлив, без да обича, но да обича и да бъде щастлив - това би било истинско чудо.

Щом си си поставил за цел да направиш нещо, няма как да не си измърсиш ръцете. Само трябва да знаете как се измива мръсотията.

По-лесно е човек да бъде любовник, отколкото съпруг, поради същата причина, поради която е по-трудно да си остроумен всеки ден, отколкото да казваш по нещо ценно от време на време.

В училищната библиотека ще намерите цялото творчество на великия френски романист Оноре дьо Балзак.

Битката при Траянови врата - велика страница от историята ни!

Битката при Траянови врата (на гръцки: Μάχη στις Πύλες του Τραϊανού) на 17 август 986 г. е най-голямото поражение, което византийският император Василий II претърпява в походите си за покоряване на България. Битката е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман и комитопулите Арон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси. Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав победата при Траянови врата затвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад. Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Ароновия син цар Иван Владислав.

Българските войски побеждават ромеите в битката при прохода “Траянови врата”. Войната в България е първият мащабен самостоятелен ход, предприет от Василий II след възкачването му на престола през 976 г., въпреки че българските нападения в имперските владения започват още тогава. Една от причините за продължителното бездействие е политиката на паракимомена Василий, който фактически управлява Византия в първите години от царуването на своя съименник. Основна задача на правителството в Константинопол е да се справи с метежа на пълководеца Варда Склир, който обхваща Мала Азия през 976-979 г. Борбата срещу българите е оставена на местните византийски управители, които не успяват да окажат ефективен отпор. За засилването на братята Самуил и Арон (по-старите братя, Давид и Мойсей, умират много скоро след въстанието през 976 г.) спомага не само метежът на Склир, но и пренебрежението, с което предишният император, Йоан Цимисхий, подхожда към югозападните български предели, след като през 971 г. завладява Преслав и Североизточна България. От областта около Охридското и Преспанското езеро, комитопулите се вдигат на оръжие срещу византийците. На първо време военните действия срещу Византия носят ограничени успехи на българите, но между 982 и 986 г. Самуил успява да превземе главния град на областта Тесалия (в дн. северна Гърция) – Лариса. Непрекъснатите български нападения карат византийския император да предприеме ответен удар. Преди да се реши окончателно на военни действия, Василий II прави опит да се разбере с българите. В този контекст той повежда преговори с по-големия от останалите живи комитопули, Арон, целейки да внесе раздор между него и Самуил. В замяна на своето подчинение Арон иска да завърже роднински връзки с императора чрез брак на един от синовете си със сестрата на Василий II, Анна. Вместо сестра си, императорът изпраща при Арон друга невеста. Когато българите разкриват измамата настъпва разрив в преговорите и императорът повежда армията си срещу тях.

Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души. В похода не взимат участие предводителите на източните войски, които воюват срещу арабите. От Адрианопол (дн. Одрин) императорът достига Филипопол (дн. Пловдив), а оттам се запътва към Сердика (София). Целта му, по израза на Лъв Дякон, е да се справи с българите с един удар. След завземането на Сердика, която освен център на Ароновите владения е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония. По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия. Достигайки града, Василий II го обкръжава и изгражда укрепен лагер. Обсадата се проточва двадесет дни. За това време продоволствието на византийската армия е изразходвано, а възможностите ѝ да се снабдява от околностите на града са пресечени от българите, които унищожават фуражирите и отмъкват добитъка на самите византийци. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешен излаз и опожарява стенобойните уреди, оставени опасно близко до крепостта от неопитните византийски военачалници. В резултат на тези неуспехи византийците остават без средства за превземане на Сердика с щурм. Прекъсването на снабдяването им означава, че те не могат да разчитат на варианта да изтощят защитниците с глад, а сами трябва да се справят с този проблем. В допълнение към тези съображения изниква още една причина за вдигане на обсадата – по планините в тила на императорската армия се явява войска, предвождана от Самуил. Вместо да подсигури пътя за отстъпление, Лъв Мелисин се оттегля във Филипопол. Този факт е допълнителен стимул за Василий II да вдигне обсадата на Сердика. Началникът на западните войски Кондостефан убеждава императора, че Мелисин е потеглил към Константинопол, за да завладее престола му. Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман), където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство. Византийският авангард успява да се изплъзне през склоновете, които все още не са заети от нападателите. Останалата войска е обкръжена от българите. Само отбрана част от пехотата, съставена от арменски воини, успява да си пробие път през обкръжението и да изведе по странични пътеки императора в безопасност. “Много голям брой” византийски войници са избити, други са взети в плен заедно с обоза и императорските знаци (инсигнии)[

Провалът на похода в България през 986 г. е удар върху усилията за укрепване на едноличната власт на Василий II във Византия. Скоро след битката при Траянови врата в Мала Азия избухва въстание на местни аристократи, които издигат претенденти за императорския престол и се борят срещу Василий в продължение на три години. В България също настъпват междуособици, но те са преодолени сравнително по-бързо с убийството на Арон и установяването на самовластието на Самуил.

По израза на авторитетния български медиевист Петър Мутафчиев, от момента, в който побеждава в прохода Траянови врата, Самуил става „господар на положението в Балканския полуостров“. В годините непосредствено след тази битка са отвоювани североизточните български земи, загубени през 971 г. Самуил и другите български войводи предприемат настъпление срещу Солун, в Елада и по източното крайбрежие на Адриатическо море. Военното надмощие на българите трае до битката при Сперхей (996 или 997 г.). Пак П. Мутафчиев твърди, че битката при Траянови врата само отсрочва края на Първата българска държава, който настъпва през 1018 г.

95 г. от рождението на Хенри Чарлз Буковски (1920 – 1994), американски поет, романист и публицист

10 съвета за пълноценен живот от Чарлс Буковски

Животът е един. И трябва да го изживеем на максимум. Как да стане това обаче? За съвет може да се обърнем към един от признатите специалисти в тази област – писателя Чарлс Буковски. За него казват, че пиел повече от необходимото, имал повече любовници, отколкото се смятало за прилично, работел не там, където се приемало за престижно и живеел по начин, различен от този на обикновените членове на обществото. Никога не пишел за неща, за които е приятно да се чете. Текстовете му са пълни с горчилка. Черноработник, пияница... и един от най-умните писатели на 20. век. Животът му вдъхновява няколко книги и става повод за безброй клюки. Буковски бил бродяга, пиянде, пощальон, бунтар, журналист, писател, поет. Не всеки може да живее така необичайно и плодотворно, затова нека се вслушаме в съветите, почерпени от творчеството му. Не се съгласявайте „Исках целия свят или нищо.” Не бива да се примирявате с по-малко от това, което искате и заслужавате. Стремете се към най-доброто и не приемайте нищо, освен онова, което ви прави напълно щастливи. Няма никакъв смисъл да се отказвате от целите си, за да се съгласите на просто приемливи резултати и после цял живот да се измъчвате от съжаления. Обичайте себе си „Никога не съм срещал друг човек, с когото да бих искал да сменя мястото си. И дори това да е заблуда, от този факт ми става по-леко.” Вярно, никой не е съвършен, но в същото време няма никакъв смисъл да се тормозите от това. Престанете да се критикувате за всяка грешчица и проявете малко снизхождение към слабостите си. Това не значи, че не бива да работите над самоусъвършенстването си. Просто станете най-големия си почитател и поддръжник – каквото и да се случва.

Живейте на 100 процента „Страшна е не самата смърт, а начинът, по който хората живеят преди нея.” Искате да скочите с парашут, но не можете да съберете смелост? Скачайте! Мечтаете да се запишете на курс по история на изкуствата, но не знаете дали ще ви потрябва в живота? Запишете се още днес! Разполагате само с един живот, който може да изживеете само сега. Защо да чакате, докато стане твърде късно? Не се бойте от мъката – без нея няма да можете да вкусите щастието „Трябва да умреш няколко пъти, преди да започнеш да живееш истински.” Болката, скръбта, разочарованието, гневът, тревогата – това са негативни чувства, които ни тровят живота и ни правят нещастни. И все пак никога няма да можете докрай да оцените положителните емоции, които ни предлага животът, ако не познаете техните противоположности. Затова в мига, в който ви овладее унинието, си спомнете, че скоро всичко ще се промени и този мрачен момент само ще подчертае красотата на настъпващия изгрев. Бъдете уникални и безсрамно подчертавайте това с всичките си постъпки „По-добре е да правиш и най-скучните неща със стил, вместо да се занимаваш с интересни неща без стил.” Не се бойте да бъдете себе си. Чарлс Буковски със сигурност не се е страхувал от това. Винаги показвайте истинското си лице и се стремете да изразявате собствената си фантастична индивидуалност. По-добре да изживеем живота като самите себе си, отколкото да се мъчим да се правим на някой друг, за да угодим на околните. На кого му пука какво мислят те? По-силни сте, отколкото си мислите „Понякога ставате сутрин от леглото и си мислите, че няма да преживеете този ден. После обаче сами ще се смеете, като си спомняте своите съмнения.” Животът е пълен с изпитания и лишения – да, знаете това и сами, изпитвали сте го неведнъж на гърба си. Въпреки това обикновено успявате да преодолеете тези проблеми и да останете цели и невредими. Винаги помнете, че сте по-силни, отколкото си мислите, и това ще ви помогне да преминете и през най-трудните дни. Не се бойте от смъртта „Нося смъртта в левия си джоб. Понякога я вадя и й говоря: „Здравей, мила, как си? Кога ще дойдеш за мен? Ще бъда готов.” Смъртта е неизбежна. Защо тогава да пилеем живота си в тревоги за нея? Вместо да се измъчвате от мисълта за края, използвайте всички предимства на живота, докато го имате. Много по-целесъобразно е да празнуваме живота, вместо да се боим от смъртта.

Вярвайте в себе си „Големият проблем на този свят е, че умните хора винаги са пълни със съмнения.” Вие сте великолепни и единственото, което ви е нужно, е да повярвате в безспорните си и блестящи таланти. Когато постигнете пълна увереност в тях, ще се удивите от върховете, които ще покорите. Има много по-лоши неща от самотата „Има и по-лоши неща от това да бъдеш сам. Понякога минават десетилетия, докато осъзнаем това, но няма нищо по-лошо от това да го осъзнаем твърде късно.” Твърде много хора се боят от самотата и всячески се стремят да я избягват. Понякога обаче лошата компания е много по-ужасна от самотата, която можем да напълним с какви ли не полезни и радостни занимания. Научете се да се цените отделно от другите и уважавайте личното си време. В живота има от всичко по малко – не вземайте нещата твърде насериозно „Понякога трябва просто да се изпикаеш в мивката.” Неочакваните, откачени неща ще ни се случват и трябва да ги приемаме такива, каквито са. Не бива да зацикляме на съвършенството. Понякога трябва просто да се отпуснем. Не си струва да вземаме всичко прекалено насериозно – животът е твърде забавна игра за това

70 години от рождението на Борис Христов - поетът - бунтар

Борис Христов е съвременен български поет, роден през 1945 година в село Крапец, Пернишко. Работи като учител, журналист и сценарист. Борис Христов е носител на Голямата литературна награда на СУ „Св. Климент Охридски” през 2000 година. Автор е на стихове, сценарии за игрални и документални филми, по-известни са неговите стихосбирки „Вечерен тромпет” (1977 г.) и „Честен кръст” (1982 г.). Д-р Любомир Канов, психиатър, политически затворник по времето на комунистическия режим и автор на белетристични книги описва по следния начин смисъла в поезията на Борис Христов: „При него всеки стих е закована сълза, нищо не може да бъде дописано или премахнато, защото неговите стихотворения не са написани с мисъл за престиж, те са писани, защото не е могъл да не ги напише. И затова не могат да бъдат сравнявани с други – те са породени единствено от искреността в сърцето на поета”.Цялото творчество на Борис Христов е вик срещу безропотното съществуване, срещу страха и забраните, вик пред Стената, заради която човешкият живот не бе „отиване” и „завръщане”, а само обреченост и път към Нищото. В този вик са болката заради потъпканата хуманност и жестоките последствия от тоталния контрол на идеологията и държавата, бунтът на съвестта заради подмяната на човешкото и многообразието на живота с мимикрията и безсмислието. В този вик е също истината, утвърждаваща смисъла на нормалното, на това, което трябва да бъде човешкото съществуване. Затова и реализмът на поета е като реализма, за който Далчев пише, че той е „по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие. Той предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш.” Стиховете на Борис Христов са отражение на личната му орис, на един характер, пресътворен в поезия. Те са като живота, в който има страх и угнетение, изоставеност и унижения. Те са онова пределно самоотдаване на истината, изразена с езика на поезията. Стремежът, който ги поражда, се мотивира от една решителност и воля за свобода и действително самопознание. Истините на това самопознание са истината за нашия живот, какъвто беше и какъвто продължава да бъде и днес. В този смисъл поезията на Борис Христов, сътворена преди доста време, още в епохата на диктатурата, звучи и днес удивително въздействащо – в пълно съзвучие със сегашните ни болки и тревоги. Тя все така предизвиква много размисъл. И все така се опълчва срещу равнодушието и примирението на всички онези, заради които „самолетът закъснява”. Божидар Бунчев

http://www.liternet.bg/publish5/bhristov/poezia/content.htm https://bg-bg.facebook.com/pages/БОРИС-ХРИСТОВ/115888661796165

5 август - 165 г. от рождението на Ги дьо Мопасан(1850 – 1893)

Четящият свят помни, обича и пренася през годините познанието си Ги дьо Мопасан (1850 – 1893), френски писател – натуралист, майстор на късия разказ. Роден е в Нормандия през през 1850г., в небогато благородническо семейство. Завършва лицей в Руан и следва право в Париж. По време на Френско-пруската война /1870-1871/ служи в армейското интенданство, а след войната постъпва на чиновническа служба в Париж. Започва журналистическа работа, предприема далечни пътешествия като репортер. Запознава се с Густав Флобер, който му дава ценни напътствия в писателската дейност.

Първият успех на Мопасан е новелата "Лоената топка", поместена в литературен вестник на Емил Зола. Започва шеметният успех на младия писател... През 1883г. излиза първият му роман "Един живот", а в периода 1881-1883г. излизат сборниците "Домът Телие" и "Госпожица Фифи". Създава 260 произведения в краткия си, 43 годишен живот. Разболява се неизлечимо и умира през 1893г. Остава в световната литератуара като майстор на краткия белетристичен жанр, като възродител на новелата. Учебната програма наскоро добави автора и неговия роман "Бел Ами".

В часовете по литература и десетокласниците влизат в света на един млад човек, който безогледно напредва в живота, образът на мъжа-проститутка е изграден пълнокръвно за пръв път в художествената литература. Романът е картина на живота в края на 19-ти век и е урок по нравственост, който е валиден и днес. Цялото творчество на Ги дьо Мопасан е налично в училищната библиотека. Припомнете си неговите творби- те са силни, запомнящи се, фатални и разтърсващи.

Месец август и бележитите дати

Ваканция е, време за отпуски е, но нека си припомним датите и делата на видните личности и събития на човечеството през месец август: •05. 165 г. от рождението на Ги дьо Мопасан (1850 – 1893), френски писател – натуралист, майстор на късия разказ; •06. 70 г. от пускането на атомната бомба над Хирошима (1945); •09. 105 г. от рождението на Роберт Ханс ван Хюлик (1910 – 1967), холандски китаист, дипломат и писател, автор на поредицата повести „Китайски загадки”; •14. 70 г. от рождението на Борис Христов (1945), съвременен български поет и романист; •16. 95 г. от рождението на Хенри Чарлз Буковски (1920 – 1994), американски поет, романист и публицист; •20. 125 г. от рождението на Константин И. Константинов (1890 – 1970), български писател и преводач; •21. 95 г. от рождението на Кристофър Робин Милн (1920 – 1996), английски писател, първообраз на героя Кристофър Робин от книгата „Мечо Пух”; •22. 95 г. от рождението на Рей Дъглас Бредбъри (1920 - 2012), американски писател; •26. 145 г. от рождението на Александър Куприн (1870 – 1938), руски писател; •27. 105 г. от рождението на майка Тереза (Агнес Гонджа Бояджиу) (1910 – 1997), католическа монахиня от албански произход, основателка на ордена Мисионери на милосърдието; •30. 155 г. от рождението на Исак Илич Левитан (1860 – 1900), руски художник. Ако Ви е необходима подробна информация за посочените събития и личности, училищната библиотека е на Ваше разположение.