Предстои честване навсякъде в страната на прекрасния български класик - ЙОРДАН ЙОВКОВ. В библиотеката на училището можете да видите изложба от книги на писателя и да препрочетете разказ или поне редове от разказ... Защото, ако сега ви се вижда леко досадно и непривлекателно, бъдете сигурни, че колкото повече пораствате, ще се сещате за неговата Бяла лястовичка, която вече е синоним на надеждата, за неговата Албена, която с красотата си нарушава всички норми и правила, но въпреки това остава символ на българската красота и любов, ще си спомняте Серафим и неговата нежност към природата, Шибил - с неговата фатална и красива любов и толкова още неща, които са неизброими... Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880г. в с.Жеравна и умира на 15 октомври 1937г. в гр.Пловдив. Част от детството си прекарва в с.Чифуткьой, дн. с.Йовково, гимназия завършва в София. След това постъпва в Школа за запасни подпоручици в Княжево, където служи 2 години. Записва се като студент по право в Софийски университет "Кл.Охридски", но не не го завършва- прибира се в Добруджа. Учителства по селата, а след Балканската война се установява в София и работи като редактор-библиотекар в Министерството на вътрешните работи. Участва в Първата световна война и като редактор на Военни известия. От1920до 1927г. служи в Букурещ-Румъния в българска легация като сътрудник по печата, а после и като секретар. До края на живота си живее в София като чиновник в Министерството на външните работи. Първите му стъпки в литературата са стихотворни. Бързо се насочва към белетристиката - първата му творба е "Овчарова жалба" през 1907г. В гр. Добрич има къща - музей на българския класик , която виждате пред вас. Припомнете си Й.Йовков и ще се убедите, че той е писател, който познава най-чувствителните и прекрасни страни на българите и ги е показал в разказите си по един наистина вълнуващ начин.
ЙОРДАН ЙОВКОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ
ГРИГОР ВАСИЛЕВ/политически деец, адвокат и журналист/: Йовков възбуждаше само добри чувства...Би било недостатъчно да се каже, че той бе добър човек; доброто му минаваше в истинско благодушие. Усмивката му бе чисто детинска...За Йовкова всички знаят, че не е направил зло никому.."
ГЕОРГИ РАЙЧЕВ /български писател/ :Йовков живееше във и чрез събитията и героите си, затова те са толкова живи, затова и над повечето от тях се чувства споменът. Когато написа разказат "Балкан", той живееше в хотел "Прентан". Посетих го; той ми показа радостно изписаните канцеларски листи. После погледът му потъмня: "Плаках и писах - не знам какво е излязло..."
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА /българска поетеса/ :Спомен от първата ни среща ми остана тази особена, блага усмивка,тихият, топъл глас и лекият, малко пеещ, приличен на нашия, сливенски говор..
Йовков обичаше да разказва случки от войната или от учителстването си на село. Разказваше много хубаво-просто, естествено, равно, но така картинно; с подробности, но така увлекателно - като че четеше написано пред себе си. С унесен поглед, полуусмихнат. Когато разказваше нещо смешно, разсмиваше се и сам с глас... неговият чуден дар на разказвач превръщаше и най-дребното нещо, до което се докоснеше, в прекрасно.
Той ми каза първите одобрителни думи, каза ми, че трябва да почна да печатам, и ми взе първите стихотворения, които помести в сп."Съвременна мисъл". ..Така, ако днес трябва да благодаря някому, че ме е тласнал по пътя на писателството, това е той, Йовков.
ПРОФ. ГАНЧО ПАШЕВ /богослов/: Той не приличаше на буен поток, а на успокоена в течението си степна река...Йовков ми се откри като човек, който с някаква упорита педантичност иска да изучава всичко около разработвания от него сюжет, който търси "да се документира", за да направи тъй,че"нищо да не виси във въздуха", а всичко да бъде правдоподобно, живо и жизнено.
СТОЯН ЗАГОРЧИНОВ /български писател/: Макар и да стоеше далече от обществения живот, Йовков прекрасно схващаше големите линии на живота у нас и в чужбина. Наистина, той не приемаше лесно новите идеи и не се примиряваше с нововъведения и бързи превръщения и в това отношение той можеше да се нарече консерватор, но в този консерватизъм той не влагаше никаква догматичност, назадничавост, а най-малко корист. Той бе консерватор, защото бе обърнат с лице към миналото... и защото бе със съзерцателен и романтичен натюрел.
КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ /български писател/:Винаги спретнат в хубав, тъмен костюм, избръснат, с лъснати обуща, той се отличаваше със своя спретнат вид от другите... Той беше мъчен човек. Между него и другите винаги се чувстваше разстояние и студенина, но то не беше евтино високомерие на парвеню, а съзнание за значителността на делото, което вършеше и което беше негова съдба. Ала бодливата обвивка веднага изчезваше, когато хората, сред които се намираше , и нещата , за които говореха, му бяха близки. Тогава неговият приглушен, сипкав смях бликваше неудържимо- заразяващо сред някоя винаги интересна случка, поръсена с ония чудесни турски мъдрости, към които той имаше слабост и разказана от него с непостижима изразителност...
Той знаеше много и неговият остър и ясен ум винаги търсеше същината на нещата и преценяваше сигурно и категорично. Той даваше особена цена на древните историци- Тацит, Тукидид, Плиний , които четеше на френски и които го учеха на непостижима простота. Той се възхищаваше от Мериме - истинският родоначалник на реализма, както казваше той, ала най-голямата му обич си остана Лев Толстой, чиито "Севастополски разкази" и "Казаци" тежаха повече, според него от "Война и мир"...
Той е напоен с дъха на нашата земя, която обичаше с такава страст, с каквато неговите герои обичат. Той принадлежи на оня величав род, който даде най-вдъхновените мъже на племето ни- Петко Славейков, Захари Стоянов и патриарха на българската литература Ив.Вазов. .. заблуждение е, че творческата същност на Йовков се измерва само в ширина. Никой досега не е обгърнал цялостно и не ни е разкрил с проникновение ония скрити глъбини, трептящи от хиляди съзвучия, оня мъчно уловим живот, заключен в "Песента на колелетата",в "Дрямката на Калмука", в "Индже", във "Вълкадин говори с бога", в "Дядо Давид" или в "Нощен гост"от "Ако можеха да говорят", дето българската реч се преобразява изведнаж в поезия от световен мащаб. И аз мечтая отсега за оная книга, която чака да бъде написана, за да ни открие "Непознатият Йовков", както другаде откриват "Непознатият Стендал" или "Непознатият Балзак".
Неговото дело не се бои от никакви проверки и няма нужда от ничия защита. Неговото дело вършеше непрекъснато и триумфално своята чудодейна работа и днес стотици хиляди българи споменават името му с обич и национална гордост.
ЙОРДАН СТРАТИЕВ /български писател/:Йовков живееше с Добруджа и спомените от младините си...обичаше простите хорица, в които виждаше по-голяма човещина, обичаше езика им, мъдростта, на която ги е научил животът, непристорената им добрина, простотата или здравия им хумор...
Разправял ми е, че дълго замислял един разказ и че носел по няколко разказа наведнаж, докато някой от тях изпревари другите- "като яйцата у кокошката", както сам се изразяваше. Затова обикновено пишел с лекота, само с някои стилови промени...
ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ /литературен деятел и критик/: Йовков проектира всеки разказ във връзка с други. Замисля ги като цяла книга- обединени от техния характер, сюжетност или друго общо качество....един вид-планово творчество. То е възможно, защото много неща има в главата си. Всичките му книги са създадени по този начин.
ДЕСПИНА ЙОВКОВА /съпругата на Йовков/:Йовков беше крайно интересен човек. С часове съм го наблюдавала как работи, как си почива, все с тая блага и мила усмивка и винаги в състояние на някаква творческа съсредоточеност.
Йовков не знаеше какво нещо е скука и бездействие. Винаги беше зает или с творчеството си, или с четене на книги. Щастлива натура, напълно задоволен от своя вътрешен живот, той не чувстваше нужда от хора около себе си.В повечето случаи, когато беше добре, обичаше да чете старите римски и гръцки класици...
Йовков не обичаше да говори за болестта си или да го гледат как страда, както не обичаше и да се оплаква. Далеч от близки и приятели, обкръжен от моите слаби и безпомощни грижи, тих, скромен, какъвто беше всякога, Йовков напусна живота, който толкова обичаше...
ДОРА ГАБЕ /българска поетеса/: За мен Йовков беше двама човека: кроткият, тих и усмихнат Йовков, който вежливо става, щом отидеш у тях, и е щастлив, ако си внимателен с жена му и детето му, чиито вид, израз и безпомощни движения казваха ясно:"За себе си нищо не искам - само тях обичам- само за тях." Вторият Йовков оживяваше пред мен с всяка новоизлязла книга, която очаквах с вълнение, отварях с жажда и страх да не се свърши скоро. Всеки неин ред ме връщаше в онази малка земя, където бях непрекъснато щастлива и всичките ми близки бяха щастливи и където щастието се изливаше от голямото небе върху целия край, изчезнал сега в някакъв мрак. Йовков ме връщаше в едно очарование, в една магия, по-силна от живота. Йовков ми даваше продължение на оня прекъснат живот, възкресяваше хората и ги правеше вечни. Когато затъвах в страниците на книгите му, струваше ми се , че в тях е истинският ми живот, че съм била загубена някъде и съм се намерила- в жълтия кабриолет с черния кон, върху лъскавия като кожа междуселски път- сякаш не се минаха години, няма робство- по пътя ще срещна познат селянин, ще ме поздрави като равен, ще спра коня и ще си поговорим с еднакво достойнство...
НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ /български поет/: Йовков не обичаше да говори много. Най-често мълчеше, потънал в своите грижи. В музиката той обичаше композиции, изградени върху мотиви, почерпени от народната песен; в живописта предпочиташе реалистичните картини, майсторски изписани, на предния план на които живееха своя тежък ден хората на труда; в своето творчество изхождаше от реалистичното начало, легнало в основата на художествената литература.
Увлечеше ли се да разказва, Йовков увличаше и своите слушатели. Разказваше плавно, образно, както и пишеше. Речта му бликаше от непристорен хумор, изпъстрен с тънки, едва уловими отсенки, които само окото на автор с богат дар на наблюдение може да приеме и предаде. Сякаш затвореният, нелюдимият Йовков се отдалечаваше и отстъпваше място на впечатлителния, на разговорливия Йовков...
Йордан Йовков предлагаше своите пиеси скромно, без излишен шум - със скромността, която определяше линията на неговото жизнено поведение. Той не гърмеше, макар да живееше в едно време, когато гъмжаха около него стари и млади, тупаха се по гърдите и ни повече, ни по-малко смятаха себе си за център поне на своята родина. Йовков не подчертаваше непрекъснато, че е написал на български най-съвършени драматургични произведения, в които режисьор и артисти са намерили богата възможност да изявят себе си; не се бранеше ожесточено срещу нападките на своите противници...Присъствието на Йовков в живота не отбеляза нито един шумен факт; Йовков не посегна с ръка срещу никого, не наказа с думи своите "хулници", не попречи на никого да прояви своето съществуване. Отиде си от нас така смирено, както живя!
Който не го познаваше, едва ли щеше да заподозре, че тоя плах човек с поглед на елен е автор на "Старопланински легенди", на една от най-хубавите книги в българската литература, че той е написал "По жицата"- разказ, който би красил антологиите в литератури, много по-богати от нашата.
НИКОЛАЙ ОСИПОВИЧ МАСАЛИТИНОВ / театрален режисьор/ :Бях във възторг от поетическия дар на автора, от неговото умение да рисува пълнокръвни характери и от образния език на действащите лица. Изпълнителите не по-малко от мен бяха увлечени от художествените достойнства на пиесата / "Албена"/ и затова работата над нея протече радостно и творчески.
За последен път го видях в Борисовата градина - беше с жена си и детето си. За пръв път го наблюдавах да се смее от сърце- широко и сърдечно, без ирония...
Този човек...даде всичката си благост и мед на душата си в своите слънчеви творения, които по-добре от всичко изразяват какво е бил някога човекът, който ги е създал...
ПРОФ.ПЕТЪР ПЕТКОВ /бълг.политически и обществен деец/ ``Така обичаше Йовков животните- домашните и дивите. И едничък ще си остане по своя дар да ни ги описва тъй, че да ни просълзи от умиление към тях, и от упрек към нас самите, загдето сме били тъй безучастни и безсърдечни към тези мили същества, които отдавна биха ни разкрили душата си и голямата си привързаност към нас, ако можеха да говорят...
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ /български писател/: ...Йовков се отпущаше да разказва само пред най-близки приятели, и то случайно, подтикван от някой току-що бликнал спомен. Хуморът, който оживяваше думите и образите му, беше изискан, тънък, едва доловим.
Йовков изобщо беше извънредно чист човек - и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Никога не съм чул от него неприлична дума, никога не помня да е провявявал склонност да слуша цинични приказки, злословия. Към жените се отнасяше с оная неповторима , изпълнена със сдържаност съзерцателност, която знаем от произведенията му. Случвало се е в разговор да стане дума за жена му-правеше впечатление, че винаги я наричаше с галеното и име и като говореше за нея, в думите му трептеше и нежност , и топлота, и уважение...`
ПРОФ.СПИРИДОН КАЗАНДЖИЕВ /български психолог и философ/:Разговорите с Йовков бяха винаги интересни. Обикновено те засягаха спомени от миналото, неговото собствено литературно дело, духовният живот изобщо. Често обаче те се докосваха до обществения живот след войните, който живот не намираше място в произведенията на Йовков. Тогава на преден план излизаше човекът и гражданинът- обществено загрижен, но винаги мъдър и зрял в преценките си. Йовков говореше винаги от опит, затова мисълта му беше винаги конкретна и се слагаше като изповед. В тая мисъл имаше винаги голямо самообладание и будно чувство на отговорност. Ако понякога заради лошо настроение тя се изместваше или загубваше мярка, веднага настъпваше реакция и Йовков се извиняваше. Мисълта на Йовков не се губеше в думи; без да търси и с лекота, тя намираше винаги най- простия и спокоен израз. Само на честната душа вратата е така отворена.
За Йовков може да се каже, че беше мъченик на своя талант. Той беше непрекъснато в творческо напрежение. Образите на героите му и техните съдби го преследваха упорито и не му даваха покой.
Йовков разправя, че се бои да отиде в Добруджа. Бои се, че ще намери земята и хората съвсем други - не такива, каквито ги знае. Всяко негово вдъхновение го носи нататък- там е пейзажът му, там са героите му, там е битът, работата, съдбата им.Цялата негова творческа личност, спомените и вдъхновенията му се коренят там. Какво ще стане, ако този свят го види сега друг?!Йовков се бои, че в такъв случай няма да може да се върне към своето творчество.
ПЕТЪР ДИНЕКОВ /литературен критик/:Самият писател бе като Сали Яшар- творецът на пеещите каруци от "Песента на колелетата"- вдълбочен в себе си, "приказваше малко, но и малкото, което кажеше, беше ясно, умно, отмерено", който дълги часове съзерцаваше света и хората, останал сам със себе си и с мислите си.- не е ли това самият автор?!
ДУМИ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ:
"Не съм написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки мотив отнасям в тоя пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в която съм живял и която познавам. Вън от тях нищо не бих могъл да напиша."
"Аз имам много лош нрав: като се заловя за една работа, изпадам в едно напрежение, което с всеки ден расте и не ми дава мира, докато не стигна края. Но пък приятно е, като затвори човек последния лист и остави ръкописа настрана."
"Това кафене /сладкарницата на пл."Цар Освободител"/ е моят втори кабинет. Вечер, между 5 и 7ч., там посетителите са малко и аз стоя спокоен и пуша и си мисля работите. Може да се каже - там пиша разказите си; у дома ги "преписвам" на книга."
"Истинските ми творчески часове са в кафенето: седя си сам, гледам през стъклата на улицата, дето тече животът, и си мисля за героите, като да са и те там някъде в същия живот. Така те стават по-действителни и по-правдиви, не идват при мене като призраци от някакъв въображаем свят."
"Изглежда ние сме в най-мизерни условия за културна работа. Гледам румъните- станаха голям народ- вестниците им като европейските. Същото нещо е и в Югославия и в Гърция. Дори турците са вече по-добре от нас. Ние вървим всъщност назад. Грижите ни задуховния живот от ден на ден отслабвати смешното е, че нашите министри, най-често случайни хора без отношение към нашия културен живот, приказват непрекъснато за "въэзраждане", а на практика вършат работи, които нямат нищо общо с това възраждане. Те гледат на литературата и на изкуството като на излишно нещо, защото ачкват от работата на писателя и художника бързи, непосредствени ефекти.И понеже тези ефекти не идват вендага, смятат, че грижите залитературата и изкуството могат постоянно да се отлагат...Нашите политически мъже не могат да разберат, че обновлението и възраждането са преди всичко в творенията на писатели и художници, създадени от българска душа и предназначени да будят, да хранят и да издигат тази душа."
"Интелигенцията ни не живее нашата действителности не я разбира, откъсната е от народа и неговите инстинкти, затова не може да се справи разумно с никое затруднение в живота ни. Тъкмо обратното- тия затруднения стават от ден на ден повече и по-големи."
"Творчеството е мъка. За мене поне, аз признавам това. Аз се измъчвам. Не само затова, че трябва да се намери сюжет- аз винаги имам сюжети- не сам,о че трябва да се обработи, да му се даде художествена, хубава форма, но ме измъчва самият сюжет, историята, която ще разказвам. Нося я, ходя с нея, мисля за нея и я изживявам. Не мога да се освободя от нея и така ме измъчва, че след свършването на една работа се чувствам съвсем изтощен - толкова ми се ще да не се захващам за друга. И ако понякога ходя сам, търся уединение и мълча, то не е, както мислят някои, че не обичам хората, че не обичам да седя с приятели, а защото съм погълнат от своите работи и не мога да се отделя от тях."
