Днес е рождената дата на прекрасния класик на българската литература ЕЛИН ПЕЛИН

Елин Пелин се ражда под името Димитър Иванов на 18 юли 1877 година, като най-малкия от единадесетте деца в семейството. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.До края на живота си е обременен от материални трудности. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). Умира на 3 декември 1949 година в София на 72-годишна възраст.На него е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село Байлово. Името на Елин Пелин носи морският нос „Елин Пелин“ в Антарктика. Псевдоними на писателя:Елин Пелин, Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина,Бокич,Слова

ДА ПОЧЕТЕМ АПОСТОЛА - 18 ЮЛИ Е НЕГОВАТА РОЖДЕНА ДАТА

 Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (от 1861-о лето), да му служа до смърт и да работя по народната воля. — до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.  Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.  Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си. — до Панайот Хитов, писано през март или април 1868 г.  Без изпит не е приет никой. — Из „Нареда (проектоустава) за освобождение на българския народ — за приемане на войводите и техните длъжности“  Без революция сме загубени во веки веков. — до комитета в Карлово, 16.I.1872 г.  Близо е времето вече — българинът не ще бъде роб, а свободен. — до окръжния център в с. Голям извор (Тетевенско), 12.XII.1872 г.  Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност. — доЛ. Каравелов, 25.VII.1872  Бързата работа ялова излиза. — до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.  Време за помагане е сега — закъснелите не ще бъдат наши приятели. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.  Времето е в нас и ние сме във времето. — до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.  Всекиму ще се държи сметка за делата. — до троянци и сливенци, 15.VII.1872 г.  Всички зависят от вишегласието. — до Революционния комитет в Сливен, 16.I.1872 г.  Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България! — Писмо-дописка до Ганчо Мильов в Букурещ, 10.V.1871 г.  Всичко се състои в нашите задружни сили. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.  Главният център е в България. — до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.  Дела трябват, а не думи. — до Л. Каравелов, 27.I.1872 г.  Днешният век е век на свободата. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.  Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица. — до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.  Дружна разяснителна работа. — до местни комитети, лятото на 1872 г.  Дързост и постоянство!  За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.  За враговете на демокрацията и републиката — смърт! — из „Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ“ — наказателен закон, 3  За отечеството работим — кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим. — до Ив.П.Кръшковски, 20.VI.1871 г.  За честните хора такава смърт. — до сливенци, 4.IV.1872 г.  Заклевам се пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си. — Писмената клетва на Левски, положена след общото събрание в Букурещ, април и май 1872 г.  Играем с живота на 7 милиона българи — трябва зряло да се постъпва. — до Данаил Хр. Попов, 11.II.1871 г.  Има два пътя — кой ще изберете? — до Л. Каравелов  И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.  Интригата спира хода на народната работа. — до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.  Историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму.  Както речат повечето игроводи, така ще играем. — до кръг дейци във Влашко, 20.VI.1871 г.  Каравелов казва: „Аз съм“. — до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.  Които искат да умрат за отечеството си, да бъдат готови. — до Д. Хр. Попов, 5.II.1871 г.  Който не е чист, убивам го. И работа трябва, работа! — до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16.IX.1872 г.

НЕУДОБЕН РАЗГОВОР И НЕПОДХОДЯЩ МОМЕНТ

Първият работен ден след отпуската ми бе помрачен, защото научих нещо неприятно. Един от моите читатели е споделил, че повече няма да посещава училищната библиотека, защото книгите били стари, износени и грозни.

Не обвинявам детето, защото тово е неговото искрено мнение, което не е далеч от истината. Естествено, във всяка библиотека има остарели, износени и похабени книги- това е резон от многократната им употреба и живот. Тъжен е фактът, че постъпленията от нови книги е нищожно малък. А малките читатели искат да държат в ръцете си нова, красива и чиста книжка /както и големите читатели/.

Какво бих могла лично аз да направя, за да "подобря" вида на книгите?! Опитите ми се свеждат до тиксо и лепило... Обновяването на библиотечния фонд е единственото решение, но това е свързано със средства, които винаги са липсващи. Така, че се извинявам на читатели си за това, че не мога да предлагам нови, актуални, полезни и красиви книги. Нека и те, читателите, проявят разбиране и съдействат, както им е възможно

- например да даряват детските книжки от дома си, за които са вече порастнали.

НЕКА ДА Е ЛЯТО, САМО ДА Е ЛЯТО...

УЧИЛИЩНАТА БИБЛИОТЕКА Е НА ВАШЕ РАЗПОЛОЖЕНИЕ ПРЕЗ ЛЯТНАТА ВАКАНЦИЯ!

585 -ТЕ ЧИТАТЕЛИ НА БИБЛИОТЕКАТА ЗНАЯТ КАКВИ СА ФОНДОВИТЕ НАЛИЧНОСТИ ОТ КНИГИ И КОМПАКТ ДИСКОВЕ.

ВЪЗПОЛЗВАЙТЕ СЕ, ПОСЕТЕТЕ БИБЛИОТЕКАТА И СЕ ПОДГОТВЕТЕ ЗА ПРЕДСТОЯЩАТА УЧЕБНА ГОДИНА. В ЧИТАЛНЯТА НА БИБЛИОТЕКАТА МОЖЕТЕ ДА СЕ НАСЛАДИТЕ НА МНОЖЕСТВО ДЕТСКИ ЕНЦИКЛОПЕДИИ ЗА ЖИВОТНИ, ПТИЦИ, РАСТЕНИЯ, ДЪРЖАВИ, РЕЛИГИИ, ХУДОЖНИЦИ...

В УЧИЛИЩНАТА БИБЛИОТЕКА ЩЕ СЕ ПОЧУВСТВАТЕ ПРИЯТНО, ПРОХЛАДНО И УЮТНО. ОЧАКВАМ ВИ ВСЕКИ ДЕН ОТ 8ч. ДО 17ч.

"Без нежна половинка мъжете оскотяват и не са способни на нищо" - днес е рождения ден на писателя, драматурга, общественикаАНТОН СТРАШИМИРОВ

ВИЗИТКА:Антон Страшимиров / 15 юни 1872-1937/ е роден във Варна. Син е на зидар, преселник от Разложко. Дълги години слугува из Добруджа по кръчми и кафенета. По-късно успява да стане начален учител във Варненско и Бургаско и се увлича от социализма. През1895 г. заминава за Берн, Швейцария, където слуша лекции по литература и география. След завръщането си в България основава заедно с Тодор Влайков сп."Демократически преглед" /1902/. Издава и списанията "Наш живот" и "Наши дни", които отразяват културния живот в България след войните. По време на Септемврийското въстание пише знаменитото: "Клаха народа, както и турчин не го е клал"­ върховен акт на гражданска смелост и достойнство. Неподкупната му съвест го издига винаги на вълната на обществените събития. Автор на публицистични статии, народопсихологически студии, романи и пиеси като "Есенни дни", "Хоро", "Вампир", "Смутно време", "Книга за българите" и др. Без нежна половинка мъжете оскотяват и не са способни на нищо , твърдял белетристътАнтон Страшимиров грабнал сърцето на млада поетеса. Той убедил красивата жена да зареже писането и да му стане съпруга.Често съвременниците на Антон Страшимиров са го обвинявали, че е надут, необщителен, че представлява вихър, който преминава през всичко, без да се трогне сърцето му. Личният живот на писателя разкрива много факти, които са противни на това твърдение. Той обикалял страната и изнасял сказки. Една от любимите му теми била за любовта. "Любовта не е фарс", казвал пред събраните си слушатели Страшимиров. "Тя е тази, която единствено ни ръководи в живота. Без жената мъжът оскотява, а нейната любов го облагородява и вдъхновява за велики дела. Хвалете и уважавайте жената, която трябва да бъде поставена на пиедестал". Белетристът твърдял, че грижата за днешния и утрешния ден убива у мъжа кавалера. На една сказка във Видин писателят се провикнал, че "културните ценности не се създават от мъже-простаци". На тази сказка присъствала и бъдещата съпруга на писателя - Стефка. Тя била млада учителка, от средно заможно семейство. Страшимиров забелязва хубавата жена и я пита интересува ли се от писателския труд.Тя му отговаря, че боготвори хората, които пишат. След два дни двамата се срещат на гости в семейството на учителя Димитър Сарафов. Поканват ги да седнат на масата един до друг. От тази вечер започва връзката между тях. Стефка показва на Антон свои стихове. Той ги прочита, след което й прошепва: "Не искам да те обидя, но всеки може да пише така. По-добре рисувай или свири на някакъв инструмент, а най-добре ще бъде да ме обичаш!" След сватбата, пред близките си, писателят твърдял, че е случил на жена. Единствено тъжен момент в съвместното им съществуване е, че двамата нямат деца. Веднъж, когато семейството останало почти без пари, Стефка вижда чудно хубава рокля на една витрина и я купува с последните 60 лева. Прибира се в къщи и казва на Антон, че е направила прибързана покупка. Тогава писателят се доближава до нея, прегръща я и в този момент земетресение разтърсва и двамата. Така те стоят дълго. Природното бедствие отминава и в стаята им влиза една позната, която ги вижда прегърнати. Когато ги пита какво правят, Страшимиров отговаря, че искали да останат така до края на живота си. В най-тежките за Антон дни, когато списанията, в които пише, не дават никакви хонорари, Стефка спасява домашния уют на мъжа си. Тя става актриса и основава трупа, която играе пиесите на Страшимиров по села и градове. Така жена му припечелва дребни пари за съществуването им. На големия ни писател принадлежат думите: "Обичам хората само когато са нещастни." Според него българинът, какъвто и пост да заема, си остава практичен селянин по душа. Той рее погледа си не в небесата, а към земята. Обръща очи към Бога единствено, когато е тъжен. Само тогава устата му сипе ласкави думи към Спасителя. Като илюстрация Страшимиров привеждал следната случка. Наскоро след Балканската война той посещавал по свои работи нотариата в Разград. Тук често го посрещало едно злобно и навъсено чиновниче, което забождало очи в едно тефтерче. Веднъж писателят надникнал в тефтерчето и останал изненадан. Там, на първа страница, стоял надписът "Скръбните часове на Петър Еленски, дневник". По-нататък човечето разказвало как жена му го биела и тероризирала, как изсмуквала кръвта му с ненаситната си алчност и как мъчно се живеело с нея. Тогава Страшимиров го съжалява и започва да го пита защо не остави тази проклета съпруга - толкова бил трогнат от изповедта на Еленски. Отначало чиновникът се наежил, но после думите му се отприщили и той разказал невероятни случки на писателя - как подгонен от тежката си мъка ходел сам в полето и си говорел. "Ето, тези хора само в нещастието си са истински. Иначе са хищници", казвал пред приятели писателят. Понякога и най-близките до Антон не са могли да го разберат. Такъв е случаят през 1907 г., когато се обявява конкурс за написване на пиеси. С наградената трябвало да се открие новата сграда на Народния театър. Страшимиров изпратил по пощата два ръкописа, с различни почерци и с различни псевдоними и мото. Не след дълго се оказва, че той спечелва конкурса с пиесите си "Свекърва" и "Отвъд". Намусен от случилото се, Петко Тодоров, който също участва в конкурса с драмата си "Първите", разказва в кафене "България" на П.К.Яворов и на проф. Ал. Балабанов, че Страшимиров се големеел. В този момент в кафенето влиза победителят, а Петко го упреква, че не ги поздравява поотделно. Тогава Антон се провиква така, че чуват всички:"Аз не миткам като Вас от капия на капия, защото нямам време". Това препълва чашата и Тодоров обявява дуел на Страшимиров. Решават дуелът да е на площад "Александър I", а разстоянието между дуелиращите се да е 200 крачки. Яворов съжалява Петко, който не е хващал револвер в ръка, и иска да го замести в дуела. Преди това искат последни обяснения от Страшимиров. Той обаче се изправя пред тях и започва да ги замеря с лимонадени шишета. И Яворов изпраща няколко шишета по белетриста. След сбиването решението за дуел е забравено, но в. "Вечерна поща" отразява в пълнота случилото се. Същият този Страшимиров, който създава пред другите илюзията, че е влюбен в себе си и в творчеството си, не успява до края на живота си да събере пари и да издаде своите съчинения. След смъртта на близките си - на брат си, на съпругата си, на Димчо Дебелянов, на Христо Ясенов и др.,Страшимиров живее много тъжно. И не за себе си му е мъчно в тези дни, както споделял пред приятеля си Христо Миндов, а за скъпата Стефка. Според него, жена му е била мъченица, защото останали бедни. "Хубавото е, че се обичахме", казвал с поклащане на глава писателят.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - ЕДИН ОТ НАЙ- ГОЛЕМИТЕ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ НА БЪЛГАРИЯ

На 28 май 1912 г. в ръцете на Мара Белчева в курортното селище Брунате край езерото Комо - Италия умира големият български поет ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ.През 1921 г. тленните останки на Пенчо Славейков са пренесени от Брунате в София, където в тържествена обстановка, заедно с тленните останки на П. Ю. Тодоров, са препогребани на родна земя. Днес, 100 години след кончината на П.Славейков, е редно да си спомним за него, за неговия принос в развитието на българската литература.

На 28 май, в деня на стогодишнината от смъртта на Пенчо Славейков, учредителят на отличието проф. дфн Светлозар Игов обяви за шести път литературната награда "Дъбът на Пенчо", която се присъжда за приноси в съвременната българска литература и литературознание. Наградата за 2012 година се присъжда на Миряна Янакиева за книгата "От родния кът до гроба. Пенчо Славейков - "Сън за щастие" и на Борис Минков за книгата "Градът - междинни полета". В ръкописните си бележки поетът коментира дилемата около кръщелната си дата: "Кръщелното ми свидетелство изгоря в Стара Загора, но в един стар тефтер, в който баща ми е записвал стиховете си, има записано с негова ръка, че аз съм роден на 1-ви април 1868 година в Трявна. Ще ми се да вярвам, че тая е верната дата на моето рождение; но майка ми все и сега настоява, че то е било през две пролети по-рано." Но той дава "тон" на специалистите да възприемат и те твърдението на Ирина Славейкова: "Роден съм на 27 апр. 1866 г. в Трявна и до единадесетата си година не бях излизал на никъде вън от родното си село." И така - бъдещият голям поет прекарва детството си до Руско-турската война от 1877-1878 г. в родната Трявна. През зимата на 1884 г. той заболява тежко, получава физически недъг, който го съпътства до края и превръща жизнерадостното палаво дете в трудно подвижен юноша, в личност, прикована към стаята и дома, а не подвластна на събитията и пътищата към широкия свят. Казвам това и не забравям, че покрай неуседливия Дядо Славейков синът му наистина съумява да види на живо много от кътчетата на Отечеството - с пребиваванията на семейството в Стара Загора, в Търново, в София, Пловдив, чрез пътуванията с бащата из Родопите. Ще трябва да стане дума и за престоите му в Лайпциг, в Русия, в Италия...Биографията на Пенчо Славейков се оказва не толкова низ от събития, колкото въплъщавана от духовни терзания и домогвания, от интелектуално напрежение и съучастие в конфликтите на деня, от "намесата" му с естетическа присъда и обобщение, с мисловна оценка и вниквания за разкриване на тяхната същност. Той не може да участва във войните, в обществено политическите борби, в движението за освобождаване на Македония, да е в центъра на събитията, където се е оказвал неговият баща, където срещаме П: К. Яворов, Антон Страшимиров и др. В творчеството му обаче всичките те видимо или скрито присъстват, рефлектират, намират израз. И то винаги върху вечно живия пласт на усещанията и преживяванията от детството. В това ни убеждават много от лирическите му миниатюри и епическите му творби, вълнуващият "Пролог" към поемата "Кървава песен". Първата фаза от житейския път на Пенчо Славейков бихме могли да видим чрез преживяното в Трявна, в Стара Загора и София до годината на неговото заболяване (1884).През 1892 г. Пенчо Славейков заминава за Германия - записан е на 4 ноември за студент по философия в Лайпциг. Тогава започва да излиза сп. "Мисъл", редактирано от д-р К. Кръстев, където поетът отпечатва "Сърце на сърцата", "Успокоеният", "Фрина". Годините, затворени от двата съдбоносни факта - заболяването през 1884 и заминаването за чужбина през 1892 г.,- са време на тежка физическа борба за живот, на главоломна пренагласа на характера, на първите стъпки чрез волята за творчество да се закрепи и изгради волята за живот. Венчавайки се по принуда завинаги със страданието, Пенчо Славейков разбира, че няма друг изход освен да преоткрие неговата пречистваща сила и екзистенциалност, неговия дълбок естетически заряд. Разбираме го от онова, което предлага в сп. "Мисъл". Но то е първите завършени резултати от скрита вътрешна драма, която намира израз в школските му поетически опити, в преводите и сътрудничеството на сп. "Библиотека Свети Климент" (1886-1891), в дебютната му стихосбирка "Момини сълзи" (1888), но и в търсенията му на поет през следващите години.През 1911 г., все още директор на Народната библиотека, Пенчо Славейков предприема пътуване в чужбина, за да се запознае с библиотечното дело там и да използва опита у нас. В Италия го застига вестта, че на 10 юли министър С. Бобчев го освобождава от тоя пост и го назначава за обикновен уредник на училищния музей. Ударът е с материалните си последици, но по-важни са моралните, демонстрираното унижение, засегнатото честолюбие от тази груба постъпка и от реакцията на културната общественост... Пенчо Славейков, имайки до себе си само Мара Белчева, се обрича на доброволно изгнание.Но по всичко изглежда, че жаждата за творчество дотук е поддържала волята за живот. Почувствал се откъснат и изолиран, пренебрегнат и забравен, Пенчо Славейков загубва от съпротивителните си сили, връхлитат го новите вълни на болестта и страданието. Ето прекрасен стих от поета:"Во стаичката пръска аромат/оставена от тебе китка цвете,/тоз аромат душата ми в мечти/при теб унася, свидно мое дете..."

11 май- Денят на светите братя Кирил и Методий, празник на училището ни

11 МАЙ – СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ СПОМЕН ЗА ПЪРВИТЕ АПОСТОЛИ ПРОСВЕТИТЕЛИ БЪЛГАРСКИ Върви народе възродени, към светла бъднина върви с книжовността, таз сила нова, ти чест и слава поднови. През Възраждането 11 май се утвърждава като важен ден от празничната система на българите – Ден за почит на светите братя Кирил и Методий. Този ден, според съвременната терминология, би могъл да бъде определен като продукт на волята на формиращото се през Възраждането гражданско общество в етническите граници на поробената българска държава. Светският празник за Св.св.Кирил и Методий, който се доразвива като специфично българско явление, бележи началото си през Възраждането и се свързва с училищните тържества, които са били организирани на 11 май, когато Църквата отбелязва празника на двамата свети братя. Първи известия за празнуването на Кирил и Методий на 11 май във възрожденската ни книжнина, намираме в "Христоматия славянского язъка" от 1852 г. на Неофит Рилски. През 1857 г. денят на светите братя е почетен в българската църква "Св. Стефан" в Цариград, заедно със служба и за св. Иван Рилски. От страниците на Цариградски вестник от 26 април 1858 г. будните ескизаарски граждани научават, че в Пловдив и други градове българите започнали да честват вместо „Три светии” „Св.Св. Кирил и Методий” като училищен празник. По същото време х. Г. Славов донася от Цариград „минейник – служба” за светите братя, съставен от архимандрит Неофит Рилски на църковно-славянски език. От 1863 г., 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. След Освобождението 11 май става общоучилищен празник на славянските първоучители. Тогава се заражда идеята за химн. През 1892 г. в Русе, Стоян Михайловски, тогава учител в Мъжката гимназия, написва "Върви народе възродени". През май 1901г. учителят от Петокласното Ловчанско училище Панайот Пипков написва музиката към текста. С въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът, отбелязван от държава и Църква, вече се чества на един ден - само на 24 май. След 1969 г. се провежда изкуствена секуларизация чрез отделяне на църковния от светския календар, затова днес вече си имаме два празника - църковен (11 май) и светски (24 май).

Днес настоящите ръководители, учители, служители и ученици почетоха празника и доказаха,че духът на светите братя Кирил и Методий е жив и че писмеността и просветността са неизменните спътници на българския народ. Нека пребъдат имената на Св.Кирил Философ и Св.Методий!