"Без нежна половинка мъжете оскотяват и не са способни на нищо" - днес е рождения ден на писателя, драматурга, общественикаАНТОН СТРАШИМИРОВ

ВИЗИТКА:Антон Страшимиров / 15 юни 1872-1937/ е роден във Варна. Син е на зидар, преселник от Разложко. Дълги години слугува из Добруджа по кръчми и кафенета. По-късно успява да стане начален учител във Варненско и Бургаско и се увлича от социализма. През1895 г. заминава за Берн, Швейцария, където слуша лекции по литература и география. След завръщането си в България основава заедно с Тодор Влайков сп."Демократически преглед" /1902/. Издава и списанията "Наш живот" и "Наши дни", които отразяват културния живот в България след войните. По време на Септемврийското въстание пише знаменитото: "Клаха народа, както и турчин не го е клал"­ върховен акт на гражданска смелост и достойнство. Неподкупната му съвест го издига винаги на вълната на обществените събития. Автор на публицистични статии, народопсихологически студии, романи и пиеси като "Есенни дни", "Хоро", "Вампир", "Смутно време", "Книга за българите" и др. Без нежна половинка мъжете оскотяват и не са способни на нищо , твърдял белетристътАнтон Страшимиров грабнал сърцето на млада поетеса. Той убедил красивата жена да зареже писането и да му стане съпруга.Често съвременниците на Антон Страшимиров са го обвинявали, че е надут, необщителен, че представлява вихър, който преминава през всичко, без да се трогне сърцето му. Личният живот на писателя разкрива много факти, които са противни на това твърдение. Той обикалял страната и изнасял сказки. Една от любимите му теми била за любовта. "Любовта не е фарс", казвал пред събраните си слушатели Страшимиров. "Тя е тази, която единствено ни ръководи в живота. Без жената мъжът оскотява, а нейната любов го облагородява и вдъхновява за велики дела. Хвалете и уважавайте жената, която трябва да бъде поставена на пиедестал". Белетристът твърдял, че грижата за днешния и утрешния ден убива у мъжа кавалера. На една сказка във Видин писателят се провикнал, че "културните ценности не се създават от мъже-простаци". На тази сказка присъствала и бъдещата съпруга на писателя - Стефка. Тя била млада учителка, от средно заможно семейство. Страшимиров забелязва хубавата жена и я пита интересува ли се от писателския труд.Тя му отговаря, че боготвори хората, които пишат. След два дни двамата се срещат на гости в семейството на учителя Димитър Сарафов. Поканват ги да седнат на масата един до друг. От тази вечер започва връзката между тях. Стефка показва на Антон свои стихове. Той ги прочита, след което й прошепва: "Не искам да те обидя, но всеки може да пише така. По-добре рисувай или свири на някакъв инструмент, а най-добре ще бъде да ме обичаш!" След сватбата, пред близките си, писателят твърдял, че е случил на жена. Единствено тъжен момент в съвместното им съществуване е, че двамата нямат деца. Веднъж, когато семейството останало почти без пари, Стефка вижда чудно хубава рокля на една витрина и я купува с последните 60 лева. Прибира се в къщи и казва на Антон, че е направила прибързана покупка. Тогава писателят се доближава до нея, прегръща я и в този момент земетресение разтърсва и двамата. Така те стоят дълго. Природното бедствие отминава и в стаята им влиза една позната, която ги вижда прегърнати. Когато ги пита какво правят, Страшимиров отговаря, че искали да останат така до края на живота си. В най-тежките за Антон дни, когато списанията, в които пише, не дават никакви хонорари, Стефка спасява домашния уют на мъжа си. Тя става актриса и основава трупа, която играе пиесите на Страшимиров по села и градове. Така жена му припечелва дребни пари за съществуването им. На големия ни писател принадлежат думите: "Обичам хората само когато са нещастни." Според него българинът, какъвто и пост да заема, си остава практичен селянин по душа. Той рее погледа си не в небесата, а към земята. Обръща очи към Бога единствено, когато е тъжен. Само тогава устата му сипе ласкави думи към Спасителя. Като илюстрация Страшимиров привеждал следната случка. Наскоро след Балканската война той посещавал по свои работи нотариата в Разград. Тук често го посрещало едно злобно и навъсено чиновниче, което забождало очи в едно тефтерче. Веднъж писателят надникнал в тефтерчето и останал изненадан. Там, на първа страница, стоял надписът "Скръбните часове на Петър Еленски, дневник". По-нататък човечето разказвало как жена му го биела и тероризирала, как изсмуквала кръвта му с ненаситната си алчност и как мъчно се живеело с нея. Тогава Страшимиров го съжалява и започва да го пита защо не остави тази проклета съпруга - толкова бил трогнат от изповедта на Еленски. Отначало чиновникът се наежил, но после думите му се отприщили и той разказал невероятни случки на писателя - как подгонен от тежката си мъка ходел сам в полето и си говорел. "Ето, тези хора само в нещастието си са истински. Иначе са хищници", казвал пред приятели писателят. Понякога и най-близките до Антон не са могли да го разберат. Такъв е случаят през 1907 г., когато се обявява конкурс за написване на пиеси. С наградената трябвало да се открие новата сграда на Народния театър. Страшимиров изпратил по пощата два ръкописа, с различни почерци и с различни псевдоними и мото. Не след дълго се оказва, че той спечелва конкурса с пиесите си "Свекърва" и "Отвъд". Намусен от случилото се, Петко Тодоров, който също участва в конкурса с драмата си "Първите", разказва в кафене "България" на П.К.Яворов и на проф. Ал. Балабанов, че Страшимиров се големеел. В този момент в кафенето влиза победителят, а Петко го упреква, че не ги поздравява поотделно. Тогава Антон се провиква така, че чуват всички:"Аз не миткам като Вас от капия на капия, защото нямам време". Това препълва чашата и Тодоров обявява дуел на Страшимиров. Решават дуелът да е на площад "Александър I", а разстоянието между дуелиращите се да е 200 крачки. Яворов съжалява Петко, който не е хващал револвер в ръка, и иска да го замести в дуела. Преди това искат последни обяснения от Страшимиров. Той обаче се изправя пред тях и започва да ги замеря с лимонадени шишета. И Яворов изпраща няколко шишета по белетриста. След сбиването решението за дуел е забравено, но в. "Вечерна поща" отразява в пълнота случилото се. Същият този Страшимиров, който създава пред другите илюзията, че е влюбен в себе си и в творчеството си, не успява до края на живота си да събере пари и да издаде своите съчинения. След смъртта на близките си - на брат си, на съпругата си, на Димчо Дебелянов, на Христо Ясенов и др.,Страшимиров живее много тъжно. И не за себе си му е мъчно в тези дни, както споделял пред приятеля си Христо Миндов, а за скъпата Стефка. Според него, жена му е била мъченица, защото останали бедни. "Хубавото е, че се обичахме", казвал с поклащане на глава писателят.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - ЕДИН ОТ НАЙ- ГОЛЕМИТЕ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ НА БЪЛГАРИЯ

На 28 май 1912 г. в ръцете на Мара Белчева в курортното селище Брунате край езерото Комо - Италия умира големият български поет ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ.През 1921 г. тленните останки на Пенчо Славейков са пренесени от Брунате в София, където в тържествена обстановка, заедно с тленните останки на П. Ю. Тодоров, са препогребани на родна земя. Днес, 100 години след кончината на П.Славейков, е редно да си спомним за него, за неговия принос в развитието на българската литература.

На 28 май, в деня на стогодишнината от смъртта на Пенчо Славейков, учредителят на отличието проф. дфн Светлозар Игов обяви за шести път литературната награда "Дъбът на Пенчо", която се присъжда за приноси в съвременната българска литература и литературознание. Наградата за 2012 година се присъжда на Миряна Янакиева за книгата "От родния кът до гроба. Пенчо Славейков - "Сън за щастие" и на Борис Минков за книгата "Градът - междинни полета". В ръкописните си бележки поетът коментира дилемата около кръщелната си дата: "Кръщелното ми свидетелство изгоря в Стара Загора, но в един стар тефтер, в който баща ми е записвал стиховете си, има записано с негова ръка, че аз съм роден на 1-ви април 1868 година в Трявна. Ще ми се да вярвам, че тая е верната дата на моето рождение; но майка ми все и сега настоява, че то е било през две пролети по-рано." Но той дава "тон" на специалистите да възприемат и те твърдението на Ирина Славейкова: "Роден съм на 27 апр. 1866 г. в Трявна и до единадесетата си година не бях излизал на никъде вън от родното си село." И така - бъдещият голям поет прекарва детството си до Руско-турската война от 1877-1878 г. в родната Трявна. През зимата на 1884 г. той заболява тежко, получава физически недъг, който го съпътства до края и превръща жизнерадостното палаво дете в трудно подвижен юноша, в личност, прикована към стаята и дома, а не подвластна на събитията и пътищата към широкия свят. Казвам това и не забравям, че покрай неуседливия Дядо Славейков синът му наистина съумява да види на живо много от кътчетата на Отечеството - с пребиваванията на семейството в Стара Загора, в Търново, в София, Пловдив, чрез пътуванията с бащата из Родопите. Ще трябва да стане дума и за престоите му в Лайпциг, в Русия, в Италия...Биографията на Пенчо Славейков се оказва не толкова низ от събития, колкото въплъщавана от духовни терзания и домогвания, от интелектуално напрежение и съучастие в конфликтите на деня, от "намесата" му с естетическа присъда и обобщение, с мисловна оценка и вниквания за разкриване на тяхната същност. Той не може да участва във войните, в обществено политическите борби, в движението за освобождаване на Македония, да е в центъра на събитията, където се е оказвал неговият баща, където срещаме П: К. Яворов, Антон Страшимиров и др. В творчеството му обаче всичките те видимо или скрито присъстват, рефлектират, намират израз. И то винаги върху вечно живия пласт на усещанията и преживяванията от детството. В това ни убеждават много от лирическите му миниатюри и епическите му творби, вълнуващият "Пролог" към поемата "Кървава песен". Първата фаза от житейския път на Пенчо Славейков бихме могли да видим чрез преживяното в Трявна, в Стара Загора и София до годината на неговото заболяване (1884).През 1892 г. Пенчо Славейков заминава за Германия - записан е на 4 ноември за студент по философия в Лайпциг. Тогава започва да излиза сп. "Мисъл", редактирано от д-р К. Кръстев, където поетът отпечатва "Сърце на сърцата", "Успокоеният", "Фрина". Годините, затворени от двата съдбоносни факта - заболяването през 1884 и заминаването за чужбина през 1892 г.,- са време на тежка физическа борба за живот, на главоломна пренагласа на характера, на първите стъпки чрез волята за творчество да се закрепи и изгради волята за живот. Венчавайки се по принуда завинаги със страданието, Пенчо Славейков разбира, че няма друг изход освен да преоткрие неговата пречистваща сила и екзистенциалност, неговия дълбок естетически заряд. Разбираме го от онова, което предлага в сп. "Мисъл". Но то е първите завършени резултати от скрита вътрешна драма, която намира израз в школските му поетически опити, в преводите и сътрудничеството на сп. "Библиотека Свети Климент" (1886-1891), в дебютната му стихосбирка "Момини сълзи" (1888), но и в търсенията му на поет през следващите години.През 1911 г., все още директор на Народната библиотека, Пенчо Славейков предприема пътуване в чужбина, за да се запознае с библиотечното дело там и да използва опита у нас. В Италия го застига вестта, че на 10 юли министър С. Бобчев го освобождава от тоя пост и го назначава за обикновен уредник на училищния музей. Ударът е с материалните си последици, но по-важни са моралните, демонстрираното унижение, засегнатото честолюбие от тази груба постъпка и от реакцията на културната общественост... Пенчо Славейков, имайки до себе си само Мара Белчева, се обрича на доброволно изгнание.Но по всичко изглежда, че жаждата за творчество дотук е поддържала волята за живот. Почувствал се откъснат и изолиран, пренебрегнат и забравен, Пенчо Славейков загубва от съпротивителните си сили, връхлитат го новите вълни на болестта и страданието. Ето прекрасен стих от поета:"Во стаичката пръска аромат/оставена от тебе китка цвете,/тоз аромат душата ми в мечти/при теб унася, свидно мое дете..."

11 май- Денят на светите братя Кирил и Методий, празник на училището ни

11 МАЙ – СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ СПОМЕН ЗА ПЪРВИТЕ АПОСТОЛИ ПРОСВЕТИТЕЛИ БЪЛГАРСКИ Върви народе възродени, към светла бъднина върви с книжовността, таз сила нова, ти чест и слава поднови. През Възраждането 11 май се утвърждава като важен ден от празничната система на българите – Ден за почит на светите братя Кирил и Методий. Този ден, според съвременната терминология, би могъл да бъде определен като продукт на волята на формиращото се през Възраждането гражданско общество в етническите граници на поробената българска държава. Светският празник за Св.св.Кирил и Методий, който се доразвива като специфично българско явление, бележи началото си през Възраждането и се свързва с училищните тържества, които са били организирани на 11 май, когато Църквата отбелязва празника на двамата свети братя. Първи известия за празнуването на Кирил и Методий на 11 май във възрожденската ни книжнина, намираме в "Христоматия славянского язъка" от 1852 г. на Неофит Рилски. През 1857 г. денят на светите братя е почетен в българската църква "Св. Стефан" в Цариград, заедно със служба и за св. Иван Рилски. От страниците на Цариградски вестник от 26 април 1858 г. будните ескизаарски граждани научават, че в Пловдив и други градове българите започнали да честват вместо „Три светии” „Св.Св. Кирил и Методий” като училищен празник. По същото време х. Г. Славов донася от Цариград „минейник – служба” за светите братя, съставен от архимандрит Неофит Рилски на църковно-славянски език. От 1863 г., 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. След Освобождението 11 май става общоучилищен празник на славянските първоучители. Тогава се заражда идеята за химн. През 1892 г. в Русе, Стоян Михайловски, тогава учител в Мъжката гимназия, написва "Върви народе възродени". През май 1901г. учителят от Петокласното Ловчанско училище Панайот Пипков написва музиката към текста. С въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът, отбелязван от държава и Църква, вече се чества на един ден - само на 24 май. След 1969 г. се провежда изкуствена секуларизация чрез отделяне на църковния от светския календар, затова днес вече си имаме два празника - църковен (11 май) и светски (24 май).

Днес настоящите ръководители, учители, служители и ученици почетоха празника и доказаха,че духът на светите братя Кирил и Методий е жив и че писмеността и просветността са неизменните спътници на българския народ. Нека пребъдат имената на Св.Кирил Философ и Св.Методий!

9 май - Ден на ученическото самоуправление

За пореден път училището дава възможност на учениците да усетят вкуса на управлението, като заемат позициите на Директора, Заместник директорите,учителите, администрацията, библиотекаря, медицинската сестра, хигиенистите, бодигардовете...

В училищната библиотека днес бяха Ламбриана Якимова от 8а кл. и Деница Димитрова от 10а кл. Ето и техните впечатления от деня: Ламбриана Якимова: Какво се стреми да покаже този ден на учениците? Повечето тийнейджъри смятат някои от професиите за скучни или мислят, че работещият на определена професия "не работи". Този ден е, за да покаже на учениците, какво е да се поставят на мястото на работещия, независимо дали е учител, директор, психолог и т.н. Така учениците разбират, че дейностите не им са лесни и че предполагат доста усилия, подготовка и амбиция. През този ден се опитваме и да се доближим до европейското разбиране за труд, където всяко човешко усилие се оценява по достойнство. Ние, тийнейджърите не ценим труда на нашите учители, библиотекари, администрация и други училищни дейности. Кандидатстването за някоя длъжност е просто, за да не бъдем в час - за повечето от нас. В дни, подобни на днешния, разбираме, че професиите са нещо важно и ценно. Така ние променяме представата си за училищна работа и ставаме по-разумни и по зрели. А ако някой от нас хареса професия, това ще бъде достатъчен мотив Денят на ученическото самоуправление да продължи своя живот и през следващите години. Деница Димитрова: Може би всеки ученик има различно мнение за този ден?! За мен Денят на ученическото самоуправление е много вълнуващ и приятен. За първи път през тази учебна година се включих в инициативата като библиотекар. Смятам, че научих много полезни неща. Мисля, че очарованието на този ден се крие в опознаването на различните длъжности в училище, до които в другите дни не можем да се докоснем.

НАЦИОНАЛНА БИБЛИОТЕЧНА СЕДМИЦА 2012

БОЖАНА АПОСТОЛОВА НИ НАПОМНИ, ЧЕ ИМАМЕ ДУХ И ЕМОЦИИ

Пловдивската интелектуалка Божана Апостолова

днес владя града емоционално, напомни на малки и големи, че бита не бива да обсебва живота ни, че сме достойни личности само когато чуваме гласа на сърцето си-така чуваме и сърцето на близките, приятелите,съмишлениците си. Напълни сетивата ни с емоциите на пречистващото страдание, на осъщественото дълбоко приятелство и обич. Обезоръжи ни с пределната си искреност и неподправеност, даде ни урок за достойно поведение...Напомни ни за понятията приятелство, взаимопомощ, сърцатост, патриотизъм. Една пречистваща среща, поезия, изстрадана и дълбока като бездна, една емоция, изгаряща като нестинарските и пламъчета в дланта! Ето стихотворение, посветено на сина и: Днес , 17 юли 2006 Побеляха косите ми, сине. Годините ми се протриха от носене, а се катерят все още нагоре. С едната си ръка вече докосвам небето, а с другата се стискам за тебе. О, Боже, каква канара е обичта ми – страховито надвесена, едва я задържам с очите си, за да не падне, да не затрупа пътя ти, синко, и обърка посоката. На сърцето ти… В училищната библиотека ще намерите част от творчеството на Божана Апостолова.

Златина Петрова от 7б клас написа есе: Има ли бъдеще книгата в епохата на глобалните технологии

ИМА ЛИ БЪДЕЩЕ КНИГАТА В ЕПОХАТА НА ГЛОБАЛНИТЕ ТЕХНОЛОГИИ

Пред последните години хората си задават тревожни въпроси за бъдещето. Виждат колко бързо се развива светът около нас, как новите технологии заменят стериотипитните необходимости. Световният ден на книгата - 23 април - дава повод да се събуди притеснението ни за бъдещето на книгата - ще се заличи ли нейният хартиен вариант, дали виртуалното четене ще запълни необходимостта на всички нас от душевен баланс и хармония, дали ще е способно виртуалното четене да развие нашия интелект. В днешно време компютрите и телевизията като че ли покриват необходимостта ни от информираност и развлечения, но не ни дават възможност да се задълбочим в проблематиката на ежедневието ни. По-младите хора често с лека ръка се отказват от книгите, като нещо остаряло и излишно. Аз смятам, че чрез книгите човек може да се задълбочи, да потърси смисъла на нещата, да развие мисленето си, да постигне успех. Интернет, филмите имат друг смисъл и въздействие. Книгата ни дава широк поглед за света. Благодарение на книгата човек може да прецени и анализира информацията, да направи своите изводи и обобщения. Обичам да седна на дивана, да взема поредната библиотечна книга и да потъна в романтичния свят на героите. Чрез тях опознавам света, съпреживявам, уча се от добрите човешки взаимоотношения, страдам от несправедливостите, пораствам... Не мога да си представя света без книгите - те са неразделна част от живота ни, те ни носят знание, мъдрост, красота. Чрез книгите растем и ставаме цълноценни хора.