180 години от рождението на Николай Павлович - български художник

Видният български художник, Николай Павлович, е роден в Свищов на 9 декември 1835 година.

Николай Павлович (9 декември 1835, Свищов – 13 февруари 1894, София) е български художник роден в семейство с 8 деца на видния възрожденски деец Христаки Павлович с духовно име Хрисант, български възрожденски учител и писател, написал Първа българска граматика (1836 г) и Севастия (Севаста), дъщеря на свищовския първенец Илия Цанков. Николай е брат на лекаря Димитър Павлович, който е основател на първата аптека по европейски образец и открил първата лечебна станция за гръдноболни. Димитър е наричан „Слънцето на Свищов”, след като спасява живота на ханъмата на бея. Огромният му авторитет и застъпничеството му пред турските власти спомагат да бъдат спасени много свищовски съзаклятници и революционери, особено след провала на свищовския таен революционен комитет и разбиването на четите на Филип Тотю и Хаджи Димитър. След клането в Стара Загора и Казанлък, много жители от тези градове се преселват в Свищов. Д-р Павлович е първият главен лекар, на основаната от него болница в Свищов – първата след изгрева на свободата. От 1890 до 1899 г. е главен лекар в Александровска болница в София. Работи за въвеждане на нови клинико-лабораторни методи за изследване. Автор е на известната проба „Павлович-Ривалта” за диагностика на сериозен менингит. Д-р Павлович внася от Германия първия микроскоп за изследване на туберкулозни бацили и др. Разработва начини за разгръщане на амбулаторна дейност. Д-р Павлович е един от основателите на „Българското книжовно дружество”, прераснало впоследствие в „Българска академия на науките” (БАН). Гробовете и на двамата братя, които и в смъртта си са един до друг, са посещавани и до днес в централните софийски гробища.

Бащата оставя децата си сираци през 1848г., когато почива от холера, а една година след това и майката Севаста науска Земният свят. Първите опити на Николай Павлович като художник са илюстрации към книги на д-р Петър Берон. С парите от тези илюстрации той започва да учи във Виена. По-късно – през 1858 г., завършва Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен. Под влияние на немската школа Павлович става поклонник на детайла в живописа. След завръщането си в Свищов Павлович се отдава на различни техники – живопис, графика, литография, театрална сценография и др. Работи върху историческа живопис, иконопис, битови картини и др. Сред работите му са 73 икони за църквата „Света Троица“ в родния му град. Павлович е оставил и голям брой светски портрети, вкл. автопортрети. Сред нарисуваните образи са тези на племенника му Цветан Радославов, на русенския чорбаджия хаджи Велико Хаджипенчович, на съпругата на Иванчо Хаджипенчович Анастасия, на видни търновски граждани като Стефан Серафиди, Петър Ст. Пипев и Никола Златарски. До края на живота си остава скромен художник и патриот. През 1885 г. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис. Николай Павлович умира в София на 13 февруари 1894 г.

„Съединена България“ – литография от българският художник Николай Павлович (1835-1894)**, син на видния възрожденски деец Христаки Павлович и брат на лекаря Димитър Павлович. След приключване на Сръбско-българската война през 1885 г. художникът отново рисува алегорична политическа картина, след като през 1881г Павлович рисува с масло върху платно композицията „България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес в 1878 г.”, наричана още „Разделена България”. През 1881г. и е тиражирана също като литография. Картината за СЪЕДИНЕНИЕТО ни е позната ни пак в два варианта – живопис с масло и литография. Втората /на снимката/ е тиражирана в 1886 г. като е отпечатана в Държавната печатница в София.Тракия, наименована вече Южна България, стои плътно до по-голямата си сестра Северна България, подслонена под нейната ръка. И двете са облечени в пищни военни униформи и здраво държат меч в дясната ръка. На главата на по-малката сестра освен венец вече има и корона. Под краката им скъсаното знаме със счупена дръжка и виждащите се на него крак и крило на орел (сръбския герб), както и строшените пушка и топ, насочват към отминалата Сръбско-българска война – сръбското знаме с орела е стъпкано в краката на двете Българии-победителки. На щита на по-малката сестра в литографията няма вече лъв, а е изобразен гербът на присъединената към България бивша автономна област, наричана след Съединението Южна България. На лентите, веещи се от върха на знамето, са отбелязани датите на Съединението и края на славната Сръбско-българска война, както и местата на паметните сражения и български победи. Коронованият лъв е заел мястото си на български символ върху знамето. Друг лъв свободно реве долу.