ДА СЕ ПОКЛОНИМ ПРЕД ДЕЛОТО НА БЪЛГАРСКИТЕ БУДИТЕЛИ

Отново е 1 ноември, отново си спомняме за народните будители , тези българи,които оформиха нашата идентичност, тези родолюбци, които дадоха живота си за достоен, свободен живот, тези творци, които оформиха нашата духовност...

В училищната библиотека има сбирка от антикварни книги, които са запазили будителския дух на нашите възрожденци. Ето ги:

Посетете библиотеката и се насладете на безсмъртното дело на нашите народни будители!

Ефрем Каранфилов на 100

Почина на 23 март преди седемнайсет години. Една от най-влиятелните фигури не само в литературния, но и в културния живот на страната през 70-те и 80-те години, в края на дните си, както обикновено се случва, Ефрем Каранфилов бе практически забравен. Днес – съвсем. Когато казвам „влиятелен“, нямам предвид само институционалното му положение, което е наистина значимо – директор на издателство „Български писател“ (1967-1969), главен редактор на органа на СБП вестник „Литературен фронт“ (1973-1980), директор на Института за литература при БАН (1982-1989). В добавка – член-кореспондент (1979) и академик на БАН (1989). Но Ефрем Каранфилов развива една представа за литературата, която е популярна по презумпция, която може да бъде схваната дори от политическите лица и която той изпълва с виртуозност. Това е поглед към литературата откъм героите и авторите. Поглед, който търси в литературата отлаганията на народопсихологията. Поглед, който търси националните достойнства, за да ги утвърди. Първата му книга, в която тази представа е трасирана ярко, е първият том на „Герои и характери“ от 1962 г. И както сам пише в него, разделил е интересуващите го литературни персонажи на „мечтатели, революционери и строители“. Следват още два тома през 1964 и 1967 г. А в тях са включени две от есетата му, които са в сърцето му до самия край на живота му: „Дон Кихот и присмехулниците“ и „Жулиен Сорел на изпит пред йезуитите“ (есе, чиято премиера е на четене в 65 аудитория на Софийския университет в началото на 60-те години). И в двете есета – а и в много от останалите – основната му тема е сблъсъкът на младежа мечтател с действителността и резултатите от този сблъсък. Това е може би най-старата и най- трайната тема в идейния свят на Ефрем Каранфилов. Тема, която романтическата рамка на епохата поставя сред централните, а той има какво да каже. И как. На финала на есето за Жулиен Сорел стига до обобщението: „Наистина едни от най-пламенните, възторжени младежи постепенно замират под упоритите удари на пошлото ежедневие, вкостеняват в навиците си, очите им погасват и те самите трудно се разпознават в младежките си портрети. Други – по-добрите, предпочитат да мечтаят своя живот, вместо даго живеят. Трети – най-добрите, предпочитат да стан борци, защото те се плашат от баналната посредственост повече, отколкото от пораженията, неуспехите, ешафода.“ Но това е, когато в самия апогей на социалистическата власт неговият възторг от съхранилия идеалите си се среща за негов късмет с официалната идеология. В самото начало на оформянето му като автор е прочитът на „Оптимистична теория за българския народ“ и изобщо на текстовете на Иван Хаджийски. Тогава, в края на 1938 г., юнкерът във Военното училище Ефрем Каранфилов изпраща до редакцията на редактираното от Димитър Михалчев списание „Философски преглед“ есето си за тариката. Както казва в анкетата си пред Драган Ничев през 1982 г.: „Забелязах, че има особена категория младежи, „.наричани „тарикати“. Това бяха хора, които се подиграваха с всички нравствени норми. Имаха един-единствен девиз: да се наредят по-хубаво в живота, да използват само облагите и да лъжат лековерните. Те гледаха да останат настрана от всякакви идеи; бяха брутални, себични и създаваха „етика“ на егоизма.“ Следват есетата „Социология на клюката“, „Мижитурката като социален и обществен тип“, „Психология на удобните хора“... А малко по-късно идват и статиите му в българския „Таймс“, както е народното название на вестник „Мир“ – „Суинг или тарикат?“, „Приятните хора и приятното общество“ и др. Идва и приятелството със самите Михалчев и Хаджийски, а и с Филип Кутев, Кирил Цонев, Стоян Загорчинов, Георги Караславов. А през октомври 1943 г. отпечатва есе, озаглавено „Спортоманията“, в което тогавашната цензура задрасква (коректурите на статията се пазят от семейството и до днес) пасажа: „Най-после и най-много спортоманията се развива сред синовете и дъщерите на успелите буржоа. Младежите с напомадени ръце, които нямат никаква работа, могат да си намерят забавление, което ще стане цел на празния им живот. Това е спортът, при тях лесно станал мания.“ Сякаш се е надъхал от „Дамата с рентгеновите очи“, нали?

През есента ще имаме повод да говорим за Ефрем Каранфилов по повод 100-годишнината му. Той е роден на 27 октомври 1915 г. в Кюстендил. Внук е на фолклориста Ефрем Каранов, създател на едно от най- силните български читалища и до днес, и това е важен детайл от детството му – съвсем малък той изгълтва христоматията на Вазов и Величков, а после поезията на Пушкин, Хайне и Мицкевич, и особено на Лермонтов, който си остава любимия му поет до края. Благодарение на кюстендилското читалище се запознава и сприятелява и с Александър Балабанов, поканен през 1934 г. за тържество в негова чест. Основно и гимназиално образование получава в родния си град, а след това завършва Военното училище и право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (1947). И през цялото време вярва в литературата. Като ученик превежда Алфред дьо Мюсе и Константин Балмонт за вестник, озаглавен „Ученическа мисъл“. А във Военното училище български език му преподава Стефан Младенов, психология – Спиридон Казанджиев, а френски – Стоян Загорчинов.Точно докато следва във Военното училище се случва и сътрудничеството му за „Философски преглед“. Но никой, дори Михалчев не подозира, че авторът на есетата за тарикатите е военен. И ето какво си спомня, че му се е случило веднъж във влака: „На път за София група студенти, които пътуваха в същото купе, отвориха списание „Философски преглед“ и започнаха да коментират моето есе. Казаха някои добри неща, похвалиха образния език, но започнаха да допълват наблюденията си и да правят бележки. По едно време аз се намесих в разговора. Един от тях обаче ме скастри: „Господин подпоручик, това е „Философски преглед“, не се бъркайте! Това не е военен устав...“ Кариерата му на литературен критик не е безоблачна заради принципността му („За характера на литературния критик е може би най-важно да бъде искрен“). А той е толкова близо до една идея за съвършената простота, която го кара постоянно да търси опори в Гьоте, Сент Бьов и Белински. Първия си доклад на годишно събрание на Съюза на българските писатели изнася през 1958 г. – за поетическата продукция през 1957 г. И веднага възниква проблем. Както казва в анкетата пред Драган Ничев: „Една поетеса, която пишеше за деца, беше издала книга за възрастни, а аз не я споменавах. И тя много се беше обидила. Пропускът не беше мой – секретарката, дала ми списък на публикуваните стихосбирки през годината, пропуснала нейната, като смятала, че това е книга за деца... По това време току-що се бях оженил за младата белетристка Лада Галина. Поетесата срещнала моята жена и в присъствието на Людмил Стоянов, Мария Грубешлиева и други казала: „И аз съм имала съпруг литературен критик, но той имаше орлов поглед – никога никого не изпускаше... А вашият съпруг ме изпусна – какъв критик е той?“ Наскоро след това срещнах поетесата – и пак в присъствието на споменатата компания, й казах: „Аз дълбоко уважавам Боян Пенев – той действително е голям критик, но все таки той изпусна от нашата литература Иван Вазов, Захари Стоянов, Алеко Константинов... Аз изпуснах вас, смятам моя грях за по- малък...“ Поетесата естествено ми се разсърди за цял живот“. Е, забавното е, че вероятно става дума за книгата на Дора Габе „Неспокойно време“, та объркването на секретарката на СБП не е съвсем обяснимо.

При успеха на кариерата му Ефрем Каранфилов си остава психолог, който не крие, че подценява идеологията. „Децата назовават с имена всеки човек, животно, вещ, които обичат. Истинската обич е винаги конкретна. Децата не могат да обичат изобщо народа, справедливостта, истината“, пише в книгата си „Споменни есета“ от 1983 г. Затова и не е странно, че текстовете му се вписват в онази част от литературното поле, която можем да определим като „външна история на литературата“. Литературата като отпечатък на личната и колективната психология. По собствените му думи: „Литературата е най-верният израз на народностната характерология, на душевността на един народ.“ Затова и толкова го вълнуват Захари Стоянов и Антон Страшимиров. Димитровска награда получава тъкмо за книгата си „Българи“. На въпроса на Драган Ничев дали смята, че спорът „физици-лирици“ е безвъзвратно спечелен от „физиците“, в анкетата от 1982 г. отговаря: „Ужас ме обзема, ако този спор бъде спечелен безвъзвратно от „физиците“. Може би ако препрочетем есетата му, ако ги препрочетем в контекста на есетата на мислителите от междувоенното време, а после и в контекста на есетата и книгите на автори като Тончо Жечев и Марко Семов, ще дадем отговори на важни въпроси от историята на българските идеи, а и на българските институции. Автор, който трябва да бъде в полезрението дори на тези, които не споделят възгледите му, намират ги за остарели още през 30-те години или ненаучни.Автор Йордан Ефтимов>Литературен вестник, бр.12/25-31.03.2015

130 години от рождението на Емануил Попдимитров- виден интелектуалец, общественик, поет

Емануил Попдимитров завършва Педагогическото училище в Кюстендил (1904). През 1904-1906 е учител в с. Долни Коритен и с. Долна Лисина, Босилеградско. Като студент по философия (от 1906) е изключен от Софийския университет, поради участие в освиркването на цар Фердинанд I при откриването на Народния театър на З януари 1907. Записва литература в Монпелие, Франция (1907). Завършва философия и литература в Фрибург, Швейцария (1912). Учител в Лом и Хасково (1912-1914). Участва в Първата световна война, като преводач на Южния (Солунски) фронт, и в Главната квартира на армията в Кюстендил. След войната се установява в Кюстендил (до 1923), преподавайки френски език в Кюстендилската гимназия, и философия във Висшия педагогически курс. През 1923, заедно със семейството си, се установява в София. Частен доцент (1923-1943) в Катедрата по сравнително литературознание на Софийски университет.

Емануил Попдимитров, като българин роден и израсъл в Западните покрайнини, развива трескава дейност в защита правата на гражданите от български произход в Кралството на сърби, хървати и словенци. Националистическият натиск за сърбизиране на българското население край границата след Ньойския договор най-напред се посреща с пасивна съпротива, а след известно време /към края на земеделското управление на Стамболийски/ отпора придобива организиран характер. На 15 и 16 юни 1924 г. временният Върховен комитет за бежанците свиква в София първата конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трънско. С това се поставят основите на една легална организация, която успява да включи в редовете си почти всички бежанци от Западните покрайнини, развивайки мащабна политическа дейност в България и Западна Европа. Организацията издава вестниците „Западни покрайнини“ и „Западно ехо“, имайки 68 дружества с над 3000 членове. Освен пропагандната си дейност за ревизия на Ньойския договор, организацията се грижи и за настаняване на бежанците от Западните покрайнини.

Най-значимите успехи организацията постига под председателството на Емануил Попдимитров. На Петия конгрес на малцинствата, организиран от Обществото на народите през месец май 1929 г. в Женева, въпреки противодействието на югославската делегация да не бъде допуснат български представител в залата, Емануил Попдимитров успява да се пребори за правото на съвещателен глас, запознавайки участниците в конгреса с положението на българите в Западните покрайнини. Попдимитров като българин от Западните покрайнини предоставя на делегатите карти и статистически данни за българския произход на населението от областта. Произнасяйки реч по темата за родния си край, и с подкрепата на руската, унгарската, еврейската и делегацията на испанските каталонци, успява да постигне значим успех – конгресът фактически признава съществуването на българско малцинство в Югославия, приемайки Върховния комитет за бежанците и Емануил Попдимитров в качеството му на председател, за представители на българското малцинство в Югославия /факт, който Югославия и нейната дипломация упорито отказва да признае/. Благодарение на личните качества и заслуги на Емануил Попдимитров, Върховният комитет за бежанците се превръща в субект на международното право. На следващия ден на конгреса в Женева, Емануил Попдимитров прави изложение за Западните покрайнини и пред провеждащия се паралелен конгрес на журналистите от европейските малцинства. Организира лични срещи и провежда разговори с редица видни политически фигури и журналисти. Международния успех на Емануил Попдимитров и ръководената от него организация подтиква външния министър на България, Атанас Буров, да повдигне въпроса за българското малцинство в Югославия пред Обществото на народите на 11 септември 1929 г. Впоследствие Върховният комитет за бежанците редовно е канен на европейските конгреси на малцинствата, като дори и когато организацията вече не съществува (след Деветнадесетомайския преврат), Емануил Попдимитров е канен в лично качество да присъства на форумите. През 1933 г. на такъв форум, Попдимитров произнася бляскава реч в защита правата на българите в Югославия. Издава книги за Западните покрайнини на немски и английски език. Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет на бежанците е създаден Научен институт "Западни покрайнини", включващ 44 известни имена на българската наука и изкуство, като Стилиян Чилингиров, Тихомир Павлов, професор Анастас Иширков, професор Йордан Иванов, професор Стефан Младенов, професор Георги Генов, Александър Теодоров-Балан и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини.

За пръв път печата стихове през 1907 в сп. „Художник“. Сътрудничи на списанията „Демократически преглед“, „Художник“, „Съвременна илюстрация“, „Факел“, „Звено“, „Хризантеми“, „Слънце“, „Везни“, „Огнище“, „Парнас“, „Наши дни“, „Хиперион“, „Чернозем“, „Ек“, „Пламък“, „Българска мисъл“, „Съдба“, „Предел“, на вестниците „Развигор“, „Светлоструй“, „Литературен глас“, „Час“, „Литературен живот“ и др. Твори във всички литературни жанрове - лирика, лиро-епически поеми, художествена проза, драматургия, литературна теория и критика. Създава произведения за деца - стихове, поемки, приказки, „драматични поеми“. Автор е на философски студии. Философските му възгледи са формирани под влиянието на А. Шопенхауер, Фр. Ницше,Й. Ремке и главно на А. Бергсон. Допринася за изграждането на българската философска култура не чрез самобитни идеи, а чрез рецепцията на модерни за времето в Европа философски теории. Пръв в България прави системен анализ на Бергсоновите естетически възгледи (кн. „Естетиката на Бергсона“). Определя Бергсоновата теория за интуицията като неовитализъм и своеобразен естетизъм, а интуицията - като познание „от естетически разред“, в което вижда корените на символизма (студията „Философски предпоставки на символизма“ - Философски преглед, 1929, № I). Редица статии на Емануил Попдимитров - „Бергсон. философия на интуицията“ (Хиперион, 1922, № 4-5), „Неовитализмът в съвременната натурфилософия“ (Хиперион, 1923, № 8-10) и най-вече книгата му за Бергсон го нареждат сред теоретиците - застъпници на българския символизъм. Естетическите му схващания, подобно на художествените му изяви, вибрират между апология на индивидуализма и символизма, и тяхното отрицание („Позив към българския писател“ - Огнище, 1919, № 2). Най-безспорни са достиженита на Попдимитров като лирик. Той се утвърждава преди всичко със 17-те си „Женски портрети“ от стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ и с пейзажните си стихотворения. Едновременно съзерцателен и витален, лиричния субект в стиховете му е устремен към по-висш духовен идеал, към висша хармония, която дири в природата и във вечната женственост. Поетът съчетава по своеобразен начин персоналистичната идея и поетиката на символизма с пантеистичен култ към природата и предпочитание към визуалното внушение. При него изобразителното начало е по-силно от музикалното. Това определя както специфичното място на Попдимитров сред българските символисти, така и непрестанните лъкатушения на поетиката му между романтично-символистичния и предметно-реалистичния художествен модел. Ранните му стихове (сб. „Юношески стихотворения“) са наивно романтични.

Стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ бележат еволюция към имресионистичен символизъм, изпъстрен с реалистични елементи. По-типични за поетиката на символизма са сб. „Плачущи върби“ и „Вечерни миражи“, макар и в тях да не стига до възможния предел на стилизация и символизация. Въпреки иносказанието образите му никога не загубват конкретния си план. След Първата световна война тенденцията към по-ярка предметност, отново подчинена на символни внушения, се засилва (сб. „Кораби“). Настъпилият след войната обрат в позицията на лиричния субект, отварянето му към динамиката на световните събития намира израз в една поетика, която споява елементи на символизма, експресионизма, футуризма и реализма (поемите „Чернозем“, „Народ“, „Обожествяване“, голямата лироепическа поема „Златни ниви и бойни полета“). Наученото от българския фолклор, чието присъствие се долавя още в ранните стихове на поета, се проявява все по-осезателно и директно. През 30-те г. Попдимитров стига до един неореализъм, обогатен както от символизма и от постсимволистичните авангардни течения, така и от българската народна поезия (стихосб. „Есенни пламъци“). Отличен познавач на френския символизъм и немския неоромантизъм, от които черпи уроци, Емануил Попдимитров през целия си творчески път се стреми да съчетае универсалното с родното. В края на 30-те г. като критик и като поет застава на подчертано гражданско-демократични позиции. Създава голямата „хумористична поема“ „В страната на розите“ - остра сатира срещу обществените пороци. Попдимитров е безспорен майстор на българския стих. В по-голямата част от творбите си (вкл. драмите и приказките) предпочита стихотворната форма. В творчеството си за деца изпъква предимно като лирик (сб. „Иглики“, „Росни капки“, „Песни за малките“). Популярни са приказките му в стихове - „Цар Януари“, „Цар Салтан“ и др. Лиричния натюрел на Попдимитров проличава и в художествената му проза, където импресията преобладава не само като жанр, но и като стилистичен похват. Особено показателна в това отношение е автобиографичната му проза („Живот и блян“, „Дневникът на самотния“), а в известна степен и романът му „Пред буря“. През 20-те и 30-те г. събира и обработва народни песни. Като литературен теоретик допринася не само за изясняване естетиката на модернизма (предимно на символизма), но е и сред първите задълбочени изследователи на българския стих. Емануил Попдимитров е полиглот и преводач, владеещ доста езици - сръбски, френски, немски, италиански, руски, норвежки, турски, унгарски, румънски, латински, еврейски и др. Превежда и издава на съвременен български език основни произведения на старобългарската литература (антол. „Глас от дълбините“). Превежда „Крал Хенрих четвърти“ от У. Шекспир (1908), „Песен за камбаната“ от Фр. Шилер (1930), „Апостолът“ от Ш. Петьофи (1946), както и творби на Гьоте, Хайне, Хьолдерлин, Новалис, Емил Верхарен, Метерлинк, Рембо, Георге, Пушкин, Лермонтов, Надсон, Ахматова, Балмонт и др. Издава студия за Хенрих Ибсен. Рисува (с молив и маслени бои) пейзажи и потрети.

Припомнете си стиховете на Емануил Попдимитров в училищната библиотека!

Да си спомним за един виден интелектуалец - Иван Карановски

Иван Тодоров Карановски (псевдоним на Иван Тодоров Атанасов), български поет и белетрист, е роден на 05.04.1882 г. в град Карнобат. Завършва основно образование в родния си град, гимназия – в Сливен и Русе (1901), а висше образование (литература и философия) – в София, Женева и Фрибург (Швейцария) (1909). От 1901 до 1906 г. е начален учител в селата Стефан Караджово, Палаузово и Крушаре, Бургаско, а след завършването на висшето си образование е гимназиален преподавател по български език и литература в Кюстендил, Ямбол и София (1909-1929). Работи и в Етнографския музей и Министерството на народното просвещение. Участва по време на Първата световна война, през 1915 г., в сражения в Черна гора, Албания, Косово и в Македония (1916) в състава на 11 пехотен полк. За пръв печата в ученическото сп. “Нов живот” в Сливен, през 1898 г. Редактира сп. “Тракийска лира” (Ямбол, 1915), “Парнас” (Ямбол, 1921-1922), “Яснина” (1923), “Кръгозор” (1925), в. “Шега” (Ямбол, 1911), “Тунджа” (Ямбол, 1919) и “България” (1920). Съставя “Поетична година. Антология от българските поети, наредена според рождените дни”, отпечатана от издателство “Ново училище” (1920). Сътрудничи в списанията “Общо дело”, “Летописи”, “Съвременник”, “Демократически преглед”, “Ново общество” и други. Член на Съюза на българските писатели. Автор е на книгите: “Тежки минути” (стихове, 1901, 1923), “Стихове” (1905), “Горски цветя” (1911), “Моята почивка” (1912, 1923), “Анемони” (1919), “Тракийски легенди” (1922), “Ветви от бръшлян” (стихове, 1922), “Под дъжд от есенни листа” (стихове, 1923), “Мигове от вечността” (разкази, 1925), “Селото Чучовей” (повест, 1928), “Светлата книга” (лирика, 1929), “Тунджанската хризантема” (драма в стихове, 1929), “Разкази. Т. І – ІІІ” (1929-1931), “Гордиян Лунатов” (роман, 1933), “Пълно събрание стихотворения” (1934), “Карнобатски предания” (1935), “Лов” (комедия, 1936), “В Пантеона на Карнобат” (1939), “Детски спомени” (1939), “Слънчеград” (роман, 1939), “Златозар Тигинин” (роман, 1940), “Талисман” (разкази, 1946), “Алпийско лято” (роман, 1947), “Радости” (стихотворения за деца, 1947). Умира на 22.10.1960 г. в София.

Поезия: НОЩТА ГОВОРИ/ брой 18 март 2010

МЪЛЧАНИЕТО НА ЛИПИТЕ/ брой 22 юли 2010

КУЛАТА С ЧАСОВНИК/ брой 41 юни 2012

НА СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА МАЙКА МИ/ брой 42 юли 2012

ИЗ „СТИХОВЕ” (1905)/ брой 44 октомври 2012

ИЗ „ГОРСКИ ЦВЕТЯ” (1900-1910)/ брой 46 декември 2012

ПОМЕН ЗА ТОДОР ЙОНКОВ/ брой 75 юли 2015

В училищната библиотека ще намерите следните книги: Иван Карановски. Стихотворения. Пълно събрание. 1934г.- антикварно издание; Иван Карановски. 1882-1960. Юбилеен сборник. Материали от научна конференция, посветена на живота и творчеството на Иван Карановски, проведена през м.октомври 1997г. в гр. Карнобат

66 години без Димитър Талев, авторът на най-прекрасните български романи

Димитър Талев - безсмъртният писател, запалил най-романтичната мъка на съвременна България

На 20 октомври, през 1966 г. умира един от най-големите наши писатели – Димитър Талев - българинът, който запали “Железния светилник” и превърна любовта по Македония в най-романтичната мъка на съвременна България. Роденият в Прилеп Димитър Талев издъхва на 68 години, но успя да разлюлее Преспанските камбани, които продължават да бият и носят ехото на националната ни идентичност. Димитър Талев е най-необичайното доказателство, че в българската култура се е родил велик творец, оцелял от безчинствата и страданията на комунизма.

Главният редактор на вестник “Македония” Димитър Талев, орган на дясното крило на македонското движение на Ванче Михайлов се превръща във враг за комунистическия режим, след 1944 г. Политиката на България по Македонския въпрос изцяло е променена и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.) После е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол (до края на август 1945). Талев отново е арестуван през октомври 1947. След тази случка здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва. Въпреки това е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (до февруари 1948). Там големият родолюбец и писател е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците /анархиста Христо Колев Йорданов-Големия/. Талев сам описва за освобождаването си от мините пред българина от Македония – Христо Огнянов: „Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх“ „…Един ден – продължи Талев – бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вра-тът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“ Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. Тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“

След 1948 семейството му е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация, през следващите 10 години Талев доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“. Трилогията се превръща в литературния отговор на антибългарската политика на комунистическа България към Македония и остава най-светлия порив на съвременното национално самоосъзнаване. Христо Огнянов, емигрант след 9 септември, творец и почитател на Димче (както са наричали македонците Талев) разказва в спомени за него потресаващи факти. „Железният светилник“ е бил готов за публикуване още през 1946 г. (писателят го е нахвърлил още през 1942 г.). Книгата обаче остава в чекмеджето на Пантелей Зарев до 1952 година. В страшните времена, в които животът дори и на най-талантливите не струвал пет пари, никой не смеел да издаде книгата.

През 1952 г. настъпва обрат. В Луковит пристигат писмо и пари. Властта кани Талев да се завърне в София, защото политиката е променена. Комунистическото правителство застава на патриотични позиции спрямо Македония. Талев е реабилитиран. Именно това дава шанс тетралогията да види бял свят и да се пвевърне в най-силното духовно доказателство за българското минало на Македония. В училищната библиотека ще намерите цялото творчество на Димитър Талев. Заповядайте!

Днес, 14 октомври е рождената дата на Гарсиласо де ла Вега, испански поет

Гарсиласо де ла Вега е испански поет, един от първите представители на Златния век на испанската литература. Гарсиласо де ла Вега произлиза от видна благородническа фамилия и е един от приближените на Карл V, император на Свещената Римска империя и крал на Испания. Той участва във войните срещу османците и французите, като се бие при Родос, Тунис, Павия и Виена. За службата си е обявен за рицар на Ордена на Сантяго. През 1532 г. Гарсиласо де ла Вега изпада в немилост, след опит да ожени свой племенник за една от придворните дами на императрицата против волята на Карл V. Той е затворен за няколко месеца на остров в река Дунав, след което прекарва няколко години в Неапол. След като си възвръща благоразположението на императора, той отново воюва срещу французите. През 1536 е ранен при атаката на Льо Мюи и умира малко по-късно в Ница. Гарсиласо де ла Вега започва да пише стихове под влиянието на своя приятел Хуан Боскан. Той е сред първите, въвели в испанската поезия модерните в Италия форми, повлиян от Франческо Петрарка, Джовани Бокачо и Джакопо Санацаро. Поезията на де ла Вега, общо по-малко от 60 стихотворения, е публикувана, заедно с работите на Хуан Боскан, през 1543 г. Тя играе важна роля при формирането на испанската поезия от следващия един век.

Книгата "История на империята на инките"е най-ценния труд на Гарсиласо де ла Вега. Публикувана за първи път през 1609 г. в Лисабон. Оттогава до ден днешен тя многократно е превеждана и издавана на всички световни езици. Хрониката на Инка Гарсиласо де ла Вега вече четири века е най-подробното изложение на историята на най-великата империя, създадена някога в Америка. История на империята на инките не е сведена към описанието на живота на отделни личности. Гарсиласо де ла Вега я поднася комплексно, като внася в повествованието такива важни елементи, като описание на бита, нравите, обичаите и вярванията на инките. Той подарява на света великолепен образец на испанска хроника от времето на Ренесанса, първото изключително произведение не само на перуанската, но и на цялата латиноамериканска литература. Това е достатъчно, за да бъде завинаги вписано името му в златния фонд на световната култура. Умира на 77 години на 23 април 1536г. На същата дата умират Мигел де Сервантес и Уилям Шекспир, и тази дата- 23 април - е обявена от ЮНЕСКО за Световен на книгата и авторското право.Всеки просветен човек трябва да знае името и делото на Гарсиласо де ла Вега.

За българската народопсихология - Иван Хаджийски, български философ и социолог

Eдин млад мъж обикаля България пеша и с колело. На гърба си носи 20-килограмова раница, в която се намира и пишеща машина, а от джоба му стърчи голям тефтер. Тази необичайна гледка в средата на 30-те години на миналия век със сигурност е будела любопитство. Благодарение на нея днес имаме социологическите изследвания за българската народопсихология „Бит и душевност на нашия народ“ и „Оптимистична теория“, чийто автор е Иван Хаджийски, мъжът с колелото. Той е и философ, и социолог, и историк, и етнограф, и психолог, и писател, и народопсихолог...

Иван Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 г. в Троян. Учи в Търговската гимназия в Свищов. През 1923 г. е арестуван по неоснователно подозрение за убийство, а през 1924 г. участва в ученическа стачка в града. Следва нов арест, осъден е условно на една година затвор. Завършва философия в СУ. През 1931 г. се връща в Троян и докато работи като счетоводител в Популярната банка в града, осъществява първата социологическа анкета с 43 чирачета в Троян. Тогава за първи път се среща и с проф. Димитър Михалчев. Завършва второ висше - право, и се жени за Петрана Ахчийска. Младото семейство се премества да живее на ул. „Марин Дринов“ 28. В съседния апартамент живее семейството на писателя Орлин Василев, а жилището им е средище на писатели. Хаджийски контактуват със семейството на Пантелей Матеев, Младен Исаев, стават близки с Никола и Бойка Вапцарови, с Георги Караславов, Христо Радевски, а по-късно и с Тодор Павлов, Георги Цанев и Бленика и др. През 1936 г. започва и обиколката му из България за написване на книгата му „Бит и душевност на нашия народ“. Две години стажува в известната адвокатска кантора на Борис Павлов. От 1937 до 1942 г. публикува в списание „Философски преглед“ повечето студии, известни от „Оптимистична теория за нашия народ“. Загива на фронта на октомври 1944 г. под Висока чука. Погребан е в Троян на 2 ноември 1944 г. В училищната библиотека ще намерите "Оптимистична теория за нашия народ" и ще почерпите огромна доза човеколюбие, патриотизъм и мъдрост.

Усмихнете се- днес е Световен ден на усмивката

По традиция Световният ден на усмивката се отбелязва всеки първи петък на октомври. Основател на Световния ден на усмивката, както и автор Популярното усмихнато жълто личице, е американският график Харви Бел, създал символа като част от рекламна кампания през 1963 година. Днес усмихнатото лице е един от популярните емотикони не само в Интернет, но и навсякъде в нашия живот. Датата е в началото на октомври, защото определено има нужда от повече усмивки. Празникът на усмивката се отбелязва за първи път в американския град Уорчестър, щата Масачузетс на 1 октомври 1999 година. Хиляди ученици от този град изготвят картички с усмихнатото лице, които изпращат на болници и клиники.