Стендал - бонапартистът, който ненавижда империите
Mлади, пълни с амбиции, силни страсти и мечти за слава - такива са героите на Стендал. Често пъти поривите им са разбити, защото такава е “истината, горчивата истина”, която търси писателят. Не на всички негови съвременници са допадали честният му изказ, независимият му дух и творческата му принципност.
Почти непризнат приживе, Стендал е бил убеден, че ще бъде истински разбран от следващите поколения. Затова вероятно посвещава творчеството си на “малцината щастливци”. Днес романите му “Червено и черно”, “Пармският манастир" и незавършеният “Люсиен Льовен” го нареждат сред най-великите автори във Франция през XIX в. наред с Балзак, Юго, Флобер и Зола.
Мечтата за слава е характерна за цялата епоха, в която един млад артилерист става генерал, а после император и най-великият пълководец на своето време. Стендал се възхищава от Наполеон. Заради него се записва още 17-годишен в армията, пътува из Германия, Италия, Австрия и го следва чак до Москва, където е свидетел на опожаряването на града, а после и на разгрома на Великата френска армия.
По-късно Бонапарт става герой на две книги - “Животът на Наполеон” и “Спомени за Наполеон”. Атмосферата на Стендаловите романи е силно белязана от неговата личност. Писателят ненавижда монархиите и наследствените владетели. За него Наполеон е велик, защото е постигнал всичко със собствени сили, разчитайки на гения си и на историческия момент.
И все пак, когато корсиканецът слага короната на главата си, творецът не му спестява сарказма си: “Ние твърде добре видяхме папата и императора...През целия този ден разсъждавах върху този тъй очевиден съюз на всички шарлатани - Религията, която идва да благослови тиранията, и всичко това в името на щастието на хората”, пише той в “Дневник” през 1804 година.
Истинското име на Стендал е Анри-Мари Бейл. Той се ражда през 1783 г. в буржоазния провинциален Гренобъл. Майка му умира рано, когато е едва 7-годишен. Баща му, “човек без въображение”, го поверява на грижите на местен свещеник. За този период от живота си Стендал по-късно ще каже: “Мразех абата, мразех баща ми, който бе източник на властта на абата, мразех още повече религията, в името на която те ме тиранизираха.” Тази ненавист към църквата и йезуитщината ще извира от всичките му произведения.
През 1796 г. Бейл влиза в Централното училище в Гренобъл. Три години по-късно заминава за Париж, за да се яви на конкурси в Политехниката. Но е силно разочарован от столицата, където се разболява тежко. Затова се записва в армията и се включва в кампанията в Италия, където е зачислен в полка на драгуните. Връщайки се в Париж, младежът опитва да си изкарва хляба с търговия и започва да пише. В тези години на временна оставка от армията живее с 5 франка на ден на тавана в сграда, която гледа към Лувъра. “Живеех уединен и луд като испанец на хиляди мили от действителния живот, вземах уроци по английски и бях без ум от Хамлет”, описва това време Стендал.Когато идва в столицата, младият мъж има също и намерението да преживява като “съблазнител на жени”. Някои от биографите му го определят като непоправим коцкар, обсебен от сексуалните си завоевания. Симон дьо Бовоар обаче пише за него, че е предпочитал страстта пред консумирането на връзката.Първата му тръпка е Вероник Моние, която го отблъсква. След това започва да ухажва Адел Ребюфел, но в крайна сметка става любовник на майка й. През 1805 г. идва ред на актрисата Мелани Гилбер, с която Стендал отива в Марсилия, където също се пробва в търговията, но без голям успех.
Това време от живота му дава обилен материал за създаването на прочутия персонаж на Жюлиен Сорел в “Червено и черно”. Всъщност единствено с Мелани Стендал живее под един покрив в продължение на около година.През 1800 г. писателят среща в Милано Анджела Пиетрагюа и веднага е запленен от тази “прекрасна брюнетка”. Мечтата му да я покори се сбъдва през 1811 г. Връзката им е бурна и прекъсната от похода към Москва. След завръщането му скандалите стават все по-чести и настъпва неизбежната раздяла. Стендал дори мисли за самоубийство.Мисълта да си пръсне черепа го спохожда и по време на разтърсващата му страст към графиня Матилда Домбовски през 1821 г. “Самолюбието ми изчезваше, чувствах се напълно преобразен, когато я видех”, пише творецът.
Опустошителното чувство към нея става подтик за есето “За любовта”.Най-дълго, почти десет години, трае връзката на писателя с Джулия Риниери, започнала през 1830 г., макар да е подложена на много криеници. Всъщност зрелият вече мъж иска ръката й, но тя му отказва. Дни преди да му стане любовница, Риниери му пише: “Ти си грозен и стар за мен”.
Псевдонимът Стендал - един от 173-те, които писателят използва - се появява за първи път на творбата “Рим, Неапол, Флоренция” през септември 1817 г. Това е името на град в Германия, където е роден известният историк на изкуствата Йохан Йоаким Винкелман и където през 1807-1808 г. писателят изживява поредната си страст с Милхелмина де Грисхайм.По-малко читатели знаят, че освен автор на романи Стендал е и плодовит критик на изкуството и есеист. През 1812 г. той работи върху “История на италианската живопис”, но губи ръкописа по време на отстъплението от Москва. Пише биография и на Росини.Италия е страната, с която е свързана голяма част от живота на писателя. Той я смята за “по-искрена и страстна”, отколкота родната си Франция от времето на реставрацията.
Италиански е сюжетът на най-прочутия му роман “Пармският манастир”, който излиза като №5 в “Златната колекция” на “24 часа”. Дори епитафията на гроба му е написана на италиански. В Милано писателят намира убежище след изгнанието на Наполеон. През 1921 г. го заподозират в симпатии към карбонарите - което ясно се чувства в новелата “Ванина Ванини”, и той е изгонен от Апенините.Стендал отново се връща в Париж, където започва да посещава модните литературни салони. Намира почитател в лицето на Проспер Мериме. Става и масон, като влиза в ложата “Сент Каролин на Великия Ориент”. Славата му на бонапартист обаче прави положението му изключително трудно, включително във финасово отношение.Първия си роман “Арманс” публикува през 1927 г., само три години след това излиза прочутата му творба “Червено и черно”, до голяма степен повлияна от революцията през 1830 г. След идването на власт на Луи Филип Стендал е назначен за консул в Триест. Метерних обаче не му дава агреман и писателят е преместен в Чивитавекия.След като завършва последния си шедьовър “Пармският манастир” през 1839 г., Стендал умира от сърдечен удар на улицата през март 1842 г. В последните години от живота му здравето му е силно разклатено. Сам пише в дневниците си, че приема калиев йодид и живак, за да лекува сифилиса си. Резутатът е отоци по тялото, световъртеж, шум в ушите, сънливост, ускорен пулс. Според съвременни медици влошеното му физическо състояние се е дължало повече на препаратите, които е поемал, отколкото на болестта.
Погребан е в гробището на хълма Монмартър. В деня след смъртта му френските вестниците отбелязват лаконично, че е починал “малко известният немски поет Фридрих Стендал”.
В училищната библиотека ще намерите творчеството на Стендал. Заповядайте!
Няма коментари:
Публикуване на коментар