Да си спомним за един виден интелектуалец - Иван Карановски

Иван Тодоров Карановски (псевдоним на Иван Тодоров Атанасов), български поет и белетрист, е роден на 05.04.1882 г. в град Карнобат. Завършва основно образование в родния си град, гимназия – в Сливен и Русе (1901), а висше образование (литература и философия) – в София, Женева и Фрибург (Швейцария) (1909). От 1901 до 1906 г. е начален учител в селата Стефан Караджово, Палаузово и Крушаре, Бургаско, а след завършването на висшето си образование е гимназиален преподавател по български език и литература в Кюстендил, Ямбол и София (1909-1929). Работи и в Етнографския музей и Министерството на народното просвещение. Участва по време на Първата световна война, през 1915 г., в сражения в Черна гора, Албания, Косово и в Македония (1916) в състава на 11 пехотен полк. За пръв печата в ученическото сп. “Нов живот” в Сливен, през 1898 г. Редактира сп. “Тракийска лира” (Ямбол, 1915), “Парнас” (Ямбол, 1921-1922), “Яснина” (1923), “Кръгозор” (1925), в. “Шега” (Ямбол, 1911), “Тунджа” (Ямбол, 1919) и “България” (1920). Съставя “Поетична година. Антология от българските поети, наредена според рождените дни”, отпечатана от издателство “Ново училище” (1920). Сътрудничи в списанията “Общо дело”, “Летописи”, “Съвременник”, “Демократически преглед”, “Ново общество” и други. Член на Съюза на българските писатели. Автор е на книгите: “Тежки минути” (стихове, 1901, 1923), “Стихове” (1905), “Горски цветя” (1911), “Моята почивка” (1912, 1923), “Анемони” (1919), “Тракийски легенди” (1922), “Ветви от бръшлян” (стихове, 1922), “Под дъжд от есенни листа” (стихове, 1923), “Мигове от вечността” (разкази, 1925), “Селото Чучовей” (повест, 1928), “Светлата книга” (лирика, 1929), “Тунджанската хризантема” (драма в стихове, 1929), “Разкази. Т. І – ІІІ” (1929-1931), “Гордиян Лунатов” (роман, 1933), “Пълно събрание стихотворения” (1934), “Карнобатски предания” (1935), “Лов” (комедия, 1936), “В Пантеона на Карнобат” (1939), “Детски спомени” (1939), “Слънчеград” (роман, 1939), “Златозар Тигинин” (роман, 1940), “Талисман” (разкази, 1946), “Алпийско лято” (роман, 1947), “Радости” (стихотворения за деца, 1947). Умира на 22.10.1960 г. в София.

Поезия: НОЩТА ГОВОРИ/ брой 18 март 2010

МЪЛЧАНИЕТО НА ЛИПИТЕ/ брой 22 юли 2010

КУЛАТА С ЧАСОВНИК/ брой 41 юни 2012

НА СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА МАЙКА МИ/ брой 42 юли 2012

ИЗ „СТИХОВЕ” (1905)/ брой 44 октомври 2012

ИЗ „ГОРСКИ ЦВЕТЯ” (1900-1910)/ брой 46 декември 2012

ПОМЕН ЗА ТОДОР ЙОНКОВ/ брой 75 юли 2015

В училищната библиотека ще намерите следните книги: Иван Карановски. Стихотворения. Пълно събрание. 1934г.- антикварно издание; Иван Карановски. 1882-1960. Юбилеен сборник. Материали от научна конференция, посветена на живота и творчеството на Иван Карановски, проведена през м.октомври 1997г. в гр. Карнобат

66 години без Димитър Талев, авторът на най-прекрасните български романи

Димитър Талев - безсмъртният писател, запалил най-романтичната мъка на съвременна България

На 20 октомври, през 1966 г. умира един от най-големите наши писатели – Димитър Талев - българинът, който запали “Железния светилник” и превърна любовта по Македония в най-романтичната мъка на съвременна България. Роденият в Прилеп Димитър Талев издъхва на 68 години, но успя да разлюлее Преспанските камбани, които продължават да бият и носят ехото на националната ни идентичност. Димитър Талев е най-необичайното доказателство, че в българската култура се е родил велик творец, оцелял от безчинствата и страданията на комунизма.

Главният редактор на вестник “Македония” Димитър Талев, орган на дясното крило на македонското движение на Ванче Михайлов се превръща във враг за комунистическия режим, след 1944 г. Политиката на България по Македонския въпрос изцяло е променена и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.) После е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол (до края на август 1945). Талев отново е арестуван през октомври 1947. След тази случка здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва. Въпреки това е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (до февруари 1948). Там големият родолюбец и писател е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците /анархиста Христо Колев Йорданов-Големия/. Талев сам описва за освобождаването си от мините пред българина от Македония – Христо Огнянов: „Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх“ „…Един ден – продължи Талев – бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вра-тът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“ Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. Тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“

След 1948 семейството му е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация, през следващите 10 години Талев доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“. Трилогията се превръща в литературния отговор на антибългарската политика на комунистическа България към Македония и остава най-светлия порив на съвременното национално самоосъзнаване. Христо Огнянов, емигрант след 9 септември, творец и почитател на Димче (както са наричали македонците Талев) разказва в спомени за него потресаващи факти. „Железният светилник“ е бил готов за публикуване още през 1946 г. (писателят го е нахвърлил още през 1942 г.). Книгата обаче остава в чекмеджето на Пантелей Зарев до 1952 година. В страшните времена, в които животът дори и на най-талантливите не струвал пет пари, никой не смеел да издаде книгата.

През 1952 г. настъпва обрат. В Луковит пристигат писмо и пари. Властта кани Талев да се завърне в София, защото политиката е променена. Комунистическото правителство застава на патриотични позиции спрямо Македония. Талев е реабилитиран. Именно това дава шанс тетралогията да види бял свят и да се пвевърне в най-силното духовно доказателство за българското минало на Македония. В училищната библиотека ще намерите цялото творчество на Димитър Талев. Заповядайте!

Днес, 14 октомври е рождената дата на Гарсиласо де ла Вега, испански поет

Гарсиласо де ла Вега е испански поет, един от първите представители на Златния век на испанската литература. Гарсиласо де ла Вега произлиза от видна благородническа фамилия и е един от приближените на Карл V, император на Свещената Римска империя и крал на Испания. Той участва във войните срещу османците и французите, като се бие при Родос, Тунис, Павия и Виена. За службата си е обявен за рицар на Ордена на Сантяго. През 1532 г. Гарсиласо де ла Вега изпада в немилост, след опит да ожени свой племенник за една от придворните дами на императрицата против волята на Карл V. Той е затворен за няколко месеца на остров в река Дунав, след което прекарва няколко години в Неапол. След като си възвръща благоразположението на императора, той отново воюва срещу французите. През 1536 е ранен при атаката на Льо Мюи и умира малко по-късно в Ница. Гарсиласо де ла Вега започва да пише стихове под влиянието на своя приятел Хуан Боскан. Той е сред първите, въвели в испанската поезия модерните в Италия форми, повлиян от Франческо Петрарка, Джовани Бокачо и Джакопо Санацаро. Поезията на де ла Вега, общо по-малко от 60 стихотворения, е публикувана, заедно с работите на Хуан Боскан, през 1543 г. Тя играе важна роля при формирането на испанската поезия от следващия един век.

Книгата "История на империята на инките"е най-ценния труд на Гарсиласо де ла Вега. Публикувана за първи път през 1609 г. в Лисабон. Оттогава до ден днешен тя многократно е превеждана и издавана на всички световни езици. Хрониката на Инка Гарсиласо де ла Вега вече четири века е най-подробното изложение на историята на най-великата империя, създадена някога в Америка. История на империята на инките не е сведена към описанието на живота на отделни личности. Гарсиласо де ла Вега я поднася комплексно, като внася в повествованието такива важни елементи, като описание на бита, нравите, обичаите и вярванията на инките. Той подарява на света великолепен образец на испанска хроника от времето на Ренесанса, първото изключително произведение не само на перуанската, но и на цялата латиноамериканска литература. Това е достатъчно, за да бъде завинаги вписано името му в златния фонд на световната култура. Умира на 77 години на 23 април 1536г. На същата дата умират Мигел де Сервантес и Уилям Шекспир, и тази дата- 23 април - е обявена от ЮНЕСКО за Световен на книгата и авторското право.Всеки просветен човек трябва да знае името и делото на Гарсиласо де ла Вега.

За българската народопсихология - Иван Хаджийски, български философ и социолог

Eдин млад мъж обикаля България пеша и с колело. На гърба си носи 20-килограмова раница, в която се намира и пишеща машина, а от джоба му стърчи голям тефтер. Тази необичайна гледка в средата на 30-те години на миналия век със сигурност е будела любопитство. Благодарение на нея днес имаме социологическите изследвания за българската народопсихология „Бит и душевност на нашия народ“ и „Оптимистична теория“, чийто автор е Иван Хаджийски, мъжът с колелото. Той е и философ, и социолог, и историк, и етнограф, и психолог, и писател, и народопсихолог...

Иван Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 г. в Троян. Учи в Търговската гимназия в Свищов. През 1923 г. е арестуван по неоснователно подозрение за убийство, а през 1924 г. участва в ученическа стачка в града. Следва нов арест, осъден е условно на една година затвор. Завършва философия в СУ. През 1931 г. се връща в Троян и докато работи като счетоводител в Популярната банка в града, осъществява първата социологическа анкета с 43 чирачета в Троян. Тогава за първи път се среща и с проф. Димитър Михалчев. Завършва второ висше - право, и се жени за Петрана Ахчийска. Младото семейство се премества да живее на ул. „Марин Дринов“ 28. В съседния апартамент живее семейството на писателя Орлин Василев, а жилището им е средище на писатели. Хаджийски контактуват със семейството на Пантелей Матеев, Младен Исаев, стават близки с Никола и Бойка Вапцарови, с Георги Караславов, Христо Радевски, а по-късно и с Тодор Павлов, Георги Цанев и Бленика и др. През 1936 г. започва и обиколката му из България за написване на книгата му „Бит и душевност на нашия народ“. Две години стажува в известната адвокатска кантора на Борис Павлов. От 1937 до 1942 г. публикува в списание „Философски преглед“ повечето студии, известни от „Оптимистична теория за нашия народ“. Загива на фронта на октомври 1944 г. под Висока чука. Погребан е в Троян на 2 ноември 1944 г. В училищната библиотека ще намерите "Оптимистична теория за нашия народ" и ще почерпите огромна доза човеколюбие, патриотизъм и мъдрост.

Усмихнете се- днес е Световен ден на усмивката

По традиция Световният ден на усмивката се отбелязва всеки първи петък на октомври. Основател на Световния ден на усмивката, както и автор Популярното усмихнато жълто личице, е американският график Харви Бел, създал символа като част от рекламна кампания през 1963 година. Днес усмихнатото лице е един от популярните емотикони не само в Интернет, но и навсякъде в нашия живот. Датата е в началото на октомври, защото определено има нужда от повече усмивки. Празникът на усмивката се отбелязва за първи път в американския град Уорчестър, щата Масачузетс на 1 октомври 1999 година. Хиляди ученици от този град изготвят картички с усмихнатото лице, които изпращат на болници и клиники.

Културен календар за месец октомври 2015г.

Името му произлиза от латинското october (осми), тъй като е осмият месец според римския календар, който започва през март. Старото славянско име на месеца е било листопад, тъй като през този месец листата на дърветата започват да падат. Прабългарите наричали този месец елем. Октомври е единият от двата типично есенни месеца (другият е ноември). Понякога през първата му половина се наблюдава така нареченото циганско лято с максимални температури между 18 и 23-24 °C и предимно слънчево време. Месец октомври е обявен за Международен месец за борба с рака на гърдата.

215 г. от рождението на Петър Берон (1800 – 1871), български учен енциклопедист с европейска известност. •03. 90 г. от рождението на Гор Видал (1925 - 2012), американски писател, автор на романи, пиеси и есета; •03. 120 г. от рождението на Сергей Есенин (1895 – 1925), руски поет; •07. 130 г. от рождението на Нилс Хенрих Давид Бор (1885 – 1962), датски физик; •07. 55 г. от рождението на Теди Москов (Стефан Стефанов Москов),(1960), български театрален, телевизионен и кинорежисьор; •08. 95 г. от рождението на Франк Хърбърт (1920 – 1986), американски писател; •09. 75 г. от рождението на Джон Уинстън Ленън (1940 – 1980), английски рок музикант, съосновател на британската група Бийтълс; •10. 85 г. от рожденето на Харолд Пинтър (1930 – 2008), британски драматург, поет, режисьор и актьор, носител на Нобелова награда за литература за 2005 г; •10. 65 г. от рождението на Нора Робъртс (1950), американска писателка, автор на множество съспенс романи; •15. 110 г. от рождението на Христо Бръмбъров (1905 – 1974), български оперен певец и вокален педагог; •15. 95 г. от рождението на Марио Джанлуиджи Пузо (1920 – 1999), американски писател от италиански произход, автор на романи за мафията; •17. 100 г. от рождението на Артър Милър (1915 – 2005), американски драматург; •17. 105 г. от рождението на Петър Николов Динеков (1910 – 1992), български литературен историк, критик и фолклорист; •20. 90 г. от рождението на Борис Димовски (1925 – 2007), български график, карикатурист, общественик; •22. 145 г. от рождението на Иван Бунин (1870 – 1953), руски писател, поет и преводач; •23. 95 г. от рождението на Джани Родари (1920 – 1980), италиански писател, автор на детска литература; •24. 70 г. от създаването на Организацията на обединените нации (1945); •25. 190 г. от рождението на Йохан Щраус – син (1825 – 1899), австрийски композитор и диригент; •27. 100 г. от рождението на Ефрем Каранфилов (1915 – 1998), български литературен теоретик и критик.

В училищната библиотека ще Ви бъде предоставена литература за всяко едно от посочените събития. Заповядайте!

Свети Софроний Врачански - познатият и непознатият будител на българския народ

Свети Софроний Врачански, известен и със светското си име поп Стойко Владиславов, а по-късно Врачански епископ, е български народен будител, духовник и пръв последовател на делото на Св. Паисий Хилендарски. В началото на 19 век той е приеман от руското и румънското правителство за основен представител на българската общност. Автор е на сборника „Неделник“ - първата печатна книга на новобългарски език. Канонизиран е за светец от Българската православна църква с писмен акт на патриарх Кирил през 1964 г.

Стойко Владиславов е роден през 1739 година в Котел в семейството на заможен търговец на добитък. Самият той се венчава с Ганка Хаджиатанасова, с която има четири деца: Цонко, Владислав, Мария и Ганка. Цонко се оженил за Гана Хаджи Танасова и е бащата на княз Стефан Богориди (Стойко Цонков Стойков) и Атанас Богориди (Атанас Цонков Стойков). Мария е майка на бъдещия епископ Поликарп Патаролийски.

Софроний Врачански учи в килийно училище в родния си град по старобългарски и гръцки черковни книги. Работи като абаджия, но се забелязва стремежът му към духовни занимания. През 1762 година е ръкоположен за свещеник, работи и като учител и книжовник в Котел. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата му с Паисий Хилендарски през 1765 година в Котел.

Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис. Самият Стойко Владиславов пътува до Света гора през 1770-1775 година. През 1792 година напуска Котел, служи в енорията в Карнобат. Пътува до Цариград, Света гора, Анхиало, Арбанаси и през 1794 година става монах в Къпиновския манастир, а на 17 септември същата година е ръкоположен за епископ на Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани.

Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, посещава и манастира „Седемте престола“ в Стара планина, който е във Врачанска епархия. След случилите се през 1797 година размирици във Враца с участието на войските на видинския паша Осман Пазвантоглу напуска града и пътува из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където по това време управлява като полунезависим владетел Пазвантоглу. Този период е важен за изясняване на целите му като писател.

През 1803 година Софроний Врачански заминава за Букурещ, където служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 до 1812 година е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след Руско-турската война. През последните си години се оттегля в манастир край Букурещ.

Най-добрите свои творби Софроний Врачански пише в букурещкия си период. „Кириакодромион, сиреч Неделник“ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на старобългарски и гръцки източници — единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Отпечатан е в град Ръмник-Вълча през 1806 година. Сборникът има историческо значение — поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Книгата става широко популярна под името „Софроние“. Пише и друг сборник — „Неделное евангелское толкование“ (1805, Регионален исторически музей, Шумен). „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и „Възвание към българския народ“ превръщат Софроний в най-видния представител на българската литература от началото на 19 век. Неизвестна е датата на смъртта на Софроний (датира се по последния подписан документ от 2 август 1813 година). Същата година Димитър Попски пише за него ода. Канонизиран е за светец на 31 декември 1964 година от Българската православна църква, а паметта му се чества на 11 март.

Книжовна дейност:

Часослов в препис на Софроний Врачански, 1765. Експонат на НИМ

Първи Софрониев препис на „История славянобългарска“ (1765 г.) - за църквата в Котел. Съхранява се в НБКМ.

Втори Софрониев препис на „История славянобългарска“ (1781 г.) - правен за лично ползване. Съхранява се в Библиотеката на Румънската академия на науките.

Видински сборници от 1802 г.:

Първи видински сборник: "Поучение и словосказание за празниците господни" - Има характер на дамаскин. Съдържа 79 слова с християнско-поучителен характер,сред които "Слово за раждането на нашия Господ Иисус Христос", "Слово за Сретение Господне", "Слово за краткостта на човешкия живот" и други. Към тях са прибавени "Посвещение" и "Послесловие".

Втори видински сборник: "Разкази и разсъждения" - компилация от басни и нравоучителни разкази, този сборник е основното съчинение на Софроний с предимно светско съдържание, наред с „Житие и страдания грешнаго Софрония“. "Кириакодромион сиреч неделник (Софронийе)" - Първото печатно произведение на новобългарски език и единственото произведение на Софроний отпечатано приживе. За да събере необходимите средства за отпечатването му, Софроний изпраща "Позив" до заможни българи в Румъния. В него той изтъква необходимостта от печатни книги на съвременен български език. Книгата съдържа "Оглавие", 94 слова и поучения, послеслов и две наставления за свещениците относно обредите на кръщенето и венчавката. Отпечатана е в 1000 броя през 1806 г.

Книга от 1805 г. за православната, еврейската и мохамеданската религии. Разделена е на три части, по една за всяка религия. За източници Софроний ползва руски и гръцки съчинения от XVII-XVIII в.

Житие и страдания грешнаго Софрония - смята се за първата автобиография на българин. С това съчинение Софроний окончателно скъсва със средновековната книжнина и поставя началото на съвременната българска литература. За пръв път е отпечатано от Георги Раковски в седем поредни броя на вестник "Дунавски лебед" през 1861 г.

"Гражданское позорище" - Това е превод от гръцки на книгата "θέατρον πολιτικόν", която пък е превод на "Theatrum politicum" от Амброзий Марлиан, излязла през 1802. До 1963 г. погрешно се смята, че книгата е превод на книгата на протестанският свещеник Вилхлем Стратеман. В извлечението от Втория Видински сборник са включени анекдоти за персийски, гръцки, египетски владетели. На места Софроний използва анекдотите за да внуши на читателя свои мисли: необходимостта от образование, съвет към народа да не дава излишна милостиня на манастирите, упреци към ниския морал и невежеството на духовенството.

Серафим, архиерей български - позив към българския народ от 1810 г. по повод войната на Русия срещу Турция.

Наред с книжовните си способности, превърнали го в един от създателите на съвременният български език и литература, Софроний притежава и художествена дарба. Той се проявява като калиграф и художник при създаване на своите ръкописи. Известното му изображение в епископски одежди се счита за автопортрет. Ето и монетата, пусната от БНБ в чест на 250 години от рождението на нашия безсмъртен будител- Софроний Врачански.