18 януари - рождената дата на Райна Княгиня, българската княгиня

Райна Футекова е родена на 18 януари през 1856 г. в Панагюрище. След Априлското въстание е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, малтретирана многократно и оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. За участието ѝ във въстанието и последвалия затвор разказва Захари Стоянов в Записки по българските въстания, Райна присъства и в репортажите на Джанюариъс Макгахан След намесата на европейските дипломати, Райна е освободена и изпратена да учи в Москва. Там учи три години медицина и става акушерка - първата дипломирана акушерка в България. Написва своята „Автобиография“, излязла най-напред на руски език. Едва през 1934 г. е преведена на български, като това е първата книга върху Априлското въстание. В Москва Райна успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет възпитанието на 32 панагюрски сирачета, сред които е и по-малкият ѝ брат. Райна Футекова е поканена от митрополит Климент за учителка в Търново. Три години по-късно тя се връща в Панагюрище, омъжва се за Васил Дипчев, който е кмет на града. Преместват се в Пловдив, но по времето на Стефан Стамболов Дипчев (като краен русофил) не може да си намери работа.

Имат 5-има синове - Иван, Георги, Владимир, Петър и Асен. Райна осиновява и едно момиченце — Гина. През 1898 Васил Дипчев е избран за народен представител и семейството се премества в София. Умира скоро вследствие на политическо преследване и побой в Черната джамия и Райна остава с шест деца, най-голямото от които е на 13 години. Работи предимно в кварталите „Орландовци“ и „Малашевци“. Поддържа тесни връзки с Венета, вдовицата на Христо Ботев. Умира 61-годишна на 29 юли 1917 г. Райна и Васил Дипчеви имат петима синове - всички офицери от Българската армия - генерал Иван Дипчев, Георги Дипчев, Владимир Дипчев, Петър Дипчев и полковник Асен Дипчев. Най-големият ѝ син, Иван Дипчев, е роден през 1885 г. Завършва Военното училище с 25-ти випуск, а след това и Генералщабната академия, с отличен успех. Участва в трите войни за национално обединение. Проявява се в боевете срещу турците край Чаталджа през Първата балканска война. За доказан героизъм има 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Стига до чин генерал. Комунистическата власт го репресира. За известно време е по лагерите. През 1954 г. в Троян е съден заради участие в преследването на разбойническата чета на анархиста Васил Героя и Дочо Узунов, обявени от комунистите за „герои“. Осъден е на смърт. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. Умира в лагера край Ловеч. Вторият ѝ син, Георги Дипчев, е роден през 1889 г. Завършва морското училище във Варна. През Балканската война служи като машинист на торпедоносеца „Дръзки“ и се проявява в торпилирането на турския крайцер „Хамидие“.

Третият син, Владимир, е роден през 1891 г. И той става военен. Завършва с 31-ви випуск Военното училище. Участва във войните. Проявява се в атаката на Одринската крепост на 13 март 1913 г. Участва в Междусъюзническата и Първата световна войни. Завръща се като герой с 3 ордена за храброст. След 9.09.1944 г. комунистите го ликвидират. Изчезва безследно на път за работа на 10 октомври 1944 г. Счита се, че е разстрелян и то без съд и присъда. Четвъртият син, Петър, умира много малък. През 1907 г., едва 14-годишен, той неволно се прострелва, играейки си с пистолета на един от своите братя. Петият син, Асен, е роден през 1894 г. По време на Първата световна война е ученик в гимназията, но я напуска и отива доброволец на фронта. Проявява героизъм в атаката на крепостта Тутракан през септември 1916 г. Редник Асен Дипчев е един от първите българи, които влизат в тази тогава румънска крепост, пеейки химна на Добруджа „О, Добруджански край“. Награден е с орден за храброст. След войната довършва гимназия. Става юнкер във Военното училище. Завършва го с ускорен курс. Пак е на фронта. Участва в боевете на Дойран и на Добро поле през септември 1918 г. След войната влиза във Военния съюз. Участва в преврата на 9 юни 1923 г. Адютант е на кап. Харлаков, обвиняван за убийството на Ал. Стамболийски. След 9.09.1944 г. дълги години лежи по лагерите. Умира в Бургас през 1964 г. Райна Футекова е само на 20 години, главна учителка в девическото училище в Панагюрище, когато Георги Бенковски ѝ предлага да ушие знамето на Априлското въстание. Лъвът на знамето е нарисуван от Стоян Каралеев (Баненеца) по образец на лъвчето, отпечатано на корицата на Устава на БРЦК, а буквите са изписани от Иванчо Зографа. Освен надписа „Свобода или смърт“ в долния край има и две букви — „П“ и „О“ (за „Панагюрски окръг“).

На 22 април — деня на освещаването му — Райна Футекова му пришива приготвени през нощта пискюли. Размерите на знамето са 2 на 1,5 м, има две лица и е поръбено със сърмена ивица. Освещава се от свещеници от града и околните села. Райна описва по следния начин шествието след освещаването на знамето. „На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете «Ура!» и «Да живее!» нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“ За честването на 25-годишнината от Априлското въстание Райна Княгиня ушива три нови знамена — копия на оригиналното. Запазени са само две от тях (във Военноисторическия музей в София и в родната ѝ къща в Панагюрище), третото копие изгаря по време на бомбардировките над София през Втората световна война.

Родната къща на Райна Княгиня в град Панагюрище е превърната в музей и е сред Стоте национални туристически обекта на Български туристически съюз На 2 май 2006 г. е открит паметник на Райна Княгиня в Панагюрище Връх Райна Княгиня на остров Ливингстън в Южните Шетландски острови, Антарктика е наименуван на Райна Княгиня.[2]

15 януари 2015г.- 120 г. от рождението на Гео Милев (1895 – 1925), български поет и публицист

Гео Милев (Георги Касабов Милев - 15.01.1895, Раднево - след 15.05.1925 - София) Роден е в учителско семейство. Баща му изоставя учителството и урежда книжарница и издателство в Стара Загора. От детска възраст проявява интерес към литературата и рисуването. През 1907 г. в детското вестниче "Славейче" (бр.15 от 5.1.1907) е отпечатано първото му стихотворение. Ученическите му стихове са повлияни от творчеството на П. П.Славейков, когото смята за свой учител в поезията и естетиката. Следва романска филология в Софийския университет (1911-1912); продължава образованието си в Лайпциг (1912-1914).През декември 1913 г. в сп. "Листопад" се появяват първите му публикации - "Литературно-художествени писма от Германия".

През юли 1914, след започването на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с английската литература, изучава английски език. През март 1916 е призован да отслужи военната си повинност в ШЗО в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-и троянски полк, който е на позиция при Дойран, срещу англичани и италиaнци. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29.04.1917 неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в черепа и загубва дясното си око. През февруари 1918 г. заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран; остава до март 1919 г. Въпреки няколкото операции по време на престоя си посещава библиотеки, музеи, изложби, театри.След като се завръща в София, Гео Милев издава списание "Везни" (1919-1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. Под влияние на новата обществено-политическа обстановка в страната пред 1922-23 възгледите му еволюират. Промяната в светогледа му е отразена на страниците на сп. "Пламък", което започва да излиза през януари 1924 г.

В него Гео Милев печата статии, "Грозни прози", поемата "Септември", началото на поемата "Ад". Заради поемата "Септември" книжка 7-8 на сп. "Пламък" е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години.

Той решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е арестуван от полицията и изчезва безследно; убит и заровен в общ гроб в Илиянци. В училищната библиотека ще намерите творчеството на великия български поет, както и множество литературна критика. Заповядайте!

Днес, 12 януари – 387 години от рождението на Шарл Перо

Шарл Перо е френски писател и фолклорист, автор на голям брой детски приказки, сред които Спящата красавица, Синята брада, Котаракът в чизми, Пепеляшка, Малечко Палечко, Червената шапчица, Магарешката кожа и други. Проучил и преработил в достъпен за деца вид редица устни народни приказки, Перо решава да ги събере в книга, от името на сина си Пиер Дарманкур, и я посвещава на личност от френския кралски двор. Книгата е публикувана за пръв път през 1697 г. под заглавие “Приказки за моята майка” или “Истории и приказки от старото време с морални наставления” и в нея първоначално влизат осем приказки, сред които “Червената шапчица”, ”Котаракът в чизми”, ”Палечко” и ”Пепеляшка”. В следващите издания Перо добавя още две приказки и една повест. Всичките му приказки завършват с нравоучителни стихове.

Шарл Перо е роден в буржоазно чиновническо семейство. Получава юридическо образование и постъпва на кралска служба. Неговият брат, Клод Перо, е известен за времето си архитект. С литература Шарл Перо започва да се занимава едва от 1683 г., когато е 55-годишен. През 1671 г. е избран за член на френската академия на науките. През 1687 г. чете полемичната поема ”Векът на Людовик Велики” и чрез нея призовава писателите да отразяват в произведенията си съвременния живот и нрави, да черпят сюжет и образи от народното творчество и обкръжаващата действителност. Според Перо фолклорът с живия си и изразителен език, тънък хумор, богато идейно съдържание, може да се използва като източник за създаване на самобитна съвременна литература. Чрез собственото си творчество Шарл Перо допринася за приближаването на литературата към реалистичното изображение на действителността и ускорява създаването на литературата на Просвещението. Той е един от най–пламенните противници на класицизма и със своите естетически възгледи става носител на рационализма, на прогреса. В устното народно творчество Шарл Перо открива разнородни сюжети и образи за създаване на нови художествени произведения.

Приказките на Шарл Перо не само нарушават традициите на класицизма, сковаващи развитието на литературата, но и критикуват от позицията на буржоазията аристократичните предразсъдъци. Играят възпитателна роля с нравствените идеи, вложени в тях, с простора на въображението; приказките оказват влияние върху развитието на европейската литература. В училищната библиотека ще намерите приказките на Шарл Перо. Заповядайте!

Днес, 12 януари 2015г. - 100 години от рождението на ПЕТЪР УВАЛИЕВ

Петър Увалиев е роден на 12 януари 1915 г. в София. Произхожда от калоферски род. Кръстен е на името на своя дядо Петър Увалиев, който е владеел пет езика и е работил като адвокат в Бургас и Пловдив. Баща му Христо Увалиев е роден е в Цариград през 1876 г. Следва в Швейцария и Германия, преподава френски език във Висшия педагогически институт в София. Автор е на „Обучението по френски език“, Пловдив, 1915 г. Неговата майка Гина Здравкова е възпитаничка на Екатерина Каравелова. Специализира френски език в Гренобъл, работи като начална учителка, а през 1937 г. става директор на училище „Иван Денкоглу“ в София. Учи в италианското училище „Алесандро Манцони“ в София от 1922 до 1928 г., след това - във френския колеж „Свети Августин“ в Пловдив (до 1932 г.). Завършва право и държавни науки в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1936 г. Същата година постъпва на работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи. През 30-те години на 20 век са първите му опити да публикува свои стихове в ученически издания. Учи европейски езици (владее английски, испански, италиански, френски, немски, старогръцки, латински и някои балкански езици). Сътрудничи със статии и отзиви по литературни, театрални и филмови теми във „Златорогъ“, „Балкан“, „Театър“, „Изкуство и критика“, „Свободен народ“, „La parole Bulgare“, „Слово“, „Мир“, „Днес“ и др. Участва в екипа, ръководен от Сирак Скитник, който през 1936 г. осъществява първите предавания по Радио София (Българско национално радио). Пише текстове за песни в сътрудничество с композитора Йосиф Цанков. Поставя пиеси в софийски театри. През 1942 г. заминава за Рим като секретар на българската легация. След отстраняването на Бенито Мусолини от власт през 1943 г. е въдворен във Венеция, заедно с други дипломати. През октомври 1945 г. се завръща в България и отново постъпва на работа в МВнР. Назначен е за втори секретар на българската легация в Лондон през 1947 г. Дни преди заминаването си той сключва брак с Ивайла Вълкова. Със заповед от 6 декември 1948 г. е назначен за първи секретар в посолството в Прага. Увалиев отказва назначението и на 9 декември подава молба до британските власти да остане в Англия. Молбата му е удовлетворена. В България е обявен за "невъзвращенец" и бракът му е разтрогнат. През юли 1952 г. Софийският градски съд го осъжда задочно на 5 години лишаване от свобода и парична глоба. През 1962 г. сключва брак със Соня Мадлен Джойс. През 1968 г. получава британско гражданство. През 1973 г. се ражда дъщеря им Мила-Георгина.

От юни 1949 г. публикува критика за изкуство и кино в английски („Arts News and Review”) и италиански периодични издания. От същата година е нещатен сътрудник на българската секция на радио Би Би Си Лондон, където близо 50 години ежеседмично чете в ефир свои беседи. Дебютира в киното като втори режисьор на „Невинни в Париж“ (1953). Работи съвместно с изтъкнати драматурзи и кинотворци като Марсел Паньол, Джордж Бърнард Шоу, Антъни Аскуит, Микеланджело Антониони и Тонино Гуера. Заедно с Карло Понти създава филмовата компания „Бридж филмс“ и е съпродуцент на „Милионерката“ (1960), с участието на София Лорен и Питър Селърс. Изпълнителен продуцент е на „Фотоувеличение“ (1966), заснет от Антониони по разказа на Хулио Кортасар „Лигите на дявола“. Продуцент е на още четири филма, между които „Дилемата на лекаря“ (1958) с Лесли Карон и Дърк Богард и „Диаманти за закуска“ (1968) с Рита Тъшингъм и Марчело Мастрояни. Сценарист е на „Съдебна грешка“ (1962) с Питър Селърс и Ричард Атънбъроу; режисьор - на „Непознат вкъщи“ (1967) с Джералдин Чаплин и Джеймс Мейсън, по едноименния роман на Жорж Сименон.

Проявите му като театрален и филмов режисьор и продуцент, теоретик на изкуството, критик и публицист намират признание в чужбина. През 1972 г. е избран за вицепрезидент на Международната асоциация на изкуствоведите (AICA) и за председател на Международното жури на Биеналето в Риека. В България той е познат главно от предаванията си по радио Би Би Си и от публикуваните у нас след смъртта му негови студии и сборници. Автор е на над 4500 емисии на културни теми на български език и предавания на френски език за радио France Culture. Превежда на френски и италиански език произведения от Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Елисавета Багряна, Николай Марангозов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Стоян Загорчинов и др. Гост-лектор е в университети в САЩ, Франция, Италия и Мексико. Роман Якобсон, на чиито лингвистични открития Увалиев се основава, е възхитен от монографията му Turner: étude de structures (1980), на български - „Търнър. Структурен разрез“ (2006). През 1994 г. е възстановено българското му гражданство. Удостоен е със „Златно перо“ от Съюза на българските журналисти. Почетен доктор е на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1992) и на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ (1999). Първи носител на наградата „Оборище“ (1999) за принос към българската култура и национално наследство. Петър Увалиев - българин, с името и делото на когото можем да бъдем горди!

Днес, 9 януари 2015г. - 125г. от рождението на класикът на чешката литература Карел Чапек

Карел Чапек е един от най-известните чешки писатели и драматурзи. Той е роден в Мале Сватоньовице, която тогава се намира на територията на Австро-Унгария, а днес е в границите на Чешката република. Карел Чапек е роден на 9 януари 1890 г. в семейството на селски лекар. Учи философия в Прага, Берлин и Париж. След 1917 г. се занимава с журналистика, няколко месеца, след като се заселва за постоянно в Прага. Започва да публикува през 1907 г. Голяма част от ранните му разкази (1908-1913 г.), влезли в сборника „Градината на Краконош“ (1918 г.) и „Сияйни дълбини“ (1916 г.), са написани в с авторство с брат му Йозеф Чапек. Размислите му върху философските проблеми на епохата и стремежът да открие противоречията в света са отразени в сборника с разкази „Разпятие“ (1917 г.) и „Музикални разкази“ (1921 г.), които са близки до стила на експресионизма. Търсенията на Чапек съвпадат с влиянието, което оказват прагматизмът и релативизмът върху философските възгледи на писателя — представата за „множественост“ на истините.

Много от произведенията му, между които и лиричната комедия „Разбойник“ (1920 г.), са изградени като съпоставка на няколко „правди“. Световна известност му носят социално-фантастичните произведения: драмите „R.U.R.“ (1920 г.),(въвела в употреба думата "робот") „Средството Макропулос“ (1922 г.), романите „Фабрика за Абсолют“ (1922 г.), „Кракатит“ (1924 г.). Световната известност на Карел Чапек се дължи и на превода на пиесата му „R.U.R.“ на англйиски език малко след написването й. Бърнард Шоу е един от първите почитатели на пиесата след появата на английския ѝ превод. В началото на 20-те години на 20 век издава пътните очерци „Писма от Италия“ (1923 г.), „Писма от Англия“ (1924 г.) и др. В края на 1920-те и началото на 1930-те години пише главно хумористични произведения от малките жанрове: сборник „Разкази от единия джоб“, „Разкази от другия джоб“ (1929 г.), книгата „Апокрифи“ (1932 г.), детската книга „Дашенка, или животът на едно кученце“ (1933 г.). Философското преодоляване на релативизма в мисленето на Чапек намира отражение в трилогията „Хордубал“ (1933 г.), „Метеор“ (1934 г.), „Обикновен живот“ (1934 г.). Връх в творчеството му е романът „Война със саламандрите“ (1936 г.). С антифашистка и антивоенна насоченост са драмите „Бялата болест“ (1937 г.), „Майка“ (1938 г.) и др. Карел Чапек умира на 25 декември 1938 г. в Прага. Причините за смъртта му до днес остават неизяснени. Тя предизвиква сериозен обществен шок в Чехословакия, тъй като близо двайсет години писателят е колумнист в най-популярния ежедневник „Лидове новини“ и неговите колонки са четени с изключителен интерес. В кратките си текстове публицистът Чапек е изразявал позицията си по най-различни и доста често наболели проблеми. Смъртта му се приема като загуба на един от най-високо ценените обществени корективи. Карел Чапек е погребан в известното гробище Славин в крепостта Вишехрад в Прага.

Бюст на Карел Чапек в замъка Chyše, Карлови Вари. В училищната библиотека разполагаме със следните книги от Карел Чапек: "За петте хляба", "Книга Апокрифи", "Кракатит", "Разкази от единия и от другия джоб". На Ваше разположение са!

Днес, 8 януари 2015г.- БАБИНДЕН!

Бабинден е български празник, отбелязван на 8 януари (или на [21 януари] по стар стил) в чест на бабата акушерка в селото. Празникът е свързан със семейните обичаи. По произход е езически. Бабинден е един от големите народни женски празници, посветен на "бабите" - жените, които помагат при раждане, и на младите булки и невести, които са раждали. Обредността през този ден е подчинена главно на желанието да се засвидетелстват почит и уважение към възрастните жени, които са "бабували" на родилките. Този празник е езически и идва от далечните праславянски времена, но се е запазил и по време на Възраждането е бил изключително почитан. Днес Бабинден губи доста от обредните си обичаи, но пък се празнува от по-възрастните и е свързан с много смях и веселие.

Още преди изгрев слънце майките с деца от една до тригодишна възраст отиват на чешмата да налеят прясна вода. В котлето с водата пускат стрък босилек или здравец. Вземат калъп сапун и една нова кърпа и се отправят към дома на бабата да ѝ "полеят". Обредното поливане на бабата-акушерка се извършва под плодно дърво в градината, върху дръвника или отпред на стълбите. Всяка жена подава на бабата сапуна, полива ѝ вода да се измие и я дарява с пешкира, който е донесла. След това бабата избърсва мокрите си ръце в полите на невестите – да са плодовити и лесно да раждат. Бабата закичва невестата и с китка здравец, вързана с "мартеничка" - червен и бял конец. Често при поливането бабата хвърля със шепите си вода нагоре и подскача три пъти, като изрича: "Да рипкат децата и да станат бели и червени! Колкото капки, толкоз берекет и здраве!" След поливането жените даряват бабата с ризи, чорапи, платно, които премятат на дясното ѝ рамо. От своя страна, бабата връзва на дясната ръчичка на децата, които е отродила ("хванала") червено и бяло конче със сребърна монета и също им дава чорапки и ризки. После измива лицето на детето, тъй като се вярва, че на Бабинден водата, минала през бабините ръце, притежава пречистваща сила.

В някои райони обичаят е майките да водят на Бабинден децата си при бабата, докато навършат три годинки, за да ги благослови. Бабата има и друга важна обредна роля за майката и детето. Още след като завърши раждането тя напълва стомна с вода, потапя в нея китка босилек и я отнася в черквата. Свещеникът освещава водата и благославя бабата. После тя връща "молитвената вода" при родилката, която си мие лицето и сипва по малко в коритото на детето при всяко къпане чак до 40-ия му ден – периодът за пречистване след раждането. На обед булките и невестите се събират на празнично угощение в дома на бабата-акушерка. Всяка жена носи прясна погача, баница, варена или печена кокошка и бъклица с ракия или вино. Целува ръка на бабата и ѝ подава подноса с храната. Дъщерите и снахите на бабата подреждат дълга и богата трапеза, около която сядат всички присъстващи. Започва весело и буйно пиршество, придружено с песни, танци и понякога с твърде пиперливи и разюздани закачки и сценки. Често бабата поставя около врата си наниз от червени чушки и с керемида кади под полите на жените, за да раждат повече деца. Наричанията и припевките имат в повечето случаи сексуален символичен смисъл. След обеда на трапезата у бабата започват да идват и мъжете. Кулминационен момент в обредността представлява обредното изкъпване на бабата-акушерка в реката или на чешмата. Мъжете и жените изнасят бабата навън и я качват в двуколка или на шейна. Понякога слагат бабата в голям плетен кош. Мъжете, преоблечени като "волове", с кожени маски и рога, влачат колата или шейната из селото. Ако по пътя невестите срещнат мъж, свалят калпака му и искат откуп. Шумната дружина отвежда бабата на реката и там мъжете обръщат двуколката или коша, в който носят старицата. Изкъпват я във водата. Този обред е известен по нашите земи като "влечугане" на бабите. Вечерта на селския мегдан всички се залавят на общо хоро. Празникът завършва пред дома на бабата, където хорото я изпраща. Целува ѝ се ръка и се дават дарове. Така се изразява благодарност и обич към тази жена, помагаща на новия живот да се появи. Децата – най-важното в живота ни, са тачени и от предците ни. Важно било да се раждат здрави, хубави и умни деца. Бабите, които израждали деца били на специална почит. "Къща без деца огън да я гори", казва поговорката, а друга допълва "Кое е по-голямо от царя? Детето". За да се родят здрави деца, следва да се спазват не малко забрани, отново според народните поверия. Не бива да се зачеват деца в нощта на петък срещу събота. Бременната жена не бива да рита куче или котка, да прескача ръжен, да яде върнат от пътуване хляб, не трябва да ходи по разлята вода или боклук, но най-важното е да не краде или да не яде скришом, защото откраднатото или изяденото скришом излизат като белег на детето. Всичко, което поиска бременната трябва да ѝ бъде дадено, казват още народните вярвания. Ако се крие от нея храна, детето ще бъде злоядо, нездраво. Бременната трябва да се пази и от уплах.

За лесно раждане бабата акушерка трябва да се прекръсти, да запали кандило и прекади къщата, да затвори прозорци, врати и да отвърже всичко завързано. Така раждането ще върви по-лесно, смятал народът ни. Самото раждане трябва да се пази в тайна и никой, освен свекървата и бабата не бива да разбира за него. Докато не се кръсти детето родилката не бивало да става от леглото или да остава сама. Това са опасни дни за нея и детето. Огънят в огнището не бива да се гаси до 40-тия ден. От 1951 година 21 януари е обявен за ден на родилната помощ и на акушерките и гинеколозите.

Днес, 7януари 2015г.- 205 г. от рождението на Димитър Миладинов (1810 – 1862), български възрожденски просветен и обществен деец

Димитър Христов Миладинов е български възрожденски просветител, книжовник, фолклорист и борец за национална независимост. Той е брат на Константин Миладинов и Наум Миладинов.Роден е през 1810 г. в град Струга. Послушник е в манастира „Свети Наум“. През 1829 г. учи в гръцко училище в Охрид при Димитър Мокрянин и хаджи Пульо Самарински. В периода 1830 - 1832 г. работи като учител в Охрид, след това продължава образованието си в гимназията в Янина (1833 - 1836 г.). В годините между 1836 - 1839 г. учителства отново в Охрид, но е принуден от гръцкия владика да напусне училището. Преподава в училищата в Струга (1839 - 1840 г.), Кукуш (1840 - 1842 г.) и отново в Охрид (1842 - 1845) и Струга (1846). По-късно е учител в село Магарево, Битолско (1849 - 1852) и в гръцко училище в Битоля (1852 - 1854).

По време на Кримската война (1853 - 1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. През 1856 г. като учител в Прилеп успява да въведе изучаването на български език в гръцко училище. Заради родолюбивата си дейност е преследван от гръцкото духовенство. Учителства в Кукуш (1857 - 1859 г.), Струга (1859 г.), Охрид (1860 - 1861 г.), продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура. Обнародва дописки в „Цариградски вестник“ (1860 г.), обикаля македонски села и градове, за да събира помощи за дострояването на българския храм „Свети Стефан“ в Цариград. Обявен за "царски душманин" и арестуван от турски власти на 16 февруари 1861 г. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград.[1] По клевета на гръцкия владика Мелетий Преспански и Охридски е арестуван в Струга, а през Битоля и Солун е откаран в Цариградския затвор, където умира на 11 януари 1862 година[2], вероятно от тиф. Има съмнения, че е отровен заедно с брат си Константин. Основната заслуга на Димитър Миладинов е събирането и издаването на сборник с автентични български народни песни от Македония под заглавието “Български народни песни” (юни 1861 г., Загреб, заедно с брат си К. Миладинов). Димитър и Димитра Миладинови имат 6 деца: Елисавета (женена за Кузман Шапкарев), Пантелей (Пантелеймон, Панде, Страшимир), Царевна (Василикия), Фросина, Анастасия (Милица) и Златица. Димитър Миладинов е дядо на професор Владислав Алексиев.

Родната къща на двамата братя в град Струга, Македония "Димитър Миладинов - голям патриот, с високо българско народностно съзнание. Има неоценими заслуги за културното въздигане на бащиния си край, за осъзнаване на населението и за издирване на ценни книжовни и фолклорни материали."Д.Талев Училищната библиотека разполага с книгите:"Български народни песни.1861-1961" Братя Миладинови и "Братята от Струга. Повест за Димитър Миладинов и неговия брат Константин" от Д.Талев. Почерпете глътка патриотизъм!