За книгите, четенето и бъдещето

Акция срещу книги? Големият страх от читателите
24 Юни 2010
Милена Цветкова*
Милена Цветкова. Снимка: личен архив
По повод операцията по „пресичане на пиратско разпространение на книги в интернет пространството, посредством сайта “chitanka.info”, проведена на 22 юни 2010 г. от служителите на ГДБОП.
Когато стане дума за авторско право върху обекти за четене – имам безапелационна позиция. Аз съм ЗА безплатните книги и безплатното четене. Аз съм ЗА тотално елиминиране на бариерите пред читателя. Били те пазарни, езикови или психологически. Аз съм против юридическия монополизъм на носителите на “права” и меркантилните занаятчии. Аз съм против пазарната цензура върху четенето.
Твърде шизофренично е да се блокира достъпа до текстове за четене във време, когато се ронят сълзи по „изчезващото” четене. Най-важното е да се чете. Пък било и играейки си с охранителите на четива или заобикаляйки системата.
Авторското право е идеално право и затова – неунищожимо. Но никой не е сам автор “на коня” – и той е чел, слушал, черпил идеи, копирал, имитирал или крал от други. “Автор” е само Първият, но кой е той е друг въпрос. Както напомня Марк Твен, само Адам е бил щастливец, защото е знаел, че всичко, което казва, го казва пръв. И нещо много важно – знанието и информацията априори са безплатни! Платени стават, когато планетата е превзета от икономиката, пазара и парите. Това е истината за цялата ни писмена цивилизация.
Автор съм на 9 книги, на около 200 статии и на неизмерим брой страници с непубликувани актуални лекции, които разпространявам на всички мои студенти. Но съм лобист на Читателя! Той е господарят в полето на писменото знание и книгата. Той е клиентът, той е платецът. Той е оценителят и съдникът. Той е отмъстителят. Той може да издигне даден издател или преводач, автор или книга на пиедестал. У него е и властта да го унищожи и подложи на забрава.
***
Водещата причина за провеждане на полицейски акции срещу виртуални читални и библиотеки под натиска на меркантилни източници е прозрачна и отчайваща. А тя е недопустимо за ХХІ век непознаване на променения читател.
Промененият читател иска книгите да са безплатни. Той вече е продукт на “културата на безплатността” и се надява и у нас някой да повярва на американския опит, че комерсиалният потенциал на безплатната книга, публикувана първо в Интернет, а после и на хартия, вече срещу заплащане, е невероятен. Не само според младия читател консумацията на писано слово се брои за безплатна операция, а само складиращите хора и институции калкулират четенето като инвестиция (макар че съвсем нямат точно него предвид).
Любопитно е разсъждението на специалиста по четенето Жан-Франсоа Барбие-Буве върху “културата на безплатността” като заплаха за писаното слово. Независимо, че признава, че “психологичната” цена на книгата (това, което сме готови да платим, за да я имаме) намалява, интернет по неконтролируем начин заразява с вируса на безплатността цялата култура на складирането, чиято основа са печатните медии. Книгата изглежда скъпа, разбирано не абсолютно (обективно цената на книгите еволюира по-бавно от поскъпването на живота), а в сравнение с другите носители на информация, които все повече зависят от “култура на безплатността”.
Тревогата на френския изследовател е свързана със „самотата” на книгата в пространство, в което се плаща за оборудването, а не за употребата му; за носителят, а не за посланието; за достъпа, но не и за съдържанието. Икономическият модел на книгата и печата при положение, че скоро изцяло ще преминат в ко-виртуалност, трудно би направил изключение.
Жреците на издателската индустрия едва ли още дълго ще си вярват, че книгата ще продължи да ги храни като „островче на реална стойност” в една империя от ентропиращи цени и безплатност. Медиаиндустрията побърза да отговори и на този читателски каприз – с безплатни вестници и списания, с книги-подаръци, вложени в прес-пакети, и с палитра от крос-медийни вълшебства.
Правителствата в Канада или Франция безрезервно финансират раздаването на безплатни книги, било като PR акции, или като инструмент за провокиране на четенето изобщо. Промененият читател дори сам свикна да си помага в този каприз – като създаде и мултиплицира движението за безплатно четене Bookcrossing. Продукт на тази актуална претенция са и инициативите за безплатно четене в неформални мрежи Bookboxes, Bookrings, Bookrays.
Алтернативното контракултурно движение на буккросърите призовава участниците към “споделяне” (операция от културата на безплатността) на наличните си четива с други хора. Именно по този начин, убеден е промененият читател, една книга може да се реализира като медия, като концепция, като мислене – сред повече хора, независимо от платежоспособността им. А не като част от домашния интериор, като престижна вещ в офиса, като архивна единица в библиотеката или като предмет на стоково-парични отношения.
***
Но, дълбоката причина за блокирането на достъпа до четива е страхът от четящия и начетения човек. Изпълнителите на подобни акции изобщо не я осъзнават. Но те не са виновни. Изпълняват си дълга в поредния култ към правосъдието и сляпо принасят жертви пред идола на скъперниците и меркантилистите.Първо, четенето е асоциална дейност, извършва се усамотено, реализира се невидимо (в черепната кутия) и поради това е неконтролируемо. Читателят е почти невидим и за какъвто и да е социологически поглед поради обстоятелството, че задълбоченото пълноценно четене е процес на самообщуване. А комфортната среда за самообщуването е «социалната изолация».
На всичко отгоре четенето представлява загуба на социално време и на интелектуална енергия на обществото, следователно е социално неефективно. В доклада на ЮНЕСКО за Международната година на книгата през 1972 г. се установи, че за Третия свят четенето все още се смята за срамно, престъпно и укорително действие. Африканската общност осъжда акта на индивидуалното четене, отделянето на човек с книга в ръка от непосредствено обкръжаващата го група се разглежда като подозрително и се усеща като заплаха за целостта. Едва ли не четенето насаме е грях, подобен на онанизма.
Днес и в най-либералните общества съществува аналогичен страх. Просто четящият човек е загубен за хищните манипулатори от външната среда. Оттук произтича и третият повод за страх и прикрита ненавист към читателите: четенето е безотказен филтър срещу риторични и аудиовизуални манипулации. В дейността четене индивидът има време да култивира и упражнява своето критично отношение, да оперира с информацията деструктивно, да прави дисекция на мненията, да сравнява, съпоставя, разобличава.
Четвърто, четенето е подривна дейност. Подривна за стереотипите и властта, за всички познати и непознати тоталитарни концепции умствена практика. Четящият култивира у себе си склонност към противодействие, анархизъм, самочувствие, оптимизъм и информационно превъзходство.
Човек чете, не само за да е различен от другите, не само, за да е оригинален, да е винаги над тях. Той чете, за да преодолее границите на тълпите, формирани пред телевизионните екрани, за да разцепи единодушието в масата, да разкъса едновременността и преходността на телевизионното предаване, веднъж завинаги оставащо в миналото. Четенето е и най-доброто средство за отклоняване на стандартизацията и вулгаризирането – все клонящи към тълпизма – свойствени на нашия високо технологизиран век.
Както книгата, така и четенето носят високата културна отговорност да не позволяват, под напора на омасовяване и унификации, масовите комуникации да служат на индивидуалния суверенитет контраадаптивно и антиманипулативно. А това са отново неотменни функции на четенето като „опасен” умствен процес.
И пето, на този свят единствено четящият човек притежава капацитет да променя – себе си, средата си, държавата, света. Който е запознат с неврофизиологията на четенето знае, че читателят развива не толкова „сивото си вещество”, колкото неговата обвивка – мозъчната кора, т.е. самоосвобождава се от животинската зависимост, от генетично предопределени и дресирани в общност (стадо) модели на поведение.
Така както мозъкът му еволюира отвътре навън, така и личността на читателя (вече променен след като току-що е отметнал поредната страница) развива и променя средата си отвътре навън – абсолютно децентрализирано, неподозирано и невидимо за „стражите от кулата”, изненадващо – някъде от недрата, настрани и нагоре – като от епицентър на земетръс. Читателите са недолюбвани и опасни и защото променят мнението си (само кравата не мени мнението си, защото не получава информация). И следователно осъществяват дъмпинг на официалните тези и мнения.
Ако светът трябва да остане такъв, какъвто е сега, читателите са най-опасните същества. Арестувайте ни всичките. И пак ще забравите най-важният играч – книгата. Книгата е много хитра медия – не търпи препятствия, окови и ограничения. Заредена е с пробивната сила на светлината. Особено, когато е търсена.
——————
* Доц. д-р Милена Цветкова преподава „Теория на четенето” и “Съвременно световно книгоиздаване” във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет

"Аз съм българче"-едно семейно отличие в конкурс за млади поети и писатели

СОУ"Св.св. Кирил и Методий" -гр.Карнобат получи поредното потвърджение, че в него работят творци. На II етап от националения конкурс "Аз съм българче", който се провежда под патронажа на областния управител на Бургас- г-н Гребенаров, г-жа Даниела Василева- начален учител- и нейният племенник - Никола Орлинов получиха Грамота за отлично представяне. Наградата има висока стойност, защото отразява една особена емоционалност. Тандемът леля-племенник работи под особена емоция, защото детето е с родителите си в Испания. В богатия албум от фотоси, които двамата са преживели на родна земя, се разкриват красотите на българските планини- такава е темата за участие в конкурса. Подбрани са множество от родните прелести, които така и не могат да бъдат описани и нагледани. Освен снимки от личния им живот, свързани с българските планини, двамата за предложили и снимки от книги, брошури, интернет и са оформили един албум, с който всеки българин може да се гордее. Впечатляваща е титулната страница на албума- от нея ни гледа Никола и споделя своята мечта:"Сега не съм в България, но мечтая да се върна и да уча в училището на леля!" Думи, които могат да бъдат изречени само от едно дете и които носят огромния заряд на българския дух. Съвсем по Вазовски, патриотизмът залива сетивата ни и ни напомня, че България е нашето прекрасно отечество и че ние, чедата му, трябва да го обичаме и да се грижим за него. Албумът има и съвсем практичен привкус, защото за финал предоставя диплянка от къщи за отдих в българските планини, в които всеки от нас може да релаксира и да открие красотите на родината ни. Особено силно е желанието на творческия тандем тези къщи , с техните адреси и телефони да бъдат ползвани от българи, които са били в чужбина- да попият в пълна мяра българската красота и дух и да възвърнат енергията си за добри дела на родна земя. Благодарни сме на г-жа Даниела Василева и на Никола Орлинов, че ни дават възможност отново и отново да се насладим на родни гледки от нашите планини и да се заредим с патриотизъм и позитивизъм.

ВАЗОВОТО ТВОРЧЕСТВО - НАЦИОНАЛНО БОГАТСТВО

ТОШКА ЩЕРЕВА ОТ X а кл. написа есе, посветено на 160 години от рождението на ИВАН ВАЗОВ.
НАРОДНИЯТ ПОЕТ ИВАН ВАЗОВ - НАШЕТО НАЦИОНАЛНО БОГАТСТВО
160 години от рождението на народния поет ИВАН ВАЗОВ е повод, за да изкажем своето преклонение и признателност, да припомним на всички, че делото на поета и прозаика Вазов е безсмъртно. И това не са празни фрази, а доказани истини, защото няма български празник или ярко събитие, в които да не присъстват думи от творчеството на Вазов. В своето разнообразно творчество той е успял да откликне на стотици български явления, претворил е Родината- БЪЛГАРИЯ във всяко едно стихотворение, разказ, повест,роман, драма. Националното, патриотичното, извечното българско струи от неговите творби и захранва поколение след поколение... Чрез неговите оди в "Епопея на забравените" ние откриваме героизма и трагизма на българските чеда и носим техните величави истории през целия си съзнателен живот. Наближи ли значим момент, в съзнанието ни изникват Вазовите образи и емоции и чрез него изживяваме мигът на настоящето. Вазовото "Аз съм българче" е изповед- заявление на всяко едно дете пред близки, познати, света- всяко дете казва с гордост: "Аз съм българче/обичам наште планини зелени..." И чрез своите детски , трогателни думи-заклинания, и това поколение става преносител на Вазовия писателски гений. Колкото и бързо да се развиват поколенията, колкото и бързо технологиите да населяват съзнанието и живота ни, Вазовото "Под игото" продължава да вълнува и да трогва. Рада Госпожина и днес е символ да свидна, обичлива и грижовна учителка, която научава децата на първите, най-важните, най-ценните неща в живота . И пак става така, че Вазов живее във всеки от нас, през всеки важен период от живота ни- от раждането - та до края. Затова още приживе той е наречен "народен поет"- титла, която българския народ не е дал повече на никой друг. Той единствен носи всенародната обич и признателност. Затова днес е моментът да кажем и ние, днешното поколение- Вазов е и нашият народен поет, той ни дава огромен патриотичен заряд с творбите си, той ни учи на силни и дълбоки чувства към родината ни, към историята ни, към българската природа, към близките ни... Вазов знае, че неговите "песни все ще се четат", защото имат дълбок смисъл и дух. Аз също знам, че тепърва и моите деца,както и аз преди няколко години, ще рецитират "Аз съм българче" и, че всички, които слушаме, ще настръхваме от признателност, от обич и от патриотизъм, които великият Иван Вазов ни дарява и ще дарява занапред.

ИВАН ВАЗОВ -160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ

На 27 юни 2010г. предстои честване на 160 години от рождението на нашия национален поет и писател ИВАН ВАЗОВ. Едно прекрасно, вдъхновено слово на писателката МИРЕЛА ИВАНОВА ви предоставям, за да си припомните великия българин и творец:
Тежък кръст е да бъдеш писател в България. Но до непосилие тежък е кръстът да си национален класик, и приживе, и посмъртно, и във всичките български времена досега и в бъдеще
Тази прекрасна, незавидна и съдбовна участ се пада на Иван Вазов, народният поет, чийто 160-годишен юбилей честваме. Привикнали сме с високите думи, които превръщат уникалния сопотчанин, роден през 1850 година, в паметник и непостижимост, отчуждаваме го от същността на живота си с псевдонаука, патетика, криворазбран патриотизъм или оправдания, че българския език, който той откри и записа за нас, извади от руините и калта, и превърна в стихия, мощ и родина, е остарял и непонятен сега.Същевременно всеки ден, осъзнато и неосъзнато, ние си служим с Вазов и творбите му, защото те са навсякъде, честваме го непрекъснато, тъй като е единственият необят, който винаги ни е под ръка, винаги е в ума и сърцето ни, авторът на всичко българско и родно.Как така го честваме непрекъснато, ще се запитате и аз ще ви отговоря с примери. Последният истински наш бунт през 1996 г. бе поведен и кипеше, и тътнеше от Вазовата "Песен за панагюрските въстанници".В траурната книга на загиналите български бойци в Кербала всеки трети бе изразил скръбта си с негови строфи от стихотворението "Новото гробище над Сливница". Дълго време по рекламните билдбордове за Нес кафе стояха думите му "Питат ли ме де й зората ме огряла първи път", дори една рубрика за попфолк в популярно телевизионно предаване бе безцеремонно озаглавена "Епопея на забравените".Да, Вазовите думи са в нас и с нас, произнасяме ги във високото и ниското на живота си, употребяваме ги и злоупотребяваме с тях, отнемаме от големия им и вечен смисъл, и ги вграждаме в днешния си ден по своя угода, но така навярно ги и разширяваме, и продължаваме с тях да изразяваме себе си, поотделно и като общност.Продължаваме да четем и почитаме Вазов, да го забравяме в паметници и да го помним в слово.Защото неговото слово е началото и несвършването на българския свят, с величествените му енергии, природа и абсурд. Самият живот на Иван Вазов е величествена енергия, природа и абсурд, несекваща борба за осъществяване на писателската му същност и любовен дълг към България...... Тежък кръст е да си писател в България, но до непосилие е тежък кръстът да си нейн национален класик.То означава с изправен като Балкана гръбнак да посрещаш неотместимо всички удари на враговете и зложелателите, на естетическите си и идейни опоненти.Означава да вдигнеш захвърленото перо и да продължиш да пишеш, да сътвориш още десетки книги, да окръгляш целостта от „Пряпорец и гусла" и „Тъгите на България" до „Люлека ми замириса" и „Не ще загине", да работиш до сетния си дъх на 22 септември 1921 година. Да пишеш с любов до несвяст,защото българският космос очаква да бъде заселен с твоите думи, с твоите песни, дето все ще се четат, с твоите сопотски и днешни чичовци дори.
Народни поете с детска душа и патриарше на литературата ни с разтерзан дух, прости ни и ни закриляй!"

НИЕ ГРАДИМ БЪДЕЩЕТО

Какъв би бил животът ни без прелестта на природата? Какво бихме правили, ако не можем да се разходим сред дървета и цветя, ако не можем да вдишаме морския бриз, ако не видим полета на първия щъркел или на прелестната лястовичка?... Къде бихме завързвали мартеничките си, ако дърветата не побеляваха от плодните си цветове? Хиляди въпроси можем да си задаваме, свързани с природата и нейните вечни дарове. Те са част от самите нас, ние сме част от природата и се чувстваме безкрайно комфортно в нейните прегръдки. Уханието на земя и цветя, плодовете, които слагаме на трапезата си и изпълват с аромат домовете ни - та това е нашия живот! Знаем всичко това, но даваме ли си сметка, че за да имаме тези прелести, за да живеем пълноценно, трябва да пазим природата . Трябва да и даваме въможност да ни "отглежда" чрез своите дарове. Природата, която ни дава и въздуха, и храната и здравето - тази природа е под заплаха и ние сме тези, които носят заплахата. В стремежа си да си създадем удобства, ние я накърняваме и застрашаваме. Често тя показва тежкия си характер чрез земетръси, бури, наводнения и взема жертви- за да ни покаже, че е жива и че е мощна. Да ни покаже, че ние сме нейните деца и че трябва да я почитаме. Тогава идва мигновението на вина и гузност,тогава се сещаме, колко сме малки и безпомощни пред стихиите на природата... И започваме да се питаме за БЪДЕЩЕТО НА ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ. Ние, по възрастните, сме категорични, че трябва да направим всичко възможно и да опазим прекрасното и многообразие и красота, които ни осигуряват човешко съществуване. Говорим, създаваме фондации, измисляме състезания и форуми, учим децата в училище и в университети, че това е важно, че това е съдбоностно , защото няма по-прекрасно място за нас, хората, от това , наречено планета ЗЕМЯ. Естествено, развитието на цивилизацията руши природни общности и вериги, за да даде удобство на хората в битуването ни. Но как да направим така, че да съвместим и двете неща - да имаме цивилизационно развитие, и да опазим природата с нейното пълнокръвие и многообразие?! Този сложен казус стои пред световната общественост и по него работят хиляди експерти. Самите ние, българите, имаме десетки еко организации и фондации, които развиват огромна дейност за опазване на растителните и животински видове. Създадени са Червени книги, в които са изредени защитените видове, България е разделена на "защитени" територии, издадат се постановления и нареждания, свързани с опазването на видовете... В размножителните периоди се контролира уловът на животни, риби и птици. Правят се поредица от инициативи, за да се запази еко равновесието, за да можем да се наслаждаваме на зелена и красива природа, да чуваме птичи песни... Екологичното сдружение "За Земята" извършва колосална дейност, насочена към енергийните източници. Целта на сдружението - да влезе в програмите на училищата екообучение - е повече от похвална и с голямо бъдеще. "Екопак" се бори с липсата на навици за разделно събиране на отпадъци, което също бавно , но сигурно става част от битуването на съвременния човек. Неизброими са инициативите и , съответно, добрите постижения, свързани с опазването на природата. Последната европрограма - да се изследват и проучат живите организми в Черно море, започва да тече. Всички форми на живот ще се търсят в продължение на няколко години и ще се види реалното състояние на биоживотът в нашето прекрасно Черно море. Ще се обмислят разумни програми и перспективи за неговото бъдещо опазване , което ще осигури на поколенията тази толкова красива и жизненоважна морска среда. Почистването на плажните ивици, на природните резервати, еко бригадите, "събуждането" на енергията и съзнанието на хората към природата и нейното бъдеще, е в ход и аз съм оптимист, че ще се овладеят доста от негативите. Още повече, че ние, българите, сме напредничав народ и бързо осъзнаваме важните и ценните неща, с които да се съобразим и опазим. Мисля, че ако се ползват медиите активно в тази посока, ако в училищата се говори постоянно и се създават инициативи, свързани с опазването на природата- фактите ще бъдат изненадващо добри. Има една прекрасна идея- след всеки училищен изпит, в който се ползват стотици листове хартия, да има кампании за залесяване. След години, когато порастналите ученици се събират за техните юбилейни абитуриентски балове, ще могат да видят своите "деца"- вече порастналите дървета и ще знаят, че са оставили една цивилизационна следа и че се отблагодарили на природата по един достоен начин. Песимист съм по отношение на глобалните природни проблеми, където обикновения човек няма достъп и възможност за контрол и участие. Топенето на ледниците, затоплянето на климата и др. тревожни природни симптоми са в ръцете на политици и държавници, които да регламентират проблемите и да контролират спазването на законите. Ще привърша с мисълта на Пиер Буаст:"Всичко, което е противно за природата, е противно за обществения порядък." Да бъдем и занапред хора и природа- един неразделен тандем на живота, красотата и хармонията.

24 май, учителите, знанието, благодарността

Наближи ли 24 май и някак естествено и напористо изникват емоциите, свързани с училището, учителите, приятелите, празника. Казани са толкова много благодарствени думи за учителите и като че ли все са недостатъчни. Разбираме го доста след като сме приключили с училищните трепети, носим любовта и благодарността към своите учители като най-свиден спомен и дар. Оценяме техните усилия, техните заслуги, че са успели да ни научат на основните неща. Дълго след като сме излезли от училище не знаем как да поздравим и как да поговорим с тях, защото носим в съзнанието си респекта и уважението към нашите просветители. Какви добри думи да добавим към днешните учители?! Как да им кажем, че ги обичаме и че съжаляваме за тревогите, които им създаваме с нашата неконтролируeма младост? Тази толкова отговорна, невротизираща и благородна професия, която днешните млади хора най-често не искат да практикуват. Защото знаят, че за да си учител, трябва да имаш голямо сърце , в което да побереш любовта си към учениците в няколко десетки години...Съвремените ученици, като нас, по-възрастните, ще търсят своите учители , за да открият в очите им стаената любов и нежност. И ще носят тази любов и нежност през целия си живот. Тази любов ще им дава усещането за вечна младост и радост от живота. Затова- нека в навечерието на 24 май да поздравим всички учители в СОУ"Св.св.Кирил и Методий"-гр.Карнобат, да им пожелаем здраве и да им кажем- вие сте нашите най-важни личности, след родителите ни и ние ви обичаме!

Какво означава да си библиотекар

Деница Начева от 7а кл. днес изживя библиотекарски вълнения. В деня за ученическото самоуправление тя си избра тази позиция и на финала сподели, че е доволна от избора си. Деница е от ученичките, за които всяка учителка си мечтае- прилежна, спокойна, ученолюбива, възпитана и красива. В училищната библиотека има късмет и записа 3 нови читателя- ученици от II кл., направи им читателски карти и им обясни правилата. Освен това научи как се подрежда книжния фонд в една библиотека, как се нареждат книгите на стелажите и други библиотекарски детайли. Оказа се, че предпочита да чете книги на хартиен носител, а не от монитора на компютър. Разбрала е, че информацията в интернет не винаги е вярната и затова книжните формати си остават за нея "класика" в познанието. Сподели, че си е харесала бъдеща професия - актриса, ако не - зъболекар. От сега опитва да покаже артистични дарби в младежката формация под ръководството на г-жа Д.Милкова и се надява, ако всичко е наред и се справи, да продължи напред. Пожелавам и да успее и да има след време професия-хоби. Денят на ученическото самоуправление помага да децата да осмислят своите приоритети и това е достатъчно основание такъв ден да се нарече полезен и ползотворен.