"ВЕЧНАТА И СВЯТАТА"- ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Елисавета Багряна е родена преди 121 години, днес, на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове (1907 - 1908). Завършва гимназиалното си образование в София през 1910, след което за една година е учителка в село Афтане (днес Недялско), където получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена. През 1911 - 1915 Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет.

През този период се запознава с писателите Г. Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. През 1915 в списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“. През 1915 - 1919 е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. През 1921 се връща в София и се включва в литературния живот. Сътрудничи във „Вестник на жената“, в. „Лик“, в списанията „Съвременник“, „Златорог“ и други.

Окончателно се утвърждава след издаването на първата ѝ книга „Вечната и святата“ (1927). По-късно сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др. От 1952 г. е член на редакционната колегия на списание „Септември“. През 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев и ражда сина си Любомир Шапкарев.

Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Удостоена е със званието „Герой на Народна република България“ през 1983 г.През 1943, 1944 и 1945 година е номинирана от Стефан Младенов за Нобелова награда за литература. Умира на 23 март 1991 г. в град София на 97 години. Стихосбирки: Вечната и святата (1927); Търкулната годинка (1931); Звезда на моряка (1931); Сърце човешко (1936); Пет звезди (1953; От бряг до бряг (1963); Контрапункти (1972); Светлосенки (1977); На брега на времето (1983);

23 - Световен ден на книгата и авторското право

На този ден се възкресява идеята за вечно живото слото, за неумиращата книга и вдъхновяващата и сила - самата дата - 23 април е емблематична, защото е дата на смъртта на Уилям Шекспир /1564-1616/, Мигел де Сервантес /1547-1616/ и Инка Гарсиласо де ла Вега /1539-1616/. Чества се от 1996 г.

СОУ"Св.св.Кирил и Методий"- Карнобат тази година чества своя голям юбилей-150 години от съществуването си. Изобилие от таланти и инициативи съпътства учебния процес. Международен проект води учениците и учителите им в европейски страни... Училищната библиотека има своето скромно участие и присъствие.

Съвместно с възпитаниците от ОУ "Л.Каравелов" - Попово и колегата - Антоанета Йорданова, осъществихме десант от рисунки. Децата си размениха рисунките на любими герои от приказки и така, виртуално, станаха приятели.

Експонираната изложба краси библиотеката и читателите се възторгват от красотата на колоритните рисунки и таланта на децата от Попово... В чест на празника сме предвидили разговор по темата "Холокост". Г-жа Л.Зашева и нейните четвъртокласници ще посетят библиотеката и ще говорим за тази драматична страница от историята на човечеството, ще четем "Задната стая" на Ане Франк, ще прочетем тъжно-мъдрото есе на 9-то класника Александър Леонидов "Отвъд семантиката на думата Холокост"/сп.Родна реч, бр.3/2006, с.38-39/.Училищната библиотека търси и чака ежедневно своите читатели, те с желание прекрачват прага и и неусетно навлизат в света на познанието, което е и изконният и смисъл.

Честит празник на всички хора на духовността!

ИЛЬО ВОЙВОДА

17 АПРИЛ - на днешен ден в 1898 г. умира Ильо Войвода – български хайдутин, деец на националноосвободителното движение. Роден е в малешевската паланка Берово (днес в Република Македония). Дядо му поп Георги загива като предводител на чета в сражение с башибозук из засада от турците при село Пастух. До 20-годишна възраст живее в родното си село. След спречкване с турския главатар, който задирял сестрите му, Ильо Марков заминава за Рилския манастир при свой роднина калугер, където е назначен за пандурин (пазач). През тези години (1830-1838) ходи винаги с оръжие, гони турците и разбойническите шайки, среща се из Рила с хайдути, които намират подслон в манастира. Там се среща с Неофит Рилски и други просветни дейци.Към 1838 година се оженва и се връща в Берово. През 1850 след скарване с Ильо, беровския Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. За да си отмъсти Ильо убива турчина и излиза в планината.

Събира малка дружина, с която броди няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. Байрактар е сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война (1853-1856 г.) четата му нараства до 70 души. През 1854 г. турците в Дупница се готвят да нападнат българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща “хабер”, че турската махала ще се изравни със земята, с което спасява българите. Като разбират, че със сила не могат да се справят с войводата, турците решават да постигнат това с хитрост. След излизане на Хатихумаюна (1856) Скопският паша изпраща мюдюра на Радовичката каза да преговаря с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако се върне към мирен живот с дружината си. Чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки на Ильо войвода е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера, той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрил замисъл на група местни турци да го убият, заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун. През 1859 година по заповед на нишкия валия Займал паша (Зейнел) къщата на Ильо войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката е унищожена, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил и държани под най-строг контрол. Даскал Дамаскин, учител в Кюстендил по това време, пише писмо-молба за помощ от името на Цона до Найден Геров. Нишкият валия заповядва да хванат опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовте си. Залавят 12 души, четирима от тях обесват публично в Кюстендил, а останалите в Ниш. За сподвижниците на Ильо войвода и семейството му, многократно малтретирано и разкарвано по затворите, настават тежки времена.От 1860 г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия. Тук той става помощник на Георги Раковски при военната подготовка на легистите. С голямо старание и любов предава своите знания за водене на хайдушка война. На 2 юни 1862 г. при щурмуването на Кале мегдан Ильо войвода проявява изключителна храброст, командва батальона, на който е поверено знамето на легията.

В спомените си Петър Берковски пише за него: „ Както нас българите, така и сърбите дядо Ильо пленяваше със своя героичен вид, със своята откровеност и добродушие, придружени с твърда воля и характер. Въпреки обкръжаващата го в Сърбия криворазбрана цивилизация той опази своите народни нрави и обичаи. Както юначеството му, така и нравствеността му бяха неподражаеми. В това отношение той беше просто идеален и правеше чест на нашия народен живот. При това той обичаше да проповядва на българите в Сърбия патриотизъм и ненавист спрямо турците. А на празници и ваканции учеше българските ученици да стрелят, за която цел им купуваше пушки и ги водеше често на лов. “ След разтуряне на легията от сръбското правителство, Ильо Войвода с част от четата си се настанява в Крагуевац. Научавайки за неговото участие в легията, турците отново арестуват семейството му и го закарват в затвора в Скопие, където са държани под най-строг надзор. Найден Геров посещава затворниците и им помага. След 2 години престой в Крагуевац, Ильо войвода се връща в Белград, където е награден от княз Михаил Обренович с орден и титла и му е отпусната пенсия от 150 динара. Взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. В края на войната, при село Делиград, в големите боеве между сърби и турци Ильо войвода преминава с четата си през първата линия на сръбската войска, но е тежко ранен. Нещастието е не само физическо, но и морална покруса, защото куршумът бива изпратен от сръбски офицери. Ето какво разказва за причината за инцидента в спомените си Христо Македонски: „ ... в Княжевац ... стана една случка на на 22 юли (1876 г.), която струва да се разкаже с две-три думи. Намирахме се мнозина в едно кафене и разговявахме, разумява се, за войната. Намеси се в приказката и адютантът на Хорватовича. Тогава Ильо войвода почна да говори с адютантинът и го уверяваше, че сръбската войска се държи примерно и знае да се сражава за отечеството си, но офицерите не се държаха достатъчно мъжествено в сраженията и затуй резултатите са такива. Адютантинът, високомерен и надменен, почна да му възразява ядосано и да укорява прекалените му и уж неверни обвинения срещу сръбските офицери, като каза и няколко нецензурни думи по адрес на Иля войвода и въобще против българите. Разядосан тогава Ильо войвода му каза: - В града знаете да влачите и дрънкате сабите си, а на бойното поле бягате от турците ...! “ В следствие на раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За показаната храброст във войната е награден със сръбския “Татковски” орден за храброст.Руско-турската война от 1877-1878 г. заварва Ильо войвода в болницата. Още неоздравял от раните си, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на волна чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877 г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари 1878, получил негласно разршение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878 навлиза с цялата си чета в с. Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта на дядо Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди. Той от своя страна изпраща в Кюстендил полковник Ю. Задерновски с един ескадрон руска войска. На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. На 17 януари един силен руски отряд, начело с генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата. В края на януари той повежда четата към родното Малешево. Посрещнат с големи почести от управата и населението, той заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините, начело с председател във всички села. На 22 март Ильо войвода отива в Сан Стефано. Там получава и поредния си орден „За храброст“. Около два месеца трае “българското царство”, установено от войводата в Малешево. През месец април многобройна турска войска идва от Скопие.В продължение на около 20 години служи като пандурин (пазач) в Рилския манастир, след което се завръща в родното си село Берово. След 1848 г. действа с чета в Малешевската планина, Пирин и Рила. След подписването на Берлинския договор (1878), според който Царевоселско и Малешевско остават под турска власт, Ильо войвода със семейството си се установява на постоянно местожителство в Кюстендил. Построява къща на Стамбол капия. Не престава да се интересува и работи за свободата на поробена Македония. Заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобожденето ѝ. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., като води чета по десния бряг на р. Струма. По настояване на Стефан Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно. Въпреки напредналата си възраст, с четата си участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Четата е част от Радомирския отряд и е под командването на Димитър Беровски. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с.Извор. Поради участието на Ильо войвода във войната, сръбското правителство му отнема отпусната от княз Обренович пенсия. През 90-те години, когато започва активното четническо движение в Македония и Одринско, Ильо войвода с интерес следи събитията и поощрява четниците, минаващи през Кюстендил. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО. Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му са възпети в множество народни песни и още приживе му създават легендарна слава.

Издъхва в Кюстендил през 1898 г. Погребението му, в което участва целия град, многобройни привърженици, почитатели и приятели, се извършва тържествено и с почести.

Търновска конституция- 135 г. от създаването и

Според чл. 4 на Берлинския договор на "едно събрание от българските първенци" се предоставя правото да изработи преди избора на монарх "Органически устав" на Княжеството. За целта завеждащият съдебния отдел в Гражданската канцелария - Сергей Лукиянов, с помощта на проф. Марин Дринов и други видни български обществени дейци подготвя през септември-октомври 1878 г. проекта. Документът е изпратен за одобрение в Петербург. Този проект за Органически устав на Княжество България има умерено-консервативен характер. В Русия са направени някои поправки в по-демократичен дух. Смята се, че либералните среди сред управляващите кръгове на империята, начело с министъра на вътрешните работи граф Лорис-Меликов, са искали да "тестват" една такава конституция в новоосвободена България, за да видят до каква степен може да дадат права на народа в една бъдеща конституция на Русия, проект за каквато се готови в момента. За основа на нашата се взема белгийската от 1831 г. и правените по неин образец конституции на Сърбия от 1869 г. и на Румъния от 1866 г. Измененият в Петербург проект е внесен за обсъждане от депутатите в откритото на 10 февруари 1879 г. Учредително събрание. Наред с това руското правителство препоръчва да бъде предоставена на Народното събрание "пълна свобода да изказва своите мнения по съществото на работа и да постановява решения, вземани единогласно или по болшинство на гласовете".

В Учредителното събрание вземат участие 229 представители, от които 88 по избор - по 1 депутат на 10 000 души, 117 по звание, 19 назначени от руския императорски комисар, 12 представители на висшето духовенство и 16 - на малцинствата. Изборният състав е по-голям от посочената цифра, защото част от представителите на административните съвети и съдилища също са избрани от народа. В Учредителното събрание продължава сблъсъкът между "младите" и "старите" от църковните борби, които в хода на Учредителното събрание оформят Либералната и Консервативна партия. Либералите имат мнозинство в Учредителното събрание, тъй като към нея принадлежат повечето от народните представители по избор и голяма част от депутатите, присъстващи по право. Като водачи на либералното течение изпъкват Петко Р. Славейков, Петко Каравелов и Драган Цанков. Консерваторите са малцинство. Техни лидери са Тодор Икономов, Марко Балабанов, Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович, Тодор Бурмов. Между тези две групировки се разгаря остра дискусия за характера на бъдещата конституция. Принципите на консерваторите се свеждат до създаването на такъв държавен строй, който да осигури политическо господство на стария елит и привилегировано положение. Те искат въвеждане на имуществен и образователен ценз на избирателите и за ограничаване броя на депутатите в народното представителство, за двустепенни избори и за създаване на Сенат (Горна камара), който да се противопоставя на "увлеченията на Народното събрание", което князът невинаги би могъл да контролира. Либералите атакуват остро и решително рапорта на комисията. Те се обявяват против ограничаването на правата на широките слоеве от народа. В речите си лидерите на либералното течение Петко Каравелов и П. Р. Славейков оборват предложенията на консерваторите и блестящо отстояват принципите на народоуправлението. Рапортът на комисията е отхвърлен и Учредителното събрание преминава направо към разглеждане на руския проект за "Органически устав на Българското Княжество". Приет е принципът на всеобщо избирателно право за навършилите 21 г. мъже и е отхвърлена онази част от проекта, която предвижда наред с избраните да има и назначени народни представители. Утвърден е еднокамарен парламент, което прави Търновската конституция по-либерална и от белгийската - регламентирано е демократично местно управление, провъзгласени са широки граждански права. Приети са и редица други принципи в либерално-демократичен дух: забрана на титли и на разделянето на съсловия неприкосновеност на частната собственост, забрана на непредвидени в закона наказания и извънредни съдилища, както и на мъченията и на конфискуването на имот; забрана на всякакви отличия, освен военните и пр. Постановява се първоначалното образование да бъде задължително и безплатно; пълна свобода на печата, като се забранява цензурата (чл.79). Само печатането на църковните книги е поставено под контрола на Синода. Дадена е свобода и на сдруженията, но тук се поставя уговорката - които не носят "вреда на държавния и обществения порядък, на религията и добрите нрави". Така на 16 април преди 135 г. Търновската конституция влиза в сила. Независимо от по късните изменения, разширяващи правомощията на монарха, тя си остава най-демократичният основен закон на своето време. Избират депутати с боб и царевица Изборите за Учредителното събрание са проведени през декември 1878 г. Тъй като все още държавата не е конституирана и няма приет избирателен закон, то населението гласува съгласно регламента, установен от Временните правила за избор на членове на окръжните съдилища. Правилата са одобрени от временно управляващия българското княжество княз Александър Дондуков-Корсаков и влизат в сила от 24 август 1878 г. Много малко са сведенията как са се провели изборите за Учредителното събрание. Приблизително на 10 000 души население се излъчва един депутат. Бюлетините са били бели листи и избирателят сам пише предпочетеното име. Не се знае дали е имало повече от един кандидат, а също и как са били поставяни кандидатурите. В някои райони, в малки населени места поради това, че голяма част от населението е неграмотно, се е гласувало с бели и черни бобчета или с боб и кукуруз (царевица). От общо 229 народни представители в Учредителното събрание по избор влизат само 88 човека, главно от днешна Северна България, като това дори не се отнася за всички райони (в Брезник и Трън например не е провеждано гласуване). 117 от депутатите получават правото да заседават в Търново по звание или според заеманата от тях длъжност, 12 са представители на висшето духовенство; 2 са членове на Върховния съд; 103 са председатели на губернските и окръжните съдилища, както и председатели на съответните съвети. София става столица с един глас аванс Един от най-ожесточените дебати по време но Учредителното събрание е въпросът за столицата на възкръснала България. Още в хода на Освободителната война кандидати за столица се обсъждат Търново, Пловдив, Русе и София. Търново, като столица на Второто българско царство, Пловдив - като най-голям град, важен търговски и културен център, Русе, свързан по Дунав с Централна Европа. Решенията на Берлинския договор обаче пречупват избора на столица през нова призма. Пловдив отпада като вариант, защото изобщо не се намира на територията на Княжество България. Русе също не е подходящо поради непосредствената си близост с румънската граница. По този начин да си оспорват титлата "Столица на Княжество България" остават Търново и София. И двата града имат солидни аргументи в своя подкрепа. Освен безспорното си предимство в исторически аспект Търново притежава солидна защита, защото от считаната за основна опасност тогава - Османска империя, го делят мощните склонове на Стара планина, а и останалите граници на младата държава са достатъчно далеч, за да има армията възможност да защити града, дори и при изненадващо нападение. Не трябва да се забравя и близостта на Търново до основните пристанища, разположени на тогавашната територия на България - Варна и Русе, която безспорно би способствала развитието на търговията и международните връзки. В естествен аргумент се превръща и фактът, че именно тук заседава Учредителното събрание, което трябва да постави основите на Третата българска държава. София обаче не отстъпва на Търново. Макар и никога да не е бил столица на значимо държавно формирование, градът след Берлинския конгрес става естествен център на разпокъсаните български земи. Тя има и мощно "лоби" в лицето на Временното руско управление и княз Александър Дондуков-Корсаков. И най-вече на проф. Марин Дринов. В крайна сметка новите реалности надделяват над историческата традиция и на 3 април 1879 г. Учредителното събрание постановява в Търновската конституция София за столица на Княжество България, макар и само с един глас. А за утеха на търновци е постановено, че коронацията на българските монарси ще се извършва в техния град, а престолонаследникът ще носи титлата "княз Търновски".

1200 г. от смъртта на кан Крум, български владетел (неизв. – 814)

През 803г. на престола се възкачил хан Крум (803-814). Информацията за живота му е оскъдна, като един късен източник предполага, че произходът му е от панонските българи. Това, което със сигурност се знае за него е, че дава началото на една от най-значимите династии управлявали България до края на X век. Възкачването на престола на Крум съвпаднало с подема на франкската държава. През 800г. римският папа Лъв III короновал Карл Велики, превръщайки го в император и август, управляващ Римската империя. В началото на IX в. той разбил Аварския хаганат и присъединил западната му част към териториите на Франкската империя.

/Паметник на хан Крум край Крумово кале / Възползвайки се от слабостта на аварите след тяхното поражение, Крум се отправил към Панония и Трансилвания, повеждайки война срещу останалите източни територии на хаганата. Той ликвидирал напълно остатъците от някога могъщата държава и присъединил огромни територии към България – Трансилвания, Банат и Източна Панония. След постигнатите победи, последиците за българите били много благоприятни. Железните и солните рудници в новозавладените територии допринесли за икономическото развитие на страната, а към териториите и били присъединени местните аварски, славянски и прабългарски племена. Предполага се че по това време България и Франкската империя са имали обща граница, а разширената държава византийските автори наричали Отвъддунавска България. В резултат от войната с аварите, държавата значително увеличила своя военен, демографски и икономически потенциал и се утвърдила като важен политически фактор в Югоизточна Европа.

/ Крум пирува след победата над император Никифор През 807г./ Византийската империя, начело с император Никифор I Геник предприела поход срещу българската държава. Войските на императора обаче така и не осъществили нападение над България. Стигнали до Адрианопол, но василевсът получил послание за предстоящ преврат и бил принуден да се върне в столицата Константинопол. Въпреки провала на нападението, ръцете на хан Крум вече били отвързани за действие, давайки му повод да продължи българската експанзия, този път в посока югозапад. Още през 808г. владетелят изпратил военни отряди по поречието на р.Струма. Те нападнали византийците, точно когато те получавали заплатите си и победата на българите била увенчана с плячка от 11 000 литра злато. На следващата 809г. Крум продължил политиката на териториално разширение, като нападнал Сердика. Защитата на града била яростна, но въпреки това той паднал. Българският владетел превзел града с ясната цел, че той ще му освободи плацдарм за продължителни военни действия по долината на р.Струма, към Македония. За да се подсигури срещу евентуално възвръщане на града под властта на Константинопол, ханът заповядал стените му да бъдат разрушени. Усетили заплахата надвиснала над тях, ромеите решили да противодействат. Никифор опитал да възстанови властта си в Сердика, но изпратените натам войски се вдигнали на бунт. Притиснат от неуспехите, императорът решил, че е време да се предприемат военни действия. Започнало мащабно съсредоточаване на военни части и през 811г., пренебрегвайки предложения от българите мир, Никифор повел войските си на поход. Имперската армия преминала Стара планина и се отправила към столицата Плиска. Неспособен да се справи веднага с ромеите, Крум напуснал столицата и оставил войска да я пази. Никифор превзел Плиска, а византийските историци, описващи събитията определят поведението му като нехристиянски. Дворецът на Крум бил изгорен, а мирното население избивано. Императорът взел огромна плячки опиянен от победата бил решен да продължи с нападенията над Мизия и Сердика. Още едно предложение за мир пристигнало, изпратено от българския владетел, но и то било отказано. След като не намерил начин да се споразумее с ромеите по мирен път, хан Крум започнал да подготвя войските си за контраофанзива. Избягвайки сражението край столицата, той опазил голяма част от основните си военни сили. Подтикнато от жестокостта на византийските войници, мирното българско население лесно се обединило под водачеството на хана за да се противопостави на империята. Към българските войски били прибавени и аварски части, а оръжие било дадено дори и на жените.

Като сметнал България за победена след падането на столицата и, Никифор тръгнал с войските си към Константинопол. Навлизайки във Върбишкия проход, през 811г. византийската войска била обкръжена и разбита, а императорът убит. Според сведенията българският хан направил от черепа му чаша, с която вдигнал наздравица със славянските князе в чест на голямата победа. Събитията през 811г. подтикнали Крум да вземе важни решения и да продължи настъплението си на юг. Превземайки Тракия, той лишил византийците от възможността да организират бързи походи към Плиска. Ханът успял да завземе редица важни крепости, като Девелт, а местното византийско население в Тракия по негова заповед било преселено в Отвърддунавска България. В края на 812г. за преговори бил изпратен славянинът Драгомир, но поредното предложение за мир било отхвърлено от новия василевс – Михаил I Рангаве. Това било достатъчно на хан Крум и той пристъпил към поредната фаза от експанзията – превземането на Месембрия. За обсадата се знае, че са били открити и взети двайсетина сифона за гръцки огън. Военните действия продължили и през 813г. край Версиникия отново се срещнали български и византийски войски. След поредната победа на Крум той заповядал на войските си да тръгнат към Константинопол. Достигнал византийската столица, българският хан извършил различни видове езически обреди, като човешки и животински жертвоприношения. Крум потопил краката си в морето, измил се, а войниците поръсил с вода. След демонстрацията на българският хан от империята се съгласили на преговори за мир. На тях обаче византийците направили опит да убият Крум. Той обаче успял да оцелее и останал единствения оцелял от свитата си. Решен да отмъсти за проявеното вероломство, той подложил Тракия на тотално опустошение, повечето ромейски крепости му се предали без бой. Единствено Адрианопол решил да даде отпор, но българите сложили ръка и на него. В България започнала мащабна подготовка за обсада на Константинопол, но точно когато ромеите вече очаквали нападението ги достигнала вестта за неочакваната смърт на българския владетел, като версията на историците е, че Крум е починал от сърдечен удар.

/ Крум и Михаил I събират войските си/ Макар и не толкова активен във вътрешната си политика, ханът извършил важни реформи насочени към постепенното централизиране на държавата. До неговото управление славяни и прабългари се съдили всеки според обичайното си право, с идването на Крум на власт той въвел първите писмени закони, те важали за всички и приравнявали двата етноса, а ханът получил прозвището „страшни” поради тяхната строгост. В новозавладените територии било прието ново административно делене. Влиянието на славянския етнос също нараснало. Свидетелството за гласуваното им доверие била наздравицата на хан Крум с техните князе след битката при Върбишкия проход 811г. , както и преговорите с Византия, на които бил пратен славянинът Драгомир.

Успешната външна и вътрешна политика на хан Крум довела до благоприятни промени за българската държава. Благодарение на мащабните териториални разширения, тя увеличила своя демографски и икономически потенциал. Той въвел ред и успешно повел българите по пътя на централизацията.

Приятелство, свързано с книгите: децата от Карнобат и Попово рисуват своите приказни герои

Месец април е месецът на книгите. Тази година училищните библиотекари от СОУ"Св.св.Кирил и Методий"-Карнобат и ОУ "Л.Каравелов"-Попово сработиха ентусиазма си и организираха своите читатели. Демонстрация на съвместната дейност и виртуалното приятелство между децата от двата града са множеството рисунки.

"Аз рисувам своите любими приказни герои" - това бе общата посока и мотив за десетките прекрасни детски творби. Два големи колети полетяха в двете посоки и заляха училищните пространства с пъстротата и вдъхновението на децата.

Рисунките и книжките "Самиздат" на децата от Попово ще бъдат на Ваше разположение - да ги видите, да се вдъхновите и да сътворите Ваши.