ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - ЕДИН ОТ НАЙ- ГОЛЕМИТЕ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ НА БЪЛГАРИЯ

На 28 май 1912 г. в ръцете на Мара Белчева в курортното селище Брунате край езерото Комо - Италия умира големият български поет ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ.През 1921 г. тленните останки на Пенчо Славейков са пренесени от Брунате в София, където в тържествена обстановка, заедно с тленните останки на П. Ю. Тодоров, са препогребани на родна земя. Днес, 100 години след кончината на П.Славейков, е редно да си спомним за него, за неговия принос в развитието на българската литература.

На 28 май, в деня на стогодишнината от смъртта на Пенчо Славейков, учредителят на отличието проф. дфн Светлозар Игов обяви за шести път литературната награда "Дъбът на Пенчо", която се присъжда за приноси в съвременната българска литература и литературознание. Наградата за 2012 година се присъжда на Миряна Янакиева за книгата "От родния кът до гроба. Пенчо Славейков - "Сън за щастие" и на Борис Минков за книгата "Градът - междинни полета". В ръкописните си бележки поетът коментира дилемата около кръщелната си дата: "Кръщелното ми свидетелство изгоря в Стара Загора, но в един стар тефтер, в който баща ми е записвал стиховете си, има записано с негова ръка, че аз съм роден на 1-ви април 1868 година в Трявна. Ще ми се да вярвам, че тая е верната дата на моето рождение; но майка ми все и сега настоява, че то е било през две пролети по-рано." Но той дава "тон" на специалистите да възприемат и те твърдението на Ирина Славейкова: "Роден съм на 27 апр. 1866 г. в Трявна и до единадесетата си година не бях излизал на никъде вън от родното си село." И така - бъдещият голям поет прекарва детството си до Руско-турската война от 1877-1878 г. в родната Трявна. През зимата на 1884 г. той заболява тежко, получава физически недъг, който го съпътства до края и превръща жизнерадостното палаво дете в трудно подвижен юноша, в личност, прикована към стаята и дома, а не подвластна на събитията и пътищата към широкия свят. Казвам това и не забравям, че покрай неуседливия Дядо Славейков синът му наистина съумява да види на живо много от кътчетата на Отечеството - с пребиваванията на семейството в Стара Загора, в Търново, в София, Пловдив, чрез пътуванията с бащата из Родопите. Ще трябва да стане дума и за престоите му в Лайпциг, в Русия, в Италия...Биографията на Пенчо Славейков се оказва не толкова низ от събития, колкото въплъщавана от духовни терзания и домогвания, от интелектуално напрежение и съучастие в конфликтите на деня, от "намесата" му с естетическа присъда и обобщение, с мисловна оценка и вниквания за разкриване на тяхната същност. Той не може да участва във войните, в обществено политическите борби, в движението за освобождаване на Македония, да е в центъра на събитията, където се е оказвал неговият баща, където срещаме П: К. Яворов, Антон Страшимиров и др. В творчеството му обаче всичките те видимо или скрито присъстват, рефлектират, намират израз. И то винаги върху вечно живия пласт на усещанията и преживяванията от детството. В това ни убеждават много от лирическите му миниатюри и епическите му творби, вълнуващият "Пролог" към поемата "Кървава песен". Първата фаза от житейския път на Пенчо Славейков бихме могли да видим чрез преживяното в Трявна, в Стара Загора и София до годината на неговото заболяване (1884).През 1892 г. Пенчо Славейков заминава за Германия - записан е на 4 ноември за студент по философия в Лайпциг. Тогава започва да излиза сп. "Мисъл", редактирано от д-р К. Кръстев, където поетът отпечатва "Сърце на сърцата", "Успокоеният", "Фрина". Годините, затворени от двата съдбоносни факта - заболяването през 1884 и заминаването за чужбина през 1892 г.,- са време на тежка физическа борба за живот, на главоломна пренагласа на характера, на първите стъпки чрез волята за творчество да се закрепи и изгради волята за живот. Венчавайки се по принуда завинаги със страданието, Пенчо Славейков разбира, че няма друг изход освен да преоткрие неговата пречистваща сила и екзистенциалност, неговия дълбок естетически заряд. Разбираме го от онова, което предлага в сп. "Мисъл". Но то е първите завършени резултати от скрита вътрешна драма, която намира израз в школските му поетически опити, в преводите и сътрудничеството на сп. "Библиотека Свети Климент" (1886-1891), в дебютната му стихосбирка "Момини сълзи" (1888), но и в търсенията му на поет през следващите години.През 1911 г., все още директор на Народната библиотека, Пенчо Славейков предприема пътуване в чужбина, за да се запознае с библиотечното дело там и да използва опита у нас. В Италия го застига вестта, че на 10 юли министър С. Бобчев го освобождава от тоя пост и го назначава за обикновен уредник на училищния музей. Ударът е с материалните си последици, но по-важни са моралните, демонстрираното унижение, засегнатото честолюбие от тази груба постъпка и от реакцията на културната общественост... Пенчо Славейков, имайки до себе си само Мара Белчева, се обрича на доброволно изгнание.Но по всичко изглежда, че жаждата за творчество дотук е поддържала волята за живот. Почувствал се откъснат и изолиран, пренебрегнат и забравен, Пенчо Славейков загубва от съпротивителните си сили, връхлитат го новите вълни на болестта и страданието. Ето прекрасен стих от поета:"Во стаичката пръска аромат/оставена от тебе китка цвете,/тоз аромат душата ми в мечти/при теб унася, свидно мое дете..."

11 май- Денят на светите братя Кирил и Методий, празник на училището ни

11 МАЙ – СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ СПОМЕН ЗА ПЪРВИТЕ АПОСТОЛИ ПРОСВЕТИТЕЛИ БЪЛГАРСКИ Върви народе възродени, към светла бъднина върви с книжовността, таз сила нова, ти чест и слава поднови. През Възраждането 11 май се утвърждава като важен ден от празничната система на българите – Ден за почит на светите братя Кирил и Методий. Този ден, според съвременната терминология, би могъл да бъде определен като продукт на волята на формиращото се през Възраждането гражданско общество в етническите граници на поробената българска държава. Светският празник за Св.св.Кирил и Методий, който се доразвива като специфично българско явление, бележи началото си през Възраждането и се свързва с училищните тържества, които са били организирани на 11 май, когато Църквата отбелязва празника на двамата свети братя. Първи известия за празнуването на Кирил и Методий на 11 май във възрожденската ни книжнина, намираме в "Христоматия славянского язъка" от 1852 г. на Неофит Рилски. През 1857 г. денят на светите братя е почетен в българската църква "Св. Стефан" в Цариград, заедно със служба и за св. Иван Рилски. От страниците на Цариградски вестник от 26 април 1858 г. будните ескизаарски граждани научават, че в Пловдив и други градове българите започнали да честват вместо „Три светии” „Св.Св. Кирил и Методий” като училищен празник. По същото време х. Г. Славов донася от Цариград „минейник – служба” за светите братя, съставен от архимандрит Неофит Рилски на църковно-славянски език. От 1863 г., 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. След Освобождението 11 май става общоучилищен празник на славянските първоучители. Тогава се заражда идеята за химн. През 1892 г. в Русе, Стоян Михайловски, тогава учител в Мъжката гимназия, написва "Върви народе възродени". През май 1901г. учителят от Петокласното Ловчанско училище Панайот Пипков написва музиката към текста. С въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът, отбелязван от държава и Църква, вече се чества на един ден - само на 24 май. След 1969 г. се провежда изкуствена секуларизация чрез отделяне на църковния от светския календар, затова днес вече си имаме два празника - църковен (11 май) и светски (24 май).

Днес настоящите ръководители, учители, служители и ученици почетоха празника и доказаха,че духът на светите братя Кирил и Методий е жив и че писмеността и просветността са неизменните спътници на българския народ. Нека пребъдат имената на Св.Кирил Философ и Св.Методий!

9 май - Ден на ученическото самоуправление

За пореден път училището дава възможност на учениците да усетят вкуса на управлението, като заемат позициите на Директора, Заместник директорите,учителите, администрацията, библиотекаря, медицинската сестра, хигиенистите, бодигардовете...

В училищната библиотека днес бяха Ламбриана Якимова от 8а кл. и Деница Димитрова от 10а кл. Ето и техните впечатления от деня: Ламбриана Якимова: Какво се стреми да покаже този ден на учениците? Повечето тийнейджъри смятат някои от професиите за скучни или мислят, че работещият на определена професия "не работи". Този ден е, за да покаже на учениците, какво е да се поставят на мястото на работещия, независимо дали е учител, директор, психолог и т.н. Така учениците разбират, че дейностите не им са лесни и че предполагат доста усилия, подготовка и амбиция. През този ден се опитваме и да се доближим до европейското разбиране за труд, където всяко човешко усилие се оценява по достойнство. Ние, тийнейджърите не ценим труда на нашите учители, библиотекари, администрация и други училищни дейности. Кандидатстването за някоя длъжност е просто, за да не бъдем в час - за повечето от нас. В дни, подобни на днешния, разбираме, че професиите са нещо важно и ценно. Така ние променяме представата си за училищна работа и ставаме по-разумни и по зрели. А ако някой от нас хареса професия, това ще бъде достатъчен мотив Денят на ученическото самоуправление да продължи своя живот и през следващите години. Деница Димитрова: Може би всеки ученик има различно мнение за този ден?! За мен Денят на ученическото самоуправление е много вълнуващ и приятен. За първи път през тази учебна година се включих в инициативата като библиотекар. Смятам, че научих много полезни неща. Мисля, че очарованието на този ден се крие в опознаването на различните длъжности в училище, до които в другите дни не можем да се докоснем.

НАЦИОНАЛНА БИБЛИОТЕЧНА СЕДМИЦА 2012