За книгите, четенето и бъдещето

Акция срещу книги? Големият страх от читателите
24 Юни 2010
Милена Цветкова*
Милена Цветкова. Снимка: личен архив
По повод операцията по „пресичане на пиратско разпространение на книги в интернет пространството, посредством сайта “chitanka.info”, проведена на 22 юни 2010 г. от служителите на ГДБОП.
Когато стане дума за авторско право върху обекти за четене – имам безапелационна позиция. Аз съм ЗА безплатните книги и безплатното четене. Аз съм ЗА тотално елиминиране на бариерите пред читателя. Били те пазарни, езикови или психологически. Аз съм против юридическия монополизъм на носителите на “права” и меркантилните занаятчии. Аз съм против пазарната цензура върху четенето.
Твърде шизофренично е да се блокира достъпа до текстове за четене във време, когато се ронят сълзи по „изчезващото” четене. Най-важното е да се чете. Пък било и играейки си с охранителите на четива или заобикаляйки системата.
Авторското право е идеално право и затова – неунищожимо. Но никой не е сам автор “на коня” – и той е чел, слушал, черпил идеи, копирал, имитирал или крал от други. “Автор” е само Първият, но кой е той е друг въпрос. Както напомня Марк Твен, само Адам е бил щастливец, защото е знаел, че всичко, което казва, го казва пръв. И нещо много важно – знанието и информацията априори са безплатни! Платени стават, когато планетата е превзета от икономиката, пазара и парите. Това е истината за цялата ни писмена цивилизация.
Автор съм на 9 книги, на около 200 статии и на неизмерим брой страници с непубликувани актуални лекции, които разпространявам на всички мои студенти. Но съм лобист на Читателя! Той е господарят в полето на писменото знание и книгата. Той е клиентът, той е платецът. Той е оценителят и съдникът. Той е отмъстителят. Той може да издигне даден издател или преводач, автор или книга на пиедестал. У него е и властта да го унищожи и подложи на забрава.
***
Водещата причина за провеждане на полицейски акции срещу виртуални читални и библиотеки под натиска на меркантилни източници е прозрачна и отчайваща. А тя е недопустимо за ХХІ век непознаване на променения читател.
Промененият читател иска книгите да са безплатни. Той вече е продукт на “културата на безплатността” и се надява и у нас някой да повярва на американския опит, че комерсиалният потенциал на безплатната книга, публикувана първо в Интернет, а после и на хартия, вече срещу заплащане, е невероятен. Не само според младия читател консумацията на писано слово се брои за безплатна операция, а само складиращите хора и институции калкулират четенето като инвестиция (макар че съвсем нямат точно него предвид).
Любопитно е разсъждението на специалиста по четенето Жан-Франсоа Барбие-Буве върху “културата на безплатността” като заплаха за писаното слово. Независимо, че признава, че “психологичната” цена на книгата (това, което сме готови да платим, за да я имаме) намалява, интернет по неконтролируем начин заразява с вируса на безплатността цялата култура на складирането, чиято основа са печатните медии. Книгата изглежда скъпа, разбирано не абсолютно (обективно цената на книгите еволюира по-бавно от поскъпването на живота), а в сравнение с другите носители на информация, които все повече зависят от “култура на безплатността”.
Тревогата на френския изследовател е свързана със „самотата” на книгата в пространство, в което се плаща за оборудването, а не за употребата му; за носителят, а не за посланието; за достъпа, но не и за съдържанието. Икономическият модел на книгата и печата при положение, че скоро изцяло ще преминат в ко-виртуалност, трудно би направил изключение.
Жреците на издателската индустрия едва ли още дълго ще си вярват, че книгата ще продължи да ги храни като „островче на реална стойност” в една империя от ентропиращи цени и безплатност. Медиаиндустрията побърза да отговори и на този читателски каприз – с безплатни вестници и списания, с книги-подаръци, вложени в прес-пакети, и с палитра от крос-медийни вълшебства.
Правителствата в Канада или Франция безрезервно финансират раздаването на безплатни книги, било като PR акции, или като инструмент за провокиране на четенето изобщо. Промененият читател дори сам свикна да си помага в този каприз – като създаде и мултиплицира движението за безплатно четене Bookcrossing. Продукт на тази актуална претенция са и инициативите за безплатно четене в неформални мрежи Bookboxes, Bookrings, Bookrays.
Алтернативното контракултурно движение на буккросърите призовава участниците към “споделяне” (операция от културата на безплатността) на наличните си четива с други хора. Именно по този начин, убеден е промененият читател, една книга може да се реализира като медия, като концепция, като мислене – сред повече хора, независимо от платежоспособността им. А не като част от домашния интериор, като престижна вещ в офиса, като архивна единица в библиотеката или като предмет на стоково-парични отношения.
***
Но, дълбоката причина за блокирането на достъпа до четива е страхът от четящия и начетения човек. Изпълнителите на подобни акции изобщо не я осъзнават. Но те не са виновни. Изпълняват си дълга в поредния култ към правосъдието и сляпо принасят жертви пред идола на скъперниците и меркантилистите.Първо, четенето е асоциална дейност, извършва се усамотено, реализира се невидимо (в черепната кутия) и поради това е неконтролируемо. Читателят е почти невидим и за какъвто и да е социологически поглед поради обстоятелството, че задълбоченото пълноценно четене е процес на самообщуване. А комфортната среда за самообщуването е «социалната изолация».
На всичко отгоре четенето представлява загуба на социално време и на интелектуална енергия на обществото, следователно е социално неефективно. В доклада на ЮНЕСКО за Международната година на книгата през 1972 г. се установи, че за Третия свят четенето все още се смята за срамно, престъпно и укорително действие. Африканската общност осъжда акта на индивидуалното четене, отделянето на човек с книга в ръка от непосредствено обкръжаващата го група се разглежда като подозрително и се усеща като заплаха за целостта. Едва ли не четенето насаме е грях, подобен на онанизма.
Днес и в най-либералните общества съществува аналогичен страх. Просто четящият човек е загубен за хищните манипулатори от външната среда. Оттук произтича и третият повод за страх и прикрита ненавист към читателите: четенето е безотказен филтър срещу риторични и аудиовизуални манипулации. В дейността четене индивидът има време да култивира и упражнява своето критично отношение, да оперира с информацията деструктивно, да прави дисекция на мненията, да сравнява, съпоставя, разобличава.
Четвърто, четенето е подривна дейност. Подривна за стереотипите и властта, за всички познати и непознати тоталитарни концепции умствена практика. Четящият култивира у себе си склонност към противодействие, анархизъм, самочувствие, оптимизъм и информационно превъзходство.
Човек чете, не само за да е различен от другите, не само, за да е оригинален, да е винаги над тях. Той чете, за да преодолее границите на тълпите, формирани пред телевизионните екрани, за да разцепи единодушието в масата, да разкъса едновременността и преходността на телевизионното предаване, веднъж завинаги оставащо в миналото. Четенето е и най-доброто средство за отклоняване на стандартизацията и вулгаризирането – все клонящи към тълпизма – свойствени на нашия високо технологизиран век.
Както книгата, така и четенето носят високата културна отговорност да не позволяват, под напора на омасовяване и унификации, масовите комуникации да служат на индивидуалния суверенитет контраадаптивно и антиманипулативно. А това са отново неотменни функции на четенето като „опасен” умствен процес.
И пето, на този свят единствено четящият човек притежава капацитет да променя – себе си, средата си, държавата, света. Който е запознат с неврофизиологията на четенето знае, че читателят развива не толкова „сивото си вещество”, колкото неговата обвивка – мозъчната кора, т.е. самоосвобождава се от животинската зависимост, от генетично предопределени и дресирани в общност (стадо) модели на поведение.
Така както мозъкът му еволюира отвътре навън, така и личността на читателя (вече променен след като току-що е отметнал поредната страница) развива и променя средата си отвътре навън – абсолютно децентрализирано, неподозирано и невидимо за „стражите от кулата”, изненадващо – някъде от недрата, настрани и нагоре – като от епицентър на земетръс. Читателите са недолюбвани и опасни и защото променят мнението си (само кравата не мени мнението си, защото не получава информация). И следователно осъществяват дъмпинг на официалните тези и мнения.
Ако светът трябва да остане такъв, какъвто е сега, читателите са най-опасните същества. Арестувайте ни всичките. И пак ще забравите най-важният играч – книгата. Книгата е много хитра медия – не търпи препятствия, окови и ограничения. Заредена е с пробивната сила на светлината. Особено, когато е търсена.
——————
* Доц. д-р Милена Цветкова преподава „Теория на четенето” и “Съвременно световно книгоиздаване” във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет

"Аз съм българче"-едно семейно отличие в конкурс за млади поети и писатели

СОУ"Св.св. Кирил и Методий" -гр.Карнобат получи поредното потвърджение, че в него работят творци. На II етап от националения конкурс "Аз съм българче", който се провежда под патронажа на областния управител на Бургас- г-н Гребенаров, г-жа Даниела Василева- начален учител- и нейният племенник - Никола Орлинов получиха Грамота за отлично представяне. Наградата има висока стойност, защото отразява една особена емоционалност. Тандемът леля-племенник работи под особена емоция, защото детето е с родителите си в Испания. В богатия албум от фотоси, които двамата са преживели на родна земя, се разкриват красотите на българските планини- такава е темата за участие в конкурса. Подбрани са множество от родните прелести, които така и не могат да бъдат описани и нагледани. Освен снимки от личния им живот, свързани с българските планини, двамата за предложили и снимки от книги, брошури, интернет и са оформили един албум, с който всеки българин може да се гордее. Впечатляваща е титулната страница на албума- от нея ни гледа Никола и споделя своята мечта:"Сега не съм в България, но мечтая да се върна и да уча в училището на леля!" Думи, които могат да бъдат изречени само от едно дете и които носят огромния заряд на българския дух. Съвсем по Вазовски, патриотизмът залива сетивата ни и ни напомня, че България е нашето прекрасно отечество и че ние, чедата му, трябва да го обичаме и да се грижим за него. Албумът има и съвсем практичен привкус, защото за финал предоставя диплянка от къщи за отдих в българските планини, в които всеки от нас може да релаксира и да открие красотите на родината ни. Особено силно е желанието на творческия тандем тези къщи , с техните адреси и телефони да бъдат ползвани от българи, които са били в чужбина- да попият в пълна мяра българската красота и дух и да възвърнат енергията си за добри дела на родна земя. Благодарни сме на г-жа Даниела Василева и на Никола Орлинов, че ни дават възможност отново и отново да се насладим на родни гледки от нашите планини и да се заредим с патриотизъм и позитивизъм.

ВАЗОВОТО ТВОРЧЕСТВО - НАЦИОНАЛНО БОГАТСТВО

ТОШКА ЩЕРЕВА ОТ X а кл. написа есе, посветено на 160 години от рождението на ИВАН ВАЗОВ.
НАРОДНИЯТ ПОЕТ ИВАН ВАЗОВ - НАШЕТО НАЦИОНАЛНО БОГАТСТВО
160 години от рождението на народния поет ИВАН ВАЗОВ е повод, за да изкажем своето преклонение и признателност, да припомним на всички, че делото на поета и прозаика Вазов е безсмъртно. И това не са празни фрази, а доказани истини, защото няма български празник или ярко събитие, в които да не присъстват думи от творчеството на Вазов. В своето разнообразно творчество той е успял да откликне на стотици български явления, претворил е Родината- БЪЛГАРИЯ във всяко едно стихотворение, разказ, повест,роман, драма. Националното, патриотичното, извечното българско струи от неговите творби и захранва поколение след поколение... Чрез неговите оди в "Епопея на забравените" ние откриваме героизма и трагизма на българските чеда и носим техните величави истории през целия си съзнателен живот. Наближи ли значим момент, в съзнанието ни изникват Вазовите образи и емоции и чрез него изживяваме мигът на настоящето. Вазовото "Аз съм българче" е изповед- заявление на всяко едно дете пред близки, познати, света- всяко дете казва с гордост: "Аз съм българче/обичам наште планини зелени..." И чрез своите детски , трогателни думи-заклинания, и това поколение става преносител на Вазовия писателски гений. Колкото и бързо да се развиват поколенията, колкото и бързо технологиите да населяват съзнанието и живота ни, Вазовото "Под игото" продължава да вълнува и да трогва. Рада Госпожина и днес е символ да свидна, обичлива и грижовна учителка, която научава децата на първите, най-важните, най-ценните неща в живота . И пак става така, че Вазов живее във всеки от нас, през всеки важен период от живота ни- от раждането - та до края. Затова още приживе той е наречен "народен поет"- титла, която българския народ не е дал повече на никой друг. Той единствен носи всенародната обич и признателност. Затова днес е моментът да кажем и ние, днешното поколение- Вазов е и нашият народен поет, той ни дава огромен патриотичен заряд с творбите си, той ни учи на силни и дълбоки чувства към родината ни, към историята ни, към българската природа, към близките ни... Вазов знае, че неговите "песни все ще се четат", защото имат дълбок смисъл и дух. Аз също знам, че тепърва и моите деца,както и аз преди няколко години, ще рецитират "Аз съм българче" и, че всички, които слушаме, ще настръхваме от признателност, от обич и от патриотизъм, които великият Иван Вазов ни дарява и ще дарява занапред.

ИВАН ВАЗОВ -160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ

На 27 юни 2010г. предстои честване на 160 години от рождението на нашия национален поет и писател ИВАН ВАЗОВ. Едно прекрасно, вдъхновено слово на писателката МИРЕЛА ИВАНОВА ви предоставям, за да си припомните великия българин и творец:
Тежък кръст е да бъдеш писател в България. Но до непосилие тежък е кръстът да си национален класик, и приживе, и посмъртно, и във всичките български времена досега и в бъдеще
Тази прекрасна, незавидна и съдбовна участ се пада на Иван Вазов, народният поет, чийто 160-годишен юбилей честваме. Привикнали сме с високите думи, които превръщат уникалния сопотчанин, роден през 1850 година, в паметник и непостижимост, отчуждаваме го от същността на живота си с псевдонаука, патетика, криворазбран патриотизъм или оправдания, че българския език, който той откри и записа за нас, извади от руините и калта, и превърна в стихия, мощ и родина, е остарял и непонятен сега.Същевременно всеки ден, осъзнато и неосъзнато, ние си служим с Вазов и творбите му, защото те са навсякъде, честваме го непрекъснато, тъй като е единственият необят, който винаги ни е под ръка, винаги е в ума и сърцето ни, авторът на всичко българско и родно.Как така го честваме непрекъснато, ще се запитате и аз ще ви отговоря с примери. Последният истински наш бунт през 1996 г. бе поведен и кипеше, и тътнеше от Вазовата "Песен за панагюрските въстанници".В траурната книга на загиналите български бойци в Кербала всеки трети бе изразил скръбта си с негови строфи от стихотворението "Новото гробище над Сливница". Дълго време по рекламните билдбордове за Нес кафе стояха думите му "Питат ли ме де й зората ме огряла първи път", дори една рубрика за попфолк в популярно телевизионно предаване бе безцеремонно озаглавена "Епопея на забравените".Да, Вазовите думи са в нас и с нас, произнасяме ги във високото и ниското на живота си, употребяваме ги и злоупотребяваме с тях, отнемаме от големия им и вечен смисъл, и ги вграждаме в днешния си ден по своя угода, но така навярно ги и разширяваме, и продължаваме с тях да изразяваме себе си, поотделно и като общност.Продължаваме да четем и почитаме Вазов, да го забравяме в паметници и да го помним в слово.Защото неговото слово е началото и несвършването на българския свят, с величествените му енергии, природа и абсурд. Самият живот на Иван Вазов е величествена енергия, природа и абсурд, несекваща борба за осъществяване на писателската му същност и любовен дълг към България...... Тежък кръст е да си писател в България, но до непосилие е тежък кръстът да си нейн национален класик.То означава с изправен като Балкана гръбнак да посрещаш неотместимо всички удари на враговете и зложелателите, на естетическите си и идейни опоненти.Означава да вдигнеш захвърленото перо и да продължиш да пишеш, да сътвориш още десетки книги, да окръгляш целостта от „Пряпорец и гусла" и „Тъгите на България" до „Люлека ми замириса" и „Не ще загине", да работиш до сетния си дъх на 22 септември 1921 година. Да пишеш с любов до несвяст,защото българският космос очаква да бъде заселен с твоите думи, с твоите песни, дето все ще се четат, с твоите сопотски и днешни чичовци дори.
Народни поете с детска душа и патриарше на литературата ни с разтерзан дух, прости ни и ни закриляй!"